Определение № 99 от 23.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 512/2018 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Обжалвано е определение от 14.03.2017г. по гр.д.№125/2017г. на ОС Враца, с което е потвърдено разпореждане на Районен съд - София от 16.09.2014 г. постановено по гр. д. № 39685/2014 г. за връщане исковата молба на М. Д.. Частният жалбоподател М. Д. Д., чрез процесуалния си представител моли да се допусне касационно обжалване на въззивното определение. Моли да се отмени обжалваното определение като неправилно и да се даде ход на исковата му молба. Върховният касационен съд, тричленен състав на четвърто гражданско отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. Частният жалбоподател е предявил иск срещу ответници, съдии в СГС, с искане да бъде обезщетен за причинените му от тях неимуществени вреди, по което след отводи на съдии от СГС е образувано гр.д.№299/2014г. на ОС Кюстендил. С определение от 18.06.2014г. ос К. е прекратил производството пред себе си и го е изпратил за разглеждане на РС София, тъй като с молба от 04.11.2013г. ищецът е направил изменение на исковата си претенция, като я е намалил от 5 000 000лева на 24 950 лева. Пред Софийски районен съд е образувано гр.д.№39685/2014г. и на ищеца са дадени указания да внесе държавна такса общо в размер на 800 лева. С молба от 06.08.2014г. ищецът е увеличил исковата си претенция на по 25 900 лева частични искове и с разпореждане от 11.08.2014г. му е указано да внесе 1036 лева държавна такса, за което му е съобщено на 16.09.2014г. С молба от 15.09.2014. ищецът отново е заявил намаление на исковата претенция на по 1250 лева частични искове, но с разпореждане от 16.09.2014г. съдът е върнал исковата молба поради неизпълнение на дадените указания за внасяне на държавна такса. С обжалваното определение е потвърдено разпореждане на Районен съд - София от 16.09.2014 г. постановено по гр. д. № 39685/14 г. за връщане исковата молба на М. Д., с която субективно са съединени осъдителни искове срещу ответници, съдии в СГС, с искане да бъде обезщетен за причинените му от тях неимуществени вреди. Въззивният съд е възприел изводите на районният съд за недопустимост на производството поради нередовност на исковата молба, тъй като ищецът въпреки дадените му указания не е представил документ на внесена, по сметката на съда държавна такса. Указания за това са му давани многократно от съда с разпореждания, които са му били съобщени лично, но жалбоподателят не е отстранил нередовността на исковата си молба. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят поддържа, че в обжалваното определение е дадено разрешение на правен въпрос от значение за спора, а именно за задължението на съда да се произнесе по всяко искане на страната относно увеличаването или намаляване на исковата претенция. Поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Моли да се допусне касационно обжалване, а въззивното определение да бъде отменено като неправилно и да бъде даден ход на исковата му молба. Настоящият състав намира, че с оглед данните по делото не следва да се допуска касационно обжалване по поставения от жалбоподателя въпрос и на соченото от него основание. Обжалваното определение е постановено в съответствие с практиката на ВКС, според която се приема, че задължението на съда да следи за надлежното извършване от страните процесуални действия в гражданския процес намира обща уредба в разпоредбите на чл. 7 ГПК и чл.130 ГПК. Следва да се вземе предвид и обстоятелството, че ищецът поддържа, че е понесъл неимуществени вреди от незаконосъобразни действия и бездействия на ответниците, извършени в качеството им на магистрати, изразяващи се в пропуск да бъдат извършени процесуални действия. В случая, сочените като неправомерни действия или бездействия, от които ищецът твърди че е понесъл вреди, попадат в приложното поле на нормата на чл. 132, ал.1 от Конституцията на Република България регламентира института на функционален имунитет на магистратите, съгласно който съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен в хипотезите на умишлено извършено престъпление, поради което е недопустимо ангажирането на гражданската им отговорност за тяхното репариране. За вредите, претърпени от действия, бездействия и актове на магистрати отговаря държавата, но по реда на специалния ЗОДОВ, при установените в него предпоставки, а в случая твърдяните от ищеца актове, действия или бездействия не могат да бъдат субсумирани под нито една от изчерпателно и ограничително изброените в чл.2 ЗОДОВ хипотези на ангажиране отговорността на държавата за дейността на правозащитните органи. С оглед и на тези съображения крайният извод на въззивния съд за недопустимост на производството по иска е правилен и е постановен в съответствие с практиката на ВКС, изразена и в определение № 502 от 01.10.2009 г. на ВКС по ч.гр.д. № 414/2009 г., I. г.о.; определение № 668 от 02.12.09 г. по ч.гр.д. № 634/ 2009г., I. г.о. и др., постановени по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Съгласно същата функционалният имунитет по чл.132, ал.1 от Конституцията на РБ е въпрос, пряко свързан с допустимостта на предявения иск, като наличието на такъв имунитет е абсолютна процесуална пречка за разглеждане на иск на пострадалия за вреди, когато е насочен срещу лице, което се ползва с такъв имунитет, освен ако е извършено умишлено престъпление от общ характер. Касае се за отрицателна процесуална предпоставка за надлежно упражняване правото на иск, за която съдът следи служебно и ако тя е налице, съдът не пристъпва към разглеждане на спора по същество, а е длъжен да прекрати делото. С оглед на така изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. Предвид горните съображения, съдът: