Определение № 24 от 15.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2744/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. П. Д., П. Д. Д. и Н. Т. Д. /чрез законния му представител Т. Д./, всички [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат С. П. – К., срещу въззивно решение № 504/14.05.2020 г., постановено по гр. д. № 1510/2019 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. Поддържат се оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.

В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието основанията на чл.280,ал.1,т.1 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се, че то е постановено в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по следните въпроси: 1.Длъжен ли е съдът да обсъди в решението всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните и да изложи мотиви защо не кредитира определени от тях, респ. защо не ги кредитира в пълна степен. Сочи се противоречие с редица решения на ВКС относно дейността на въззивната инстанция и се твърди, че не са обсъдени доводите за грешка в КК, както и че анализът на свидетелските показания е едностранчив и частичен; 2. Въззивният съд е постановил решение в противоречие с решения №273/2010г. по гр.д.№102/2009г., Іг.о., № 92/2017г. по гр.д.№4715/2016г.,ІІг.о., №98/2018г. по гр.д.№ 3546/2016г., Іг.о., приемайки, че ответниците не са доказали правото си на собственост върху процесната част от имот № 2091 и не са оборили презумпцията на чл.2,ал.5 ЗКИР.Съобразно посочената практика предмет на делото по чл.109 ЗС не е нито правото на собственост върху засегнатия имот на ищеца, нито правото на собственост върху пречещия имот на ответника.Ответникът не следва да доказва собствеността на частта от имота, за която твърди, че неправилно е заснета в имота на ищеца. В този смисъл решения: №1/2016г. по гр.д.№3136/2015г., ВКС,ІІ г.о., №2/2018г. по гр.д.№1598/2015г., ІІ г.о. и ТР№4/2017г., ОСГК, ВКС. Сочи се, че въззивното решение е и очевидно неправилно, тъй като е явно необосновано.

Ответниците по касационната жалба В. Н. Н. и П. С. Н., [населено място], оспорват касационната жалба в становище по чл.287, ал.1 ГПК. Претендират разноски.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното:

С обжалваното решение е потвърдено решение №131/2019г. по гр.дело № 142/2018 г. на Районен съд – Карлово,в частта, с която на основание чл. 109 ЗС настоящите касатори са осъдени да премахнат част от стопанска постройка (пристройка) с идентификатор **, построена в ПИ с идентификатор * по КККР на [населено място], която част е с площ 12.77 кв.м, означена в заключението на СТЕ, и попадаща в северозападната част от ПИ.

Въззивният съд е приел, че ищците са собственици на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] /ПИ */, а ответникът Н. Д. е собственик на поземлен имот с идентификатор *** /ПИ */. Останалите ответници са ползватели на този имот. Вещните права се установяват от нот. акт № 178/2000г., нот. акт № 36/2001г., нот. акт № 49/2010г., нот. акт №9/1990г.,нот. акт № 58/2017г. и приетите по делото скици на имотите. Документи за собственост на собствениците на ПИ * са приложени и към преписката по издаване на заповед № 493/25.05.2009 г. на Кмета на община Карлово. През 2009 г. праводателят на ищеца е подал жалба за незаконно строителство в собствения му имот. По проведената административна процедура е била издадена посочената заповед, с която е разпоредено собственикът на УПИ в кв. 84 по плана на града да премахне за своя сметка частта от сградата на допълващо застрояване, попадаща в УПИ .Няма данни по делото дали тя е обжалвана и е влязла в законна сила. Няма спор между страните, че процесната постройка е изградена от ответната страна и се ползва от нея. По отношение на построената от собствениците на ПИ * сграда съдът е констатирал,че на скицата на ПИ * тя е отразена като сграда № 2 с площ 29 кв. м.; че границата между двата имота преминава през нея; на скицата на ПИ * има построена друга стопанска постройка, също означена като сграда № 2. На тази скица е отразена и част от сграда № 2, показана в ПИ *, без да е означена с отделен номер. Искът с правно основание чл. 109 ЗС дава правна защита срещу всяко неоснователно действие на трети лица, с които се създават пречки за осъществяване на правомощията на собственика необезпокоявано и в пълен обем според предназначението на вещта.При разпределянето на доказателствената тежест, с оглед твърденията на страните и с оглед сторените от ответниците възражения за грешка в кадастралната карта, е указано на ищците да докажат фактите относно правото си на собственост,както и наличието на неоснователни действия от страна на ответниците и по какъв начин резултатът от действията пречи на ищците да упражняват правото си на собственост, респ. ползване на имота. За конкретния случай е указано на ищците, че следва да докажат, че са собственици на поземлен имот с идентификатор ***, че през 2008г. ответникът е разширил стопанската постройка на юг и понастоящем тя навлиза в имота им с площ от около 15 кв.м. По отношение на ответниците е указано да докажат твърденията си, че процесната стопанска постройка попада изцяло в имота им. Възражението на ответниците за наличие на грешка в кадастралната карта би могло да бъде направено и в производството по иск по чл. 109 ЗС, без да е проведена административна процедура по чл. 51, ал. 1, т. 1 ЗКИР, или иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Това е така, защото за разлика от одобрените дворищнорегулационни планове при действието на ЗТСУ /отм./, одобрените по ЗУТ планове, включително и подробният устройствен план, нямат пряко отчуждително действие, освен в хипотезата на чл. 16, ал. 1 ЗУТ и по волята на собствениците в хипотезата на чл. 15, ал. 3 - 6 и чл. 17, ал. 3 - 5 ЗУТ. Въведеното с чл. 17, ал. 1 ЗУТ правило е, че урегулирането на поземлените имоти става съобразно имотните им граници, без да се извършва разместване на правото на собственост. Затова при непълнота или грешка в кадастралната карта и в изработения въз основа на нея подробен устройствен план, действителният собственик не губи правото си на собственост върху частта от имота, която неправилно е заснета към друг имот, за разлика от случаите на непълнота или грешка в кадастрален план, които са възпроизведени в изготвен въз основа на него дворищнорегулационен план, без да се спазват правилата на чл. 33 ЗТСУ /отм./ В този смисъл е т. 4 от ТР №8/2014 от 23.02.2016г. по т.д. № 8/2014г. на ОСГК на ВКС. Съгласно пар. 5, ал. 1 от ПЗР на ЗКИР регулационните линии по приложен дворищнорегулационен план се отразяват в кадастралната карта като имотни граници на поземления имот. В производството по иск за собственост подлежи на изследване положението на имота по плановете, предхождащи одобряването на кадастралната карта, като се съобразява дали има прилагане на регулацията по тях, което би обусловило трансформиране на регулационните граници в имотни. От установеното следва да се направи извод дали има несъответствия между отразеното в одобрената кадастралната карта и действително притежаваното от ищеца право на собственост. Предмет на доказване по делото са всички последователни регулационни промени, прилагането или неприлагането на дворищнорегулационните планове, съответно - прекратяване на отчуждителното им действие, съобразно разрешенията, дадени в Тълкувателно решение № 3 от 15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВС и Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2011 г. по т. д. № 3/2010 г. на ОСГК на ВКС, и всички други факти, водещи до промяна на границите. Въззивният съд е обсъдил заключенията на съдебно техническите експертизи относно промяната в регулационния статут на двата имота и е приел, че доколкото спорът се концентрира върху местоположението на границите, ищците доказват твърдяната от тях граница между имотите чрез представената скица на своя ПИ по КК и КР, одобрени със Заповед № РД 18-52/16.11.2011г. (т.е. по действаща в хода на процеса кадастрална карта) съгласно оборимата презумпция на чл. 2, ал. 5 от ЗКИР. Твърденията на ответниците, че е налице грешка в кадастралната карта, като границата между имотите е на юг от посочената в кадастралната карта (или по-конкретно след приемането на СТЕ и съгласно твърденията на страните – границата по регулационния план от 1966г.), са недоказани в процеса. Съгласно заключенията и на двете приети по делото съдебно-технически експертизи, праводателите на ответниците към нито един момент не са придобивали спорната част /чертеж № 1 към допълнителното заключение на СТЕ/ по регулация. Същите не са твърдели и да са придобили спорната част по давност, поради което и не са били събирани доказателства в тази насока. С оглед установеното и от двете СТЕ съвпадане на имотните и регулационните граници, то границата между двата имота е твърдяната от ищеца, а именно – границата съгласно регулационния план от 1973г. и актуалната кадастрална карта. При това положение част от стопанската постройка попада в имота на ищците.Наличието на стопанската постройка в имота на ищците пречи на същите да упражняват правото си на собственост в пълен обем, като навлизането в имота им не е незначително – съгласно заключенията на СТЕ площта на постройката, попадаща в имота на ищците, е приблизително 13 кв.м. Това препятства ползването на североизточната част от дворното място на ищците, попадаща под постройката.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Така поставените от касаторите въпроси не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на въззивното решение. Въпросът, касаещ дейността на въззивната инстанция като такава по съществото на спора, не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е обсъдил поддържаното от ответниците възражение във връзка с грешка в кадастралната основа и кадастралинте карти. В тази връзка е обсъдил доказателствата и съдебните експертизи относно регулационния статут на двата имота и границата между тях. Достигнал е до извод, че твърденията на ответниците са недоказани. Съобразно ТР№1/2013г., ОСГТК, ВКС и установената практика на ВКС относно дейността на въззивната инстанция,вкл. посочената от касаторите, са обсъдени с оглед оплакванията във въззивната жалба доказателствата и доводите на страните, изследван е спорният предмет на делото и е извършена преценка на правнорелевантните за производството факти. Обсъдени са относимите и допустими доказателства, въз основа на които едни от тях са приети за установени, а други за неосъществили се. Посоченото от касатора във връзка с преценката на свидетелските показания по своята същност представлява касационно оплакване по смисъла на чл.281,т.3 ГПК, но освен това е изцяло неотносимо. Въззивният съд не е направил своите решаващи изводи относно основателността на иска по чл.109 ЗС и регулационния статут на имота, въз основа на свидетелските показания. Изложеното относно приетата като неизпълнена доказателствена тежест от ответниците в процеса по отношение правото им на собственост, също не може да предпостави допускане на касационно обжалване в сочената хипотеза на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Въззивният съд е обсъдил въведените от ответниците възражения по иска по чл.109 ЗС с твърдения, че процесната постройка не е изградена в част от имота на ищците, а в имота на ответниците. В тази връзка е приел, че твърденията им за наличие на грешка в кадастралната карта, като границата между имотите е различна от посочената в нея, са недоказани в процеса и не е оборена презумпцията на чл. 2, ал. 5 от ЗКИР. Изводите не противоречат на посочената практика на ВКС по отношение характера на негаторния иск като иск за защита правото на собственост, чийто предмет по същността си не е правото на собственост на засегнатия или пречещия имот, макар правото на собственост върху тези два имота да има значение за основателността на иска по чл.109 ЗС, тъй като по тях съдът се произнася само в мотивите като по преюдициални правоотношения.

Не е налице и основанието по чл.280,ал.2, предл.3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводите за допуснати процесуални нарушения – необсъждане, респ. едностранчива преценка на доказателствата, вкл. гласните, както и доводите на настоящите касатори, довели до необоснованост на решението. Тези твърдения не могат да се проверят в настоящото производство по чл.288 ГПК. За да се проверят и да се направи извод за твърдяната неправилност на обжалваното решение, трябва да се изследват и подложат на анализ и преценка фактите по делото в тяхната съвкупност, което е извън предмета на производството по чл.288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт.

С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. На ответниците по касация следва да се присъдат направените разноски за производството по чл.288 ГПК, съобразно представените доказателства, а именно 750 лева за адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.