Определение № 3163 от 11.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1247/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „УниКредит Булбанк“ АД срещу решение № 66 от 05.03.2025г. по в.т.д. № 634/2023г. на Апелативен съд – Варна. С решението, като е отменено частично решение № 260018 от 26.01.2021г. по т.д. № 1395/2019г. на Окръжен съд – Варна, са отхвърлени предявените от банката срещу Д. Б. Г. по реда на чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК искове с правно основание чл. 430 от ТЗ, вр. чл. 101 от ЗЗД за установяване на задължения по Договор за банков кредит № TR71360199 от 20.03.2008г. с Анекс № 1 от 21.06.2010г., Анекс № 2 от 27.07.2016г. и Анекс № 3 от 06.06.2017г., от които предсрочно изискуема главница в размер на 50 125. 67 евро, със законната лихва за забава, и сбор от договорени лихви в размер на 2 060. 71 евро. За сумите е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 6461/2019г. на Районен съд – Варна от 30.04.2019г. Заявените от банката обстоятелства са били за обявяване на кредита за изцяло и предсрочно изискуем на 20.12.2018г. след просрочие на задълженията, считано от 20.06.2018г. Кредитополучателят К. Б. А. и М. Т. А., също солидарно отговорен съдлъжник, не са подали възражения по чл. 414 от ГПК и по отношение на тях заповедта е влязла в сила. Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че въззивното решение е недопустимо, както и неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. В доклада си по делото първоинстанционният съд е посочил, че е безспорно и ненуждаещо се от доказване наличието на валидно правоотношение между страните по делото, възникнало въз основа на договора за банков кредит и анексите. Следователно за безспорно между страните е следвало да се счита правното действие на договора за кредит, неизпълнението му, индивидуалното договаряне на анексите, правилното начисляване на задълженията, преуреждането с Анекс № 3 на задълженията. Във въззивната жалба на Д. Б. Г. не са били изложени каквито и да било възражения, оспорвания или несъгласие с приетите от първоинстанционния съд за безспорни обстоятелства. При новото разглеждане на делото въззивния съд не е указал, че ще счита тези обстоятелства за спорни. За банката е останало неясно процесуалното задължение да доказва недействителност на договора за кредит, разгледан в неговата самостоятелност, без отчитане на правопроменящия ефект на последващите анекси към него. Въззивният съд се е произнесъл свръх търсената защита, обявявайки клаузи за недействителни и несъобразявайки, че предметът на спора между страните се е съсредоточил върху условията за предсрочна изискуемост на вземанията на банката, възникнали след преуреждането на отношенията между страните с Анекс № 3. Касаторът оспорва изводите на въззивния съд за недействителност на отделни клаузи от договора за кредит, както и за липса на индивидуално договаряне. На ищеца не са били дадени указания за това, че следва да доказва факти и обстоятелства, които са счетени за безспорни в доклада на първоинстанционния съд и срещу който доклад (а и срещу първоинстанционното решение) не се съдържат оплаквания във въззивната жалба. Според касатора въззивното решение е и очевидно неправилно. Необоснован е изводът на въззивния съд, че в договора за кредит страните са договорили променлив лихвен процент, а не фиксирана лихва. Страните са се съгласили върху фиксиран лихвен процент при анюитетни (равни месечни) вноски. Поради това изцяло неприложими са разпоредбите на чл. 145, ал. 2, вр. чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Тези съображения са относими и по отношение на неправилния извод относно компенсаторните лихвени и неустоечни задължения на длъжниците в случай на допуснато просрочие. Без основание е приета прекомерност, тъй като са надхвърлени предвидимите за банката вреди. Този извод би бил основателен, ако съдът е назначил съдебна икономическа експертиза. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, евентуално решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд (Тълкувателно решение № 1/2013г.) – касационни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 и т. 1 от ГПК. Поставените от касатора въпроси са: 1.) Допустимо ли е въззивният съд, при условията на ограничения въззив, когато прилага повелителни разпоредби от приложимото право, да се произнася по въпроси, които са извън предмета на спора? 2.) Следва ли въззивният съд да даде изрични указания на страните, че при изследване на приложимостта на императивни разпоредби ще разглежда като спорни обстоятелства, обявени за безспорни от първоинстанционния съд, които безспорни обстоятелства не са оспорени във въззивната жалба? От насрещната страна Д. Б. Г. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. Обжалваното въззивно решение е било постановено въз основа на решение № 50122 от 23.11.2023г. по т.д. № 2043/2022г. на ВКС, ТК, І т.о., с което след отмяна на решение № 138 от 03.05.2022г. по в.т.д. № 400/2021г. на Апелативен съд – Варна, потвърждаващо първоинстанционното решение в уважената част от исковете, делото е било върнато за ново разглеждане и решаване от друг състав на този съд. При новото си произнасяне по образуваното в.т.д. № 634/2023г. съставът на Апелативен съд – Варна е приел, че на 20.03.2008г. Д. Б. Г., заедно със съпрузите К. Б. А. и М. Т. А. (син на Г.), е подписала като свои изявления за договаряне с „УниКредит Булбанк“ АД на сделка със съдържание, съответно обозначено изрично като Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице №TR71360199. Двата раздела от това изявление, обозначени като „предмет и цена“ и „условия за усвояване, обслужване и изпълнение на задълженията“, са били изготвени от банката – кредитор след одобряване на семейството като кандидати за финансиране, поискали кредита за закупуване на недвижим имот. Като цел на кредитирането е било обявено закупуването на имот от М. Т. А. и неговата майка (Д. Б. Г.), който да послужи за обезпечение на кредита и да се обитава от Г., докато се изплаща с доходите на семейството - от трудовото възнаграждение на кредитополучателя К. Б. А. (като касиер в търговски обект) и валутното възнаграждение на съпруга съдлъжник, работещ като готвач на кораб, плаващ под чужд флаг. Намерението на Д. Б. Г. и М. Т. А. да придобият заедно финансирания с кредита имот, е мотивирало банката, получаваща обезпечение върху този имот, да изиска и обвързване и на тази купувачка като солидарен длъжник. В деня след договаряне на кредита посоченият като обезпечение имот – индивидуализиран като два обекта (офис с площ 19.72кв.м. и гараж с площ 19.11кв.м.) на сутеренен етаж на сграда на адрес [населено място], местност „Св. Н.“ № 500, с принадлежащите идеални части от общите части на сградата и застроения терен, е бил закупен от Д. Б. Г. и М. Т. А. с изрично посочване на изплащане на уговорена цена чрез вече одобрения ипотечен кредит. Д. Б. Г. и М. Т. А. са се съгласили да отговарят лично солидарно за изпълнението в срок и при предсрочна изискуемост. Въпреки посоченото в кредитните документи и нотариалния акт за продажба, че имотът е офис и гараж, се е касаело за извършено преди сделката преустройство в имота. Закупеният имот е бил обзаведено жилище. В този смисъл са били показанията на свидетелката И. по делото. Имотът е бил жилище на сутеренен етаж с две стаи - всекидневна с хол и спалня, без каквито и да е следи от гараж и без какъвто и да е възможен фактически достъп с автомобил във вътрешността. Свидетелката е свидетелствала още, че имотът е бил използван от Д. Б. Г. като жилище. Кредитът е бил предоставен на името на К. Б. А., тъй като самата ответница не е била подходяща за одобряване поради вече наличното й кредитно досие. Въззивният съд е възприел показанията на свидетелката, тъй като те са били в пълно съответствие както с писмените данни от предварителното проучване на клиентите – кредитополучатели, така и с допълнително представените от ответницата документи, съставени в хода на принудителното изпълнение върху ипотекирания имот. Офисът и гаражът са били фактически обединени (без данни за съставени строителни книжа за преустройството) в едно, с достъп от двора чрез входно антре и разпределение на дневен тракт (с изход към общи части), санитарен възел, спално помещение и перално под стълбище. С оглед тези обстоятелства, и без значение, че от К. Б. А. и М. Т. А. не е било подадено възражение по чл. 414 от ГПК, въззивният съд е приел, че се касае за потребителски договор и дължи проверка на действителността на договора, както и на допълнителните споразумения към него – съответствие на договора с императивните ограничения по обвързване на потребителите с неравноправни договорки. Такава проверка, според въззивния съд, се преклудира само след нарочно проведено съдебно производство, в което съдът е решил изрично този въпрос. Съдлъжницата Д. Б. Г. е имала лично право да се ползва от закрилата на потребителите срещу неравноправни клаузи в договора, пораждащ основния дълг. Тя е встъпила в чуждото задължение, без това обезпечително по характера си договаряне да обслужва професионалната й дейност. Както кредитополучателят, така и съдлъжниците са били физически лица, целта на кредитирането не е била свързана с професията им и е липсвало стопанско предназначение на придобиваните права. От ищцовата банка не са били ангажирани доказателства нито за връзката на закупуваните като офис и гараж помещения с професионалното занятие било на някой от купувачите, било на кредитополучателя, нито за фактическото съответствие на състоянието на тези помещения с юридическия им статус при планираното им придобиване с договаряно с банката кредитиране. Към 20.03.2008г., датата на сключване на договора за кредит, все още не е била въведена специалната уредба за ипотечните кредити, а сделките по кредитиране на покупки на имоти са били изрично изключени от приложно поле на специалните правила за другите потребителски кредити (ЗПК). Затова и въззивният съд е счел за приложима само най-общата рамка на закрила, изразена в императивните правила на чл. 143 от ЗЗП, приложими за всички сделки между неравнопоставените търговци и клиентите им - потребители, които изискват от доставчика да се въздържа при предлагане на своя продукт от условия, с които се нарушава баланса на права и задължения на насрещните страни под заплаха от санкциониране с недействителност (чл. 146 ал.1 от ЗЗП). В този смисъл, според въззивния съд, на първо място е трябвало да се разгледат оплакванията срещу валидността на поетото от Д. Б. Г. задължение по кредитната сделка (встъпването й в дълг). Възражението е било прието за неоснователно поради достатъчната яснота и разбираемост на клаузата относно встъпването. Съществените параметри за банковата услуга, освен специфичното обезпечение, което и Д. Б. Г., като встъпил в дълга на кредитополучателя солидарен длъжник, е потвърдила официално, са били парични стойности, чието цифрово изражение е било посочено в първия раздел от банковия кредит. Той е бил оформен таблично по начин, изключващ каквото и да е неразбиране от страна на средно подготвен и участващ в лично и имотно обезпечение на банково кредитиране потребител. Ясно е била обозначена с цифри стойността на главницата от 54 000 евро, несъмнено разпознаваема като съвпадаща сума с обезпечения с ипотеката дълг, и сроковете за ползване и връщане с анюитетни вноски с падеж 20-то число, включващи както части от главница, така и от текущата лихва, обозначена в „лихвен план“ като годишен лихвен процент 6.7%, формиран от променлив базисен лихвен процент, обявен като едномесечен индикатор EURIBOR и надбавка от 2.5 пункта. В тази таблична стандартизирана част с попълнени бланкети са били обявени и две допълнителни надбавки върху прилаганата лихва, дължими при просрочие съответно върху редовен (т.е. неизискуем дълг) и отделно само върху просрочената главница, както и таксите, които длъжниците следва да заплатят на банката (еднократна сума от 0.75% от размер на отпуснат кредит и периодична годишна сума от 0.1% върху остатък от ползваната главница). Обозначени като размери са били и разходите при предложено предсрочно погасяване на кредита и допълнително поискана от кредитора застраховка на трудоспособността на основния длъжник. Според въззивния съд всеки разумен и добросъвестно влязъл в преговори с доставчик потребител не е можел да не съобрази, че се задължава да връща валутен кредит с лихва на месечни вноски, чийто размери са равни, само докато не се наложи промяна на плаващата лихва, обусловена от пазарния индикатор. В този смисъл, според състава на Апелативен съд – Варна, поне тази част от съдържанието на договора за кредит е била достатъчна, за да покрие минимално необходимо съдържание на сделка по чл. 430 ТЗ и чл. 58 ал. 1 от ЗКИ. От въззивния съд е била отречена още пълната недействителност на договора за кредит, но за неравноправни са били приети отделни клаузи от него. По-конкретно за неравноправна е била приета клаузата относно възнаградителната лихват. Самият кредитор е обосновал своите начисления с определяне на базисния процент въз основа не само на съответен пазарен индикатор на международен кредитен пазар (какъвто е бил посоченият в договора за кредит индекс EURIBOR), но и с включване на допълнителна премия, отразяваща по преценка на самата банка стойността на кредитния ресурс в граници от нула до 200 пункта. Конкретна методика за определяне на този нов, непосочен в раздел първи от договора компонент на лихвения процент, не е била оповестена нито в раздел втори, нито в Общите условия и затова въззивният съд е преценил, че това основание за изменение на лихвата не е ясно уговорено и потребителите не са в състояние да съобразяват последиците от обвързване с такава уговорка. Липсвало е и индивидуално договаряне. Принципно уговарянето на променлива лихва при дългосрочно кредитиране би било съответно на осъзната от договарящи се страни предвидима динамика на икономическите условия и затова съответно на изискванията за добросъвестност би било само такова съгласие, което е постигнато в хода на преговори на запознати с такъв стопански риск и в еднаква степен полагащи грижа за собствените си работи субекти. В случая неясните клаузи са били приети и за неравноправни (чл.145 ал. 2 от ЗЗП, вр. чл. 143 ал. 1 от ЗЗП). По процесния договор потенциален дисбаланс несъмнено е съществувал, тъй като самата формулировка на правото на банката да определя БЛП без ясна методика й е позволявала да съхрани нива на печалба, независимо от намаляване на стойност на иначе обявен пазарен индикатор. Същевременно ползващите кредита потребители не са имали възможност да съхранят начално ниво на разходите си, ако нивата на пазара се повишат. Заложеният в договора дисбаланс се е реализирал в хода на действие на кредитната сделка, тъй като още след първия месец пазарните тенденции са очертали намаляване на цената на кредитирането на евровия пазар. Съответно именно чрез предвиденото право на самата банка да определя БЛП, включващ „премийна“ добавка към обективния референтен показател (EURIBOR), кредиторът е продължил да поддържа високо нивото на своето възнаграждение. Проверката на назначеното в първа инстанция вещо лице е потвърдила, че банката неколкократно се е възползвала от правото си да определя БЛП, като е прилагала именно допълнителна премия при отчетено намаляване на пазарния индикатор. Кредиторът е успял да задържи изгодни за себе си нива на лихвения процент, който вместо да спадне от 6.7% до нива от 2.635% при отчитане само на договорената надбавка, е намалял до само до 6.635% и това е поддържало високи размерите на месечните вноски, довели до затруднения на клиентите, потърсили облекчение през 2017г. Въз основа на изложеното в обобщение въззивният съд е приел, че така формулирана, уговорката за приложимия годишен лихвен процент е неравноправна поради правото на доставчика да завишава в свой интерес променливия референтен пазарен индикатор при оповестяване на БЛП като променлив компонент на текущата лихва (чл. 143, ал.1, т. 12 от ЗЗП, вр. чл. 144, ал. 4 от ЗЗП). По сходни съображения за неравноправни са били приети и клаузите от договора за кредит, позволяващи актуализиране на първоначално обявени на клиентите такси чрез прилагане на Тарифа, действаща към момент на начисляването. Отделно от уговореното „плаване“ на лихвата, обвързана с референтен пазарен коефициент, в кредитния договор е била уговорена и още една фиксирана надбавка от 5 пункта, прилагана при олихвяване на редовния дълг в случай на допуснато просрочие, наред с олихвяване на просрочената главница със приложимата към договора лихва, завишена с още 7 пункта до общо 13.70% ( пункт 4.2 и 4.3 от раздел І). По отношение на уговорките, увеличаващи разходите на потребителите в случай на допусната забава, въззивният съд е отчел, че и двете лихви, макар и да се начисляват върху различна олихвявана основа, са били уговорени като вземания, които възникват само в случай на допусната забава. Това е определяло характера им на предварително уговорени по размер кумулирани мораторни обезщетения. Сравнени с редовната лихва, тези обезщетения несъмнено са надхвърляли предвидимите за банката вреди, доколкото неполучените навреме погашения за нея като търговец са били оборотни средства, които биха носили приход от предоставянето им като кредити на други клиенти. В случая обаче не само, че надбавките са водили до размер, който двойно превишава първоначално уговорения лихвен процент, но и едната от тях се е начислявала върху средства, които не са още изискуеми и тях банката не е можела обосновано да очаква да ползва за дейността си. Затова, според въззивния съд, надбавката несъмнено е формирала необосновано високо обезщетение за забава, добавено към текущата лихва. Такава уговорка не е следвало да обвързва потребителите (чл. 146, ал.1 от ЗЗП, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП). Насрещните доводи на ищцовата банка за отстраняване на неравноправността в началното договаряне в хода на поредицата от изменения на обвързващите клиентите условия са били приети от въззивния съд за изцяло неоснователни. Установени, според въззивния съд, са били договаряния на три поредни анекса. Първият от тях (от 2010г.) е имал за предмет само падежната дата на месечната вноска и изрично е предвиждал запазване на съдържанието на останалите уговорки. Второто съглашение (от 27.07.2016г.) е имало за предмет съществено изменение на условията (прилагане на нови Общи условия, методика за определяне на плаващата лихва към друг пазарен индикатор и друга фиксирана надбавка), но според уговорката това изменение, наложено от намаляването на доходите на кредитополучателя при смяна на работно място, е нямало да засегне натрупаните до този момент задължения. С втория анекс заварените, начислени от кредитора суми, са били допълнително разсрочени – непогасената при договарянето част от вече просрочени лихви е била разпределена на месечни вноски и е била добавена като нов елемент („мигрирана“ според уточнените твърдения на кредитора) към новите анюитети по новия погасителен план с начален гратисен период за отново разсрочена и текущо олихвявана главница. Година по-късно, непосредствено преди края на периода на 06.06.2017г. е било постигнато ново, трето съглашение (отново обосновано с непосилно за кредитополучателя обслужване на повишени след края на гратисния период вноски) със сходно съдържание, като цялата главница отново е била установена като вече просрочена, сборуваните просрочени лихви отново са били „мигрирани“ към нов погасителен план, но само в рамките на 24 месеца, а приложимите занапред лихви са били предоговорени, като надбавката над пазарния индекс е била завишена, след изтичане на една година, в която вноски са се формирали само от по-ниска лихва. С третия анекс са били предоговорени и обезщетенията за забава до една неустойка в размер на законна лихва върху просрочен дълг. В съглашенията са били изложени декларативно изявления за волята на договарящите се да прекрати действието на постигнатите до този момент уговорки, но и да се преуредят изцяло отношенията и да се заменят уговорките, които са обвързвали страните с такива с ново съдържание, което да се прилага до окончателното събиране на пълния размер на вземанията на кредитора. Също според въззивния съд всичко това ясно е индикирало, че нито кредиторът (банка) се е отказал от ползите, породени от прилагане на неравноправните клаузи, нито е разяснил на потребителите, че такива клаузи са били ползвани от него и че те могат да се откажат от закрила като изрично ги одобрят в съответствие с личния им интерес. Само при тези условия съгласието на потребителите с удостоверените основания и размери би могло да се третира като обвързваща ги с отстъпки спогодба. Поради това нищожността на неравноправните клаузи не е била санирана. Въззивният съд е намерил също, че анексите, независимо по чия инициатива са започнали преговори по тях, не са такова индивидуално договаряне, че да изключат значението на вече опорочената част от първоначалния договор. С оглед всички тези съображения въззивният съд (за разлика от първата инстанция) е преценил, че не следва да зачита каквото и да е действие на споразуменията за преуреждане на кредитните отношения, тъй като самото им съдържание е било несъвместимо с изискванията за добросъвестност на кредитор, съдействащ на потребителя да преодолее временните затруднения по обслужване на дългосрочното кредитиране. В обобщение, с оглед приетите за неравноправни клаузи по основания договор и липсата на правно действие на последните два сключени анекса, въззивният съд е приел, че е липсвало основание кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем. Във въззивното производство е била допусната съдебна счетоводна експертиза и по нея вещото лице е изготвило алтернативен погасителен план с равни месечни анюитетни вноски, включващи части от разсрочената до 20.03.2043г. (безспорно предоставена на кредитополучателя) главница от 54 000 евро и прилагане на плаващ лихвен процент, формиран от текуща стойност на EURIBOR и надбавка от 2.5 пункта, които се променят при обявени нови стойности с разлика от 0.25 пункта (независимо дали нараства или се увеличава). За допълнително обвързващо е било прието съдържанието на първоначалния кредитен договор, отнасящо се до начисленията на задълженията, включващи и валидно уговорената по чл. 4.3 като неустойка за забава завишена лихва върху просрочена главница, начислявана за период на съответно забавено плащане. Тъй като в първия анекс страните само са сменили падежната дата към 30-то число и са потвърдили обвързване с новите Общи условия (включващи и прага на промяна на референтния лихвен процент), това съглашение е било прието за запазило своето действие. Съгласно вариант 2 (таблица 4) от изчисленията на вещото лице по първата задача с прилагане на този погасителен план и само това обезщетение за забава, при отчитане погасяването с еврови вноски на така установените месечно изискуеми задължения, са липсвали неплатени суми, обосноваващи забава по договора за кредит. Нито към договарянето на двата преструктуриращи анекса, нито към изпращането на уведомленията до длъжниците са били налични просрочия. Напротив, свободната наличност (от вече надвнесени суми) към момента на последното извършено внасяне към 20.05.2019г., непосредствено преди връчването на 10.06.2019г. на задължаващата длъжниците покана за следващо изпълнение само чрез съдебния изпълнител, са били достатъчни, според въззивния съд, да покрият не само всички изискуеми до момента анюитети, но и действително дължимите вноски за главница и лихва поне до 20.06.24г. (до когато вещото лице е изготвило алтернативния план). Оставал е неусвоен към този момент остатък поради липса на изискуеми задължения от 5 384.34 евро и то без да се отчитат всички допълнителни постъпления от провежданото въз основа на оспорената заповед принудително изпълнение, получавани от кредитора като взискател още от 26.06.2019г. и достигнали до момента на проверката на вещото лице до 22 175 евро (приложение № 4 към заключението). При последно изчислена вноска от 105.15 евро на месец, не е имало никакво съмнение, че неусвоената наличност (отнесена от вещото лице към намаляване на още неизискуема главница) е била достатъчна да покрие и новопадежирали анюитети, дори и банката да е откажела да приеме предварителното погасяване на още неизискуемата главница. Т.е. преустановяването на обслужването на кредита не е било резултат от недобросъвестност на платците, които не са били в забава. В заключение въззивният съд е намерил за изцяло неоснователна претенцията на кредитора за установяване на всички заявени вземания, основани на допуснато неизпълнение от кредитополучателя и солидарните съдлъжници. Постановеното първоинстанционно решение е било отменено и търсенето установяване на изискуеми задължения - отхвърлено. От въззивния съд е било отбелязано още, че при преценката на приложимото право първоинстанционният съд е пропуснал да издири и приложи действащия към момента на сключване на сделката закон, уреждащ закрилата на потребители срещу неравноправно договаряне с търговци, доставящи услуги, и по-специално легалните определения в ЗЗП, налагащи квалифицирането на договора като финансова услуга, предоставена от доставчик на потребител. В изготвения от първоинстаницонния съд доклад по делото (определение № 969 от 06.04.2020г.) съставът на Окръжен съд - Варна е посочил, че намира за безспорно и ненуждаещо се от доказване наличието на валидно правоотношение между страните по делото, възникнало въз основа на договора за банков кредит от 20.03.2008г. и допълненията (анксите) към него, по силата на който ответницата е поела задължение да отговаря солидарно в качеството си на съдлъжник с кредитополучателя по договора. Докладът не е бил променян от въззивния съд при първото проведено въззивно производство (в.т.д. № 400/2021г. на Апелативен съд – Варна). При връщането на делото за ново разглеждане и решаване, съгласно определение № 239 от 10.04.2024г. по в.т.д. № 634/2023г., въззивният съд, посочвайки, че отстранява процесуалните пропуски на първата инстанция, е дал възможност на страните да уточнят твърденията си, включително по приложимите за спора императивни норми, ограничаващи свобода на договаряне като форма на потребителска закрила. Констатирано е било наличие на императивна нормативна уредба, която не е била обявена предварително на страните (ЗЗП), ако бъдат събрани доказателства, че закупеният с получения кредит недвижим имот не е бил със стопанско предназначение. В първото проведено открито съдебно заседание на 07.05.2024г. въззивният съд е допълнил изрично доклада на първата инстанция с разпределение на доказателствената тежест, като е указал на страните, че ако придобиването на недвижимия имот не е било за професионални цели, това би обусловило служебен контрол за неравноправност на клаузите от първоначално сключения договор и следващите го анекси, въз основа на които се претендират задължения на потребителя за падежирала и предсрочно изискуема главница. Съгласно определение № 299 от 10.05.2024г. съдът отново изрично е посочил, че ще прилага служебно императивни норми, ограничаващи договорната свобода при потребителско кредитиране (чл. 143 - чл. 146 от ЗЗП), в случай че се установи, че ответницата е действала като съдлъжник, търсещ кредит извън професионаланта си дейност за покупка на недвижим имот за жилищни нужди. С молба от 30.05.2024г. „УниКредит Булбанк“ АД изрично е възразило, че закрилата по ЗЗП, в редакцията към 20.03.2008г., не следва да се прилага по отношение на Д. Б. Г.. Разглеждането на оплакванията срещу валидността на поетите задължения по кредитната сделка е било указано от касационната инстанция при отмяната на предходния въззивен акт. При тези установени обстоятелства липсва вероятност въззивното решение да е недопустимо поради нарушение на принципа на чл. 6 от ГПК, съгласно който предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Касае се за констатации на въззивния съд за нищожност на отделни клаузи от договора за кредит от 20.03.2008г., в задълженията на кредитополучателя по който е встъпила Д. Б. Г.. От въззивния съд е било въприето още, че неравноправността при началното договаряне не е била отстранена с последващо сключените анекси. Поради това е бил приет различен размер на дължимите по договора суми, а при съобразяване на извършените частичните плащания за погашение на задълженията – и липса на предпоставки задълженията по договора за кредит да бъдат приети за изцяло и предсрочно изискуеми. В този смисъл въззивният съд се е произнесъл по дължимостта на вземанията по договора за кредит с анексите, така както тези вземания са били въведени като предмет на водените установителни искове по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК. Констатацията на съда за нищожност на правна сделка или отделна клауза от нея, която е от значение за решаването на спора, по правило е произнасяне по преюдициален въпрос в мотивите на съдебното решение. Тази нищожност може да бъде констатирана и служебно. В този смисъл са мотивите към Тълкувателно решение № 1/2020 от 27.04.2022г. по тълк. дело № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС. Касационно обжалване не може да бъде допуснато и по формулираните от касатора въпроси. Уточнен и конкретизиран, съгласно правомощията на касационната инстанция, първият поставен въпрос съдържа питането дали въззивният съд може да приложи императивна правна норма (да се произнесе по действителността на договор или отделни негови клаузи), когато тази действителност е била приета за безспорна между страните в първоинстанционното производство и във въззивната жалба не е имало оплаквания по приложението на закона. Въпросът отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Той е от значение за изхода на делото по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – част от правния спор и обуславящ за изводите на въззивния съд в решението му. С решението си въззивният съд е приел, че за нищожността съдът следи служебно, а според касатора, независимо че разпоредбите, уреждащи действителността на договорите, са повелителни, въззивният съд не може да се произнася по такъв въпрос, тъй като би излязъл извън предмета на спора. Във връзка с въпроса не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато. Основанието не е обосновано чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона, чрез позоваване на практика, която не е актуална с оглед промяна на законодателството или обществените условия, а при липсата на съдебна практика - чрез обосноваване на необходимостта от тълкуването на конкретна правна разпоредба, когато съдържащата се в нея правна уредба е непълна, неясна или противоречива (т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ). Напротив, отговор на въпроса се съдържа в задължителната практика на Върховния касационен съд, за която липсва основание да бъде променяна, и тя се явява съобразена от въззивния съд. Според възприетото в мотивите към Тълкувателно решение № 1/2020 от 27.04.2022г. по тълк. дело № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС, съдът има задължение да приложи императивна правна норма, която е от значение за решаване на правния спор, дори страните да не са се позовали на нея. Задължението е израз на принципа на законност. За разпоредбите, уреждащи недействителността на договорите, в тълкувателното решение е прието, че са императивни, както и че нищожността може да бъде констатирана служебно, включително от въззивния съд. Това, според тълкувателното решение, е изрично предвидено в чл. 7, ал. 3 от ГПК относно договорите, сключени с потребител. В този смисъл относно приложението на императивните правни норми са били потвърдени принципните постановки на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. При изложеното, във връзка с въпроса не е приложимо и допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, на което също се позовава касаторът. Тълкувателно решение № 1/2020 от 27.04.2022г. по тълк. дело № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС съдържа отговор и на втория поставен от касатора въпрос, то е съобразено от въззивния съд, при което дори въпросът да бъде приет за съответстващ на общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК, отново не са удовлетворени допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, евентуално чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, за допускане на касационно обжалване. Въпросът съдържа питането как следва да процедира въззивният съд (какви указания дължи на страните), когато сам установи основание за нищожност на договор или отделна негова клауза. Съгласно тълкувателното решение, за да бъде спазен принципът на състезателното начало в първоинстанционното производство страните следва да бъдат информирани преди устните състезания, че съдът ще разгледа въпроса за нищожността и че може да не зачете правните последици на нищожна сделка или на нейни отделни клаузи. В тази връзка на страните трябва да бъде предоставена възможност да изразят становище и евентуално да посочат доказателства. Въззивният съд е длъжен сам да установи основанията за нищожност на договора или на отделни негови клаузи, относими към правата на страните, като процедира по реда, посочен в т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. В тълкувателното решение е посочено, че това е, ако по делото надлежно са въведени фактите или има доказателства, от които нищожността произтича, но за случаите на чл. 7, ал. 3 от ГПК и предвиденото засиленото служебно начало при преценката за наличие на неравноправни клаузи в потребителските договори, не може да бъде отречена възможността за служебно установяване на факти и събирането на доказателства. При всяко положение обаче на всяка от страните трябва да бъде осигурена възможност да изрази становище и да посочи доказателства. В този смисъл е процедирал и въззивният съд по в.т.д. № 634/2023г. Съдът е констатирал, че Окръжен съд - Варна не е приложил нормативната уредба, уреждаща закрилата на потребители срещу неравноправно договаряне с търговци (ЗЗП в редакцията към датата на сключване на договора за кредит). Поради това в поредица от свои актове (определение № 239 от 10.04.2024г., определение от открито съдебно заседание на 07.05.2024г. и определение № 299 от 10.05.2024г.) съставът на Апелативен съд - Варна е посочил, че при установяване качеството на ответницата „потребител“ ще приложи служебно императивните норми, ограничаващи договорната свобода при потребителско кредитиране (чл. 143 - чл. 146 от ЗЗП). Касаторът не е бил лишен от възможност да посочи и представи доказателства във връзка с относимите обстоятелства (характера на сключения договор с анексите, неговото съдържание и приложимостта на потребителската закрила), нито е бил лишен от възможност да даде становище по действителността на договора за кредит. По същество от него е било възразено основно, че закрилата по ЗЗП, в редакцията към 20.03.2008г., не следва да се прилага по отношение на Д. Б. Г., тъй като тя няма качеството „потребител“, и е налице индивидуално договаряне. Тези обстоятелства са били отречени от въззивния съд. Неоснователно е твърдението на касатора за вероятност въззивното решение да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, при което касационно обжалване да бъде допуснато. Очевидната неправилност на въззивното решение е самостоятелно основание за достъп до касационен контрол, за което касационният съд следи служебно като израз на обществения интерес от законосъобразно, предвидимо и справедливо правораздаване. Това основание е различно от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, свързани с частния интерес на страните от разрешаването на правния спор. Понятието „очевидна неправилност“ е във връзка с изчерпателно посочените основания за касационно обжалване и отмяна по чл. 281, т. 3 от ГПК – неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, като конкретното му тълкуване е предоставено на Върховния касационен съд. В този смисъл е възприетото в Решение № 15 от 06.11.2018г. по к.д. № 10/2018г. на Конституционния съд. В практиката си, най-общо, Върховният касационен съд определя очевидната неправилност като неправилност на въззивното решение, която може да бъде изведена от неговите мотиви, при пороци на решението, при които са накърнени основните принципи на гражданския процес, така че не е постигната основната цел на правораздаването - да е справедливо, при което и касационната жалба трябва да бъде селектирана и разгледана. При неправилност поради нарушение на материалния закон трябва да се касае за нарушение на императивна правна норма, приложение на правна норма в нейния обратен, противоположен смисъл, приложение на несъществуваща или отменена правна норма или неправилна квалификация на приет за установен по делото факт, с което е нарушен принципът на законност по чл. 5 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1 от Конституцията. При неправилност поради необоснованост трябва да е налице нарушение на правилата на формалната логика при очевидно логическо противоречие между обсъдените доказателства в мотивите на въззивното решение и направените въз основа на тях фактически изводи, с което да е нарушен принципът за установяване на истината по чл. 10 от ГПК, вр. чл. 121, ал. 2 от Конституцията. При неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила трябва да има нарушение на посочените в чл. 5 - чл. 13 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1, чл. 6, ал. 2 и чл. 121 от Конституцията принципи и изисквания към правораздаването като справедливо, приемано в практиката на Върховния касационен съд като пълна липса на мотиви относно приет или отречен като осъществил се факт, отсъствие на анализ на събраните по делото доказателства и на фактически констатации по релевантни за спора обстоятелства, незачитане на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, незачитане на правила относно подсъдността, процесуални нарушения във връзка с възложено от закон задължение на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в производството и др. По настоящото дело не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради негова очевидна неправилност. „УниКредит Булбанк“ АД прави оплакване за очевидна необоснованост на изводите на въззивния съд относно съдържанието на каузата в договора за кредит относно възнаградителанат лихва, съответно за прекомерност на уговорена лихва за забава (нустойка), но липсва вероятност решението да страда от посочения порок, поради което да е очевидно неправилно. Изводите на съда относно тези обстоятелства, дори да са необосновани, не могат да обосноват очевидна неправилност на въззивното решение в смисъла, изяснен по-горе - очевидно логическо противоречие между доказателствата и фактическите изводи на съда. По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Варна. С подадения отговор на касационната жалба адвокат Татяна П., процесуален представител на Д. Б. Г., е поискала присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА, съгласно уговорка между страните за предоставена безплатна правна помощ. С оглед обжалваемия интерес по делото, фактическата и правна сложност на спора и конкретно извършените от адвоката действия следва да бъде присъдено възнаграждение от 2 000 лева (чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК). Воден от горното съдът