Определение № 1886 от 25.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 563/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на О. Ю. Х. срещу решение № 454 от 18.08.2025г. по в.гр.д. № 316/2025г. на Окръжен съд – Благоевград в частта, с която, като е отменено решение № 684 от 26.09.2024г. по гр.д. № 853/2023г. на Районен съд – Благоевград, е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, че касаторът дължи на „Юробанк България“ АД сумата от 7 424. 66 лева по Договор за потребителски кредит № CL193295 от 05.01.2015г. (чиста стойност на кредита), със законната лихва за забава от 13.01.2023г. до окончателното плащане. За сумата е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК от 13.01.2023г. по ч.гр.д. № 63/2023г. на Районен съд – Благоевград. Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Въззивният съд не е можел да се позове на изтичане на срока на договора за кредит в хода на съдебния процес без изрично волеизявление на кредитора и без изменение на основанието на иска. Касае се за заместване на липсващ фактически състав с нов правопораждащ факт, настъпил след предявяване на иска, което е недопустимо. Освен това въззивният съд изцяло е игнорирал контрола относно неравноправните клаузи, въпреки че длъжникът е потребител и своевременно са били релевирани възражения в този смисъл. Не е било съобразено също, че връчването по реда на чл. 47 от ГПК е редовно само при кумулативно изпълнение на изискванията за най-малко три посещения на адреса, извършени в различни дни и часове, при надлежно удостоверяване на тези действия от връчителя. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационно обжалване на въззивното решение трябва да бъде допуснато, тъй като решаващият въззивен състав се е произнесъл по процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Конкретно формулираните от касатора въпроси са: 1.) Допустимо ли е въззивният съд да уважи предявен иск по чл. 422 от ГПК за цялото вземане по договор за кредит при изрично приета липса на настъпила предсрочна изискуемост, като се позове единствено на изтичане на срока на договора в хода на съдебния процес, без изрично волеизявление на кредитора и без изменение на основанието на иска? Според касатора по този въпрос въззивното решение е постановено в противоречие с т. 18 от ТР № 4/2013г. 2.) Може ли съдът да приложи тълкуването, дадено с ТР № 8/2019г. по тълк. дело № 8/2017г., за да уважи иска за цялото вземане, при положение, че първоначално предявеният иск е основан на твърдяна, но ненастъпила предсрочна изискуемост? Приложението на това тълкувателно решение, според касатора, извън неговия предмет, води до непредвидима и противоречива практика. 3.) Длъжен ли е въззивният съд служебно да извърши контрол да наличие на неравноправни клаузи в договор за кредит, сключен с потребител, като се съобрази с императивните разпоредби на чл. 143-чл. 146 от ЗЗП и чл. 7, ал. 3 от ГПК съгласно принципите, изведени в ТР № 1/2013г., т. 1 на ОСГТК на ВКС относно служебното прилагане на императивните материалноправни норми? Във връзка с въпроса касаторът сочи ТР № 1/2013г., т. 1. 4.) Допустимо ли е въззивният съд да излезе извън предмета на въззивната жалба и да уважи иска на основания, които не са били въведени от ищеца и не са били предмет на спор между страните? Въпросът се определя като такъв от значение за развитие на правото, тъй като засяга границите на служебната активност на съда. 5.) При какви кумулативни предпоставки се счита за редовно връчването по реда на чл. 47 от ГПК и допустимо ли е съдът да приеме редовност на връчването при липса на доказателства за извършени три посещения в различни дни и надлежно удостоверяване на тези обстоятелства? Според касатора по този въпрос въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 71 от 28.04.2022г. по гр.д. № 2681/2021г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение № 147 от 26.01.2021г. по т.д. № 2256/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. От насрещната страна по жалбата „Юробанк България“ АД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК. За да постанови решението си, съставът на Окръжен съд – Благоевград е приел от фактическа страна, че на 13.01.2023г. от „Юробанк България“ АД е било подадено заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК срещу О. Ю. Х. като длъжник. Претендирани са били суми по Договор за потребителски кредит № CL193295/2014 от 05.01.2015 година, сключен между „Алфа Банка“ АД, дружество, учредено и регистрирано по гръцкото законодателство, чрез българския си клон „Алфа Банка Клон България”, правоприемник на което е „Юробанк България“ АД. По образуваното въз основа на заявлението ч.гр.д. № 63/2023г. по описа на Районен съд – Благоевград е била издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение. Разпоредено е било длъжникът да заплати 9 129. 58 лева главница, ведно със законната лихва от 13.01.2023г. до окончателното изплащане на вземането, възнаградителна лихва в размер на 2 201.14 лева за периода от 06.06.2016г. до 27.11.2022г. и мораторна лихва в размер на 120 лева за периода от 06.06.2016г. до 26.07.2018г. В срока по чл. 414, ал. 1 от ГПК от длъжника е било подадено възражение, след което е било образувано и исково производство пред Районен съд – Благоевград. Съгласно договора (при приложими Общи условия) на О. Ю. Х., кредитополучател, е била предоставена сумата от 9 500 лева за срок от 120 месеца, с уговорено плащане на възнаградителна лихва и лихва за забава. Съгласно изслушаната съдебна счетоводна експертиза (основно и допълнително заключение, съобразени от въззивния съд) сумата е постъпила по сметка на Х. на 06.01.2015г. Въззивният съд е отрекъл обявяването на предсрочна изискуемост на договора за кредит съгласно изпратени чрез ЧСИ Борис Велинов и ЧСИ Стоян Якимов покани (поради неплатени от кредитополучателя вноски с падеж 06.09.2015г и 06.10.2015г.), съответно е отрекъл такава изискуемост да е настъпила преди подаването на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Според съда не са били осъществени предвидените в чл. 47 от ГПК факти, приложими и при връчване на документ от съдебен изпълнител. Но, също според възприетото, съгласно уговорения в договора за потребителски кредит срок е настъпил падежът и на последната вноска по кредита (06.01.2025г.). Това е с оглед датата на приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция 14.05.2025г. Т.е. кредитът е падежирал в хода на процеса, съобразимо по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Липсата на предсрочна изискуемост на кредита не е било основание само по себе си за отхвърляне на предявените искове изцяло. Съставът на Окръжен съд – Благоевград е приел още, че частично вземанията относно главницата са били погасени по давност (вноски за период от пет години преди датата на депозиране на заявлението пред заповедния съд (13.01.2023г.)). При уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. С оглед размера на вноските с настъпил падеж преди 13.01.2018г., размерът на дължимата главница е бил определен от състава на окръжния съд на 7 424. 66 лева. Длъжникът е платил в изпълнение на договора за кредит сумата от 370. 42 лева, но се е касаело за плащане на вноска с падеж 06.09.2015г. Също съгласно възприетото от Окръжен съд – Благоевград обаче договорът за кредит е бил недействителен поради обстоятелства по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, вр. чл. 22 от ЗПК. Ответникът е потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), а банковата финансова институция - търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Не се е касаело за индивидуално уговорени клаузи. Подписан е бил стандартизиран бланков формуляр, чието съдържание е предварително изготвено от ищеца. По договора за кредит кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема, ГПР и годишното му оскъпяване. Липсвала е ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита (кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР). След като в договора не е бил посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, се е касаело за неяснота за потребителя относно неговия размер, съответно е била нарушена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Националният съд дължи служебна преценка относно неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО. По този начин се компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика. С оглед тези посочени факти и обстоятелства, при възприемане, че искът на банката по делото включва и претенция за чистата стойност на кредита (чл. 23 от ЗПК) и при съобразяване на погасените по давност вноски относно кредита, въззивният съд е заключил, че от О. Ю. Х. е дължима сумата от 7 424. 66 лева, за която заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК следва да бъде потвърдена. Ако в производство по предявен иск по чл. 79 от ЗЗД (включително в хипотезата по чл. 422 от ГПК) се установи недействителност на договора за потребителски кредит, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. В този смисъл въззивният съд не е споделил изводите на Районен съд – Благоевград в решението му. Исковете на банката са били отхвърлени от първоинстанционния съд изцяло поради това, че предсрочната изискуемост на процесния договор за банков кредит не е била обявена надлежно. Срещу този извод на съда във въззивната жалба на „Юробанк България“ АД е било направено оплакване, че е в противоречие с чл. 235, ал. 3 от ГПК и задължителните указания, дадени с тълкувателното решение по тълк. дело № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС. В полза на банката е следвало да бъдат присъдени всички просрочени вноски по договора за кредит, които са били дължими до деня на приключване на съдебното дирене в производството пред първа инстанция. При тези установени обстоятелства четвъртият и петият от поставените от касатора въпроси не отговарят на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите са основани на обстоятелства, които въззивният съд или не е възприемал в мотивите към решението си или които не съответстват на процесуалните действия на страните по делото и на съда. Така четвъртият въпрос предпоставя произнасяне на въззивния съд извън предмета на въззивната жалба (че е не е имало оплакване срещу извода на първоинстанционния съд, че липсата на предсрочна изискуемост обосновава отхвърляне на исковете по чл. 422 от ГПК изцяло), но това не съответства на съдържанието на въззивната жалба на „Юробанк България“ АД. Напротив, от банката е било направено изрично оплакване за неправилно приложение на чл. 253, ал. 3 от ГПК относно падежиралите по договора за кредит вноски. Същевременно от въззивния съд е било отречено настъпване на предсрочна изискуемост по договора за кредит (поради нарушение на чл. 47 от ГПК при връчването на уведомлението на банката чрез частните съдебни изпълнители). Така петият въпрос отново не е обуславящ за изхода на делото. Дори да се приеме, че третият въпрос на касатора относно задължението на въззивния съд да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори удовлетворява общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК, то не е налице соченият допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Въззивният съд не само е изпълнил това свое задължение, изрично посочено в чл. 7, ал. 3 от ГПК, но е възприел недействителност на договора за потребителски кредит в неговата цялост. Така въззивният съд е съобразил националната съдебна практика, обективирана в решение № 168 от 29.01.2021г. по т.д. № 2184/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 60119 от 23.12.2021г. по т.д. № 1024/2020г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 491 от 23.07.2024г. по гр.д. № 1767/2023г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и др. Съобразена е и практиката на Съда на Европейския съюз, съгласно която когато разполага с необходимите за това правни и фактически данни, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13, и по този начин за компенсира неравностойността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика. При липса на такива правни и фактически данни сезираната със спора между търговец или доставчик и потребител национална юрисдикция трябва да има възможност служебно да предприеме действията по събиране на доказателства, необходими, за да се установи дали определена съдържаща се в спорния договор клауза, попада в приложното поле на директивата (решение на Съда от 14.03.2013г., Aziz (С-415/11), ECLI:EU:C:2013:164, т. 46, решение от 11.03.2020г., Lintner (С-511/17), ECLI:EU:C:2020:188, т. 36, т.37, решение от 04.06.2020г., Kancelaria Medius SA (С-495/19), ECLI:EU:C:2020:431, т. 37, т. 38, решение от 17.05.2022г., SPV Project 1503 srl. (С-693/19 и С-831/19), ECLI:EU:C:2022:395, т. 53 и др.). Първи и втори от поставените въпроси са идентични. Те съдържат питането дали е допустимо решение по иск по чл. 422 от ГПК, с който е признато парично вземане по договор за банков паричен кредит поради настъпил падеж на вземането (отделни вноски по договора), щом в заповедното производство е била поддържана предсрочна изискуемост на кредита и изменение на иска не е било правено. Въпросите отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК, но не и на допълнителното по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, на която разпоредба се позовава касаторът. Отговор се съдържа в Тълкувателно решение 8/2017 от 02.04.2019г. по тълк. дело № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС (мотиви към т.1.1) и даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие с него. Съгласно приетото в мотивите към посоченото тълкувателно решение присъждането на вноски с настъпил падеж, когато е била претендирана цялата главница по договора за кредит поради предсрочна изискуемост, не съставлява недопустима подмяна на основанието на иска, съответно произнасяне по непредявен иск. Основание на иска са твърдените от ищеца юридически факти, от които произтича претендираното от него субективно материално право. Предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането. Вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание – договора за кредит. По изложените съображения не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд – Благоевград в обжалваната по делото част. Воден от горното съдът