Определение № 2578 от 18.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4109/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищцата К. И. П., чрез адв. К. И. срещу решение № 78/30.03.2022 г. по в.гр.дело № 832/2022 г. на Окръжен съд Добрич, с което след отмяна на решение № 46/30.09.2021 г. по гр.дело № 223/2021 г. на Районен съд Тервел е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу М. П. М. иск за осъждане на ответницата да предаде на ищцата К. И. П. държането на предоставения й за ползване, чрез заем за послужване от м.май 2017 г. недвижим имот – жилищна сграда със застроена площ от кв.м., с идентификатор по КК на [населено място], с адрес [населено място], [улица], №. Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и се постанови друго, с което предявеният иск се уважи. В изложението са формулирани правните въпроси: 1. Влияят ли близките родствени връзки при формиране извод относно страните по договор за заем за послужване и кое следва да бъде определящо за сключването на такъв договор при установено безвъзмездно ползване на имота от ответника по делото? При липса на спор от страните по делото за безвъзмездно ползване на имота, налице ли е договор за заем за послужване? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. 2. Въпросът съдът уточни и конкретизира, съобразно правомощията по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: при преценка за дадена неправилна правна квалификация на предявения иск от първоинстанционния съд, следва ли въззивният съд да обезпечи правилното приложение на материалния закон, като след като преквалифицира спора, укаже на страните подлежащите на доказване факти, разпредели доказателствената тежест и укаже необходимостта за ангажиране на съответни доказателства за правнорелевантните факти? Въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС. Жалбоподателката поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно. Ответницата по касационната жалба М. П. М., чрез адв. Р. С. в писмен отговор е изразила становище за липса на сочените основания за допускане на касационо обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима. Прието е, че първоинстанционното решение е постановено по предявен иск от К. И. П. срещу М. П. М. за осъждане на ответницата М. П. М. да предаде на ищцата К. И. П. държането на предоставения й за ползване чрез заем за послужване от м. май 2017 г. недвижим имот – жилищна сграда със застроена площ от кв.м. с идентификатор, построена в дворно място с площ от кв.м. с идентификатор по КК на [населено място], находящ се на адрес [населено място], [улица], №. Прието е, че правното основание на иска е по чл.249,вр.чл.243 ЗЗД произтича от твърденията на ищеца в исковата молба, свеждащи се до неизпълнение от страна на ответницата на задължение за връщане на имот, даден за ползване по договор за заем за послужване. Прието е още, че от ищцата е изложено, че е носител на вещно право на ползване върху жилищна сграда със застроена площ от кв.м. с идентификатор, построена в дворно място с площ от кв.м., находящ се на адрес [населено място], [улица], № по силата на договор за издръжка и гледане, обективиран в нот. акт № от г. на СлВП Б., че м.май 2017 г. сключила с ответницата, нейна дъщеря, неформален, устен договор за ползване, чрез послужване и фактически предоставила жилището на ответницата за ползване. Няколко месеца по-късно между тях започнали скандали от различно естество, многократно ищцата депозирала срещу ответницата жалби в съда, прокуратурата и полицията, съответно и ответницата срещу нея. Ответницата сменила патрона на входната врата и не я допускала в жилището. Продължавала да го ползва, не заплащала консумативните разходи за ползването/ток и вода/, за неплатена ел.енергия било заведено гр.дело № 313/2020 г. на РС Балчик срещу ищцата и се наложило тя да плати задълженията на ответницата. Посочено е, че ответницата е отрекла наличието на заемно правоотношение, като твърди, че ползва жилището като съсобственик на / ид.част. Жилищната сграда била построена в дворното място, което било прехвърлено на ищцата с нот.акт № / г. от Д. Т. К. и И. Г. К. срещу задължение за издръжка и гледане по време на брака й с П. М. П., при което той станал собственик. Жилищната сграда била построена от бащата на ответницата, който бил дърводелец, била 90% от дърво. Сочи, че нотариалния акт на ищцата № 16/2019 г. бил с невярно съдържание, защото тя не била собственик на имота. Имало между тях водени дела, били разпитвани свидетели, никой не твърдял да има договор между двете. През 2017 г. с ищцата участвали в предаването „съдебен спор” и тогава тя не споменала за договор за заем. По наследство от баща си П. М. П., починал на 31.05.2016 г. ответницата имала права и в дворното място и в другата жилищна сграда от кв.м., които ползвала ищцата и Д. П., за което ответницата им отправила нотариална покана за плащане на обезщетение за лишаване от ползване. Прието е за безспорно по делото, че страните са майка/ищцата/ и дъщеря, двете наследници по закон на П. М. П., починал на 31.05.2016 г. и оставил законни наследници и още двама низходящи И. П. М. и Д. П. П.. Съдът е приел за безспорен факта, че по време на брака й с П. М. П. родителите на К. П. са й прехвърлили срещу задължение за издръжка и гледане дворно място от кв.м., урегулирано в парцел /-/ в кв. по плана на [населено място] на адрес [улица], №, ведно с построената в него двуетажна еднофамилна жилищна сграда, както и, че в същото дворно място се намира и процесната жилищна сграда със застроена площ от кв.м. с идентификатор, за която се твърди от ищцата, че е предоставена от нея на ответницата за ползване, чрез заем за послужване от м.май 2017 г. Прието е за установено от приложения нонт.акт за собственост по обстоятелствена проверка № 16/2019 г.,че К. П. е призната за собственик по давностно владение върху жилищна сграда със застроена площ от кв.м., с идентификатор, построена в дворно място с площ от кв.м., с административен адрес [населено място], [улица]. С договор от 17.11.2020 г., сключен с нот.акт № / г. К. П. прехвърлила на Д. П. П. / идеални части от дворно място с площ от кв.м., находящо се на [улица], № в [населено място], представляващо имот с идентификатор, ведно с / идеални части от построената в него жилищна сграда на два етажа със застроена площ от кв.м.с идентификатор и цялата жилищна сграда със застроена площ от кв.м. с идентификатор по КК на [населено място], като си запазила правото на ползване върху жилищната сграда от кв.м. Посочено е, че според показанията на св.Д. М. в дворното място на [улица]имало и жилищна сграда за М., която била най-голямото дете в семейството, но тя я ипотекирала и загубила, на нейното място сега имало една площадка. В имота П. построил една гарсониера, в която М. живяла след като се развела, след това напуснала, отишла да работи в БТК.След смъртта на П., К. решила да покани дъщеря си при нея, защото и тя е сама и дъщерята сама, да живеят заедно. След като М. дошла живели за много кратко време и М. изгонила майка си, която отишла при другата дъщеря. В това жилище, в което живели К. и П. сега живеела М.. От П. свидетелката била чувала, че жилището е собственост на К., наследство от родителите й. Прието е, че според св. П. Д. в дворното място имало три къщички, една от които вече я нямало. Тя била на М., която я ипотекирала, банката я взела, а впоследствие била съборена. В едната от съществуващите къщи живеела сестрата на М., в другата майка й. След смъртта на бащата на М., майка й я поканила да отиде да живее при нея, но един ден М. решава „да сложи ръка” върху имота на майка си и баща си, да го заключи с катинар и да не допуска майка си да си вземе вещите. Според показанията на св.Д. П. същата знае, че след като починал бащата на М., майка й я поканила да живее при нея в имота, който прехвърлила на Д.. Сега М. живеела в имота, нито К., нито Д. имали достъп но него. К. прибрала М. след разводите й, била останала на улицата, това станало преди три четири години/показания на разпитаната свидетелката от 21.09.2021 г./ Съдът е приел, че между страните са водени дела по ЗЗДН, като всяка от /съвместно със или срещу трети лица-Д. П. П., Д. Г. П. и К. Г. П./ е искала защита по повод конфликт от 24.11.2017 г., като молбата на всяка срещу другата е била отхвърлена/решение № 54/24.04.2018 г. по гр.дело № 758/2017 г. и решение № 55/24.04.2018 г. по гр.д. № 775/2017 г. на Районен съд Балчик/. Друго производство по реда на ЗЗДН е инициирано от Д. П. П. и нейните дъщери Д. Г. П. и К. Г. П., както и срещу Д. Х. П./свидетелка по настоящото дело/ за защита от насилствени действия, осъществени на 09.03.2021 г. – сваляне на вратите от дома й, отправяне на обиди, насъскване на кучета срещу й, заплашване със срей/определение № 42/12.04.2021 г. по гр.дело № 162/2021 г. на РС Балчик/. По жалба на К. И. П. за самоуправно действие от страна на М. М. – не допускане до собственото й жилище, в което двете живели заедно след смъртта на съпруга й е било образувано ДП № 166/2019 г. на РУ МВР Б., прекратено с постановление от 14.10.2020 г., поради липса на осъществен състав по чл.323, ал.1 НК. Жалба в РПУ Б. с вх. № [ЕГН] била подадена и от М. П. М. срещу К. И. П., И. П. М. и Д. П. П., за това, че на 29.04.2017 г. била гонена и бита от „дела на баща й” от К. П., Д. П. и Д. П., че на 30.04.2016 г. и бил осуетен достъпа до наследствената от баща й част, изкарани били дрехите й, че на 02.05.2017 г. отново и бил осуетен достъпа до имота, полагащ и се като наследство от баща и. По молба от 08.12.2017 г. от К. П., Д. П., Д. П. и К. П. е инициирано производство по чл.157 от ЗЗ за настаняване на М. П. М. на задължително лечение, за което е образувано ЧНД № 9/2018 г. на РС Балчик, прекратено с определение, поради липса на основание. От правна страна е прието, че съгласно чл.243 ЗЗД с договора за заем за послужване заемодателят предоставя безвъзмездно на заемателя една определена вещ за временно ползване, а заемателят се задължава да я върне. Прието е още, че договорът за заем за послужване е безвъзмезден, реален, неформален, едностранен договор, като за него не се изисква специална форма за сключването му, а е достатъчно само устно страните да достигнат до уговорката за предаване на вещта. Посочено е, че в тежест на ищцата, която претендира на основание чл.249 ЗЗД връщане на процесния имот е да установи, че между страните по делото е било постигнато съгласие, което да обхваща всички съществени условия на договора за заем за послужване – че ищцата е заемател, че са налице условията за прекратяване на договора по чл.249, ал.1 ЗЗД/изтичане на уговорения срок или завършване на ползването/ или по чл.249,ал.2 ЗЗД/ако не е уговорен срок или не е определена целта на ползването/. Прието е, че в случая от ищцата, носеща тежестта за доказване на фактите, от установяване на които същата извлича благоприятни правни изводи за себе си, не е установено наличие на заемно правоотношение. Според съда събраните по делото доказателства сочат на съвместно обитаване на имота предвид близката роднинска връзка между страните, майка и дъщеря, след настъпилата през 2016 г. смърт на съпруга на ищцата и баща на ответницата с цел взаимна подкрепа, конфликт между наследниците по повод собственически претенции на М. М. по отношение на имота по наследяване от баща й, влошени междуличностни отношения от преди м.май 2017 г., но не са достатъчни да обосноват категоричен правен извод за възникнало заемно правоотношение между страните по делото относно ползване на процесния имот. Направен е извод, че ползването на имота от ответницата не е по договор по чл.243 и сл.ЗЗД,/ нито по договор по чл.228 ЗЗД, както неправилно го е квалифицирал районния съд/ между нея и ищцата, респ. ищцата неоснователно претендира от ответницата връщане на имота на основание договор за заем за послужване. При тези съображения и с оглед неустановяване на обстоятелствата, на основание на които се претендира осъждане на ответницата да предаде държането на процесния недвижим имот съдът е формирал извод, че предявеният иск по чл.249 ЗЗД е неоснователен и като такъв следва да се отхвърли. Приел е, че изводът на първоинстанционния съд, че по делото е доказано възникване на заемно правоотношение между страните за ползване на процесния имот е необоснован, поради което решението следва да се отмени и искът с правно основание чл.249 ЗЗД следва да се отхвърли. По правните въпроси: Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение на Окръжен съд Добрич. Това основание за допускане на касационен контрол е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на решението на Окръжен съд Добрич, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението. Въпросът е поставен общо и бланкетно и не е свързан с конкретните решаващи правни изводи на въззивния съд по предмета на спора. Поради това съдът преценява, че въпросът не е правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. С т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. В мотивите към тази точка от тълкувателното решение е разяснено, че по този начин въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада по делото – обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в противоречие с тази практика на ВКС и касационно обжалване следва да се допусне на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК. П о изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение