Определение № 5095 от 22.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 550/2026 г.

Производство по чл. 288 ГПК. С решение № 398 от 15.10.2025 г. на Окръжен съд – Плевен по в.гр.д.№ 653/2025 г. по описа на същия съд е потвърдено решение № 230 от 07.07.2025 г. на Районен съд - Червен бряг, постановено по гр. д. № 632/2024 г., с което са отхвърлени предявените от Н. Й. Й. и Л. Й. Й. против М. И. А. и А. Н. Х. установителни искове за право на собственост върху лозе от 0,817 дка, находящо се в землището на [населено място], обл. П., в местността "М. м.“, съставляващо имот № ***, по плана на новообразуваните имоти на [населено място] и съединения с него иск за отмяна или изменение на констативния нотариален акт, издаден в полза на М. А.. Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба вх.№ 13196 от 20.11.2025 г. от името на Н. Й. и Л. Й., чрез адв.Ц. Ц., с оплаквания за недопустимост, несправедливост, нарушения на материалния закон и необоснованост. Касаторите считат, че съдът се произнесъл по иск по чл.108 ЗС, какъвто не са предявили. Заявяват, че с вписването на издадения в тяхна полза констативен нотариален акт за право на собственост върху процесния имот преди този, издаден в полза на ответницата М. А., за тях е налице правен интерес от предявяване на положителния установителен иск. Сочат, че въззивното решение, с което съдът се произнесъл по ревандикационен иск, следва да се обезсили и делото да се върне на същия съд. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, без да е формулиран правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Повторени са съображенията от касационната жалба за произнасяне по непредявен иск и за наличие на правен интерес от установителния иск. Ответниците не изразяват становище по касационната жалба. Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена в срок, от лица с правен интерес от обжалване и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Въззивният съд е посочил, че първоинстанционният съд е бил сезиран с положителен установителен иск за признаване спрямо ответниците на правото на собственост на ищците като наследници на М. Н. И. върху следния недвижим имот: Лозе с площ от 0,817 дка, находящо се в землището на [населено място], обл. П., в местността "М. м.“, съставляващо имот № *** по плана на новообразуваните имоти на [населено място]. За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на иска, въззивният съд е приел, че наследодателят на ответницата М. А. - И. Д. Н. имал правото да придобие собствеността върху процесния имот на основание §4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, тъй като същият му е бил предоставен за ползване по силата на Постановление № 1 на МС от 07.01.1981 г. и решение № 277/21.12.1981 г. на ИК на ОНС-Плевен. Имотът представлявал лозе, в което е изградена полумасивна жилищна сграда - вила с площ от 14 кв.м. на един етаж и след оценяването му бил заплатен от М. А., която е единственият му наследник по закон, затова на основание § 4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ и чл.28а, ал.1 от ППЗСПЗЗ, вр. с §4а, ал.1 и §4б, ал.1, изречение второ от ПЗР на ЗСПЗЗ, въз основа на влязъл в сила план на новообразуваните имоти за м. „М. м.“, е придобила право на собственост върху новообразуван имот извън строителните граници, с № ***, местност М. м., землище на [населено място], с площ от 817 кв.м., заедно с построената в него сграда, със застроена площ от 14 кв.м. Прието е, че не се установява наследодателката на ищците М. К. да е притежавала право на собственост върху имота преди кооперирането на земеделските земи, както и че за имота липсва решение за признаване на правото на собственост при условията на § 4-4л ПЗР на ЗСПЗЗ, с описани размер и местност. Единствената земеделска земя, за която е постановено решение от ПК по заявление на наследник на М. К., е в друга местност. Направен е извод, че издадената в полза на ищците заповед за възстановяване на собствеността върху процесния имот не е породила действие и не може да ги легитимира като собственици, защото не са били налице основанията по § 4б, ал.1 ПЗР на ЗСПЗЗ. При тези мотиви на въззивното решение не са налице предпоставки за допускането му до касационно обжалване. На първо място следва да се посочи, че решението не е недопустимо, защото въззивният съд се е произнесъл по предявения установителен иск, както това е сторил и първоинстанционният съд, макар погрешно да е посочил, че правното основание на иска е чл.124, ал. ГПК вр. чл.108 ЗС. Същественото е, че както мотивите, така и диспозитивът на съдебното решение сочат на разглеждане на иск за установяване правото на собственост на ищците върху имота. Ето защо твърдението в касационната жалба за произнасяне по друг иск е неоснователно, а решението е допустимо. На следващо място искането за допускане до касационен контрол не е обосновано с въпроси в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, по които въззивният съд се е произнесъл. Възможността за касационно обжалване на въззивните съдебни актове, очертана в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, е в зависимост от формулирани от касатора материалноправни или процесуалноправни въпроси, които съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС следва да са включени в предмета на спора и да са обусловили правната воля на съда, обективирана в акта му. Без формулирането на такъв правен въпрос не се изпълнява и условието на закона за мотивираност на основанията за допускане до касационно обжалване. Изискването е да се постави правен въпрос, към който могат да се обвържат конкретните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 от ГПК. В приложение на принципа за диспозитивното начало задължение на касационния жалбоподател, а не на настоящата инстанция, е да изведе правния проблем и да го постави за отговор от съда. Касационната инстанция може само да уточни и конкретизира правния въпрос, но не и служебно да го формулира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда соченото допълнително основание за това. В настоящия случай жалбоподателят не е изпълнил посоченото по-горе условие и не е поставил правен въпрос, поради което касационната му жалба не следва да бъде допускана до разглеждане по същество. Преповтарянето на оплакванията, обективирани в касационната жалба, само формално е довело до изпълнение на изискването по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК, но не обслужва предмета и съдържанието на производството по чл. 288 от ГПК, в което следва да се извърши селекция на основанията по чл. 280, ал. 1 от ГПК единствено в контекста на конкретно зададен общ и значим правен въпрос. Във връзка с оплакванията за неправилност не се констатира очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК като основание за допускането му до касационно обжалване. От мотивите на въззивното решение не се установява порок, който да следва без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и на събраните доказателства и тяхното съдържание. Разглеждането на касационните жалби по действащия процесуален закон е факултативно и е в зависимост от наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Във фазата по селектиране на касационната жалба съдът не обсъжда доказателствата по делото, а установява наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК съобразно изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК единствено въз основа на въззивното решение. Тъй като жалбоподателката не обосновава в изложението към касационната си жалба наличие на основания за разглеждането й, обжалването не може да бъде допуснато. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение