Определение № 2925 от 03.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3551/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Столична община срещу решение № 2919 от 14.05.2025 г. по в.гр.д.№ 5618 от 2024 г. на Софийския градски съд, възз.II-А състав, с което е потвърдено решение № 2944 от 19.02.2024 г. по гр.д.№ 50543 от 2022 г. на Софийския районен съд, ГО, 166 състав за осъждане на Столична община да заплати на Ц. Н. Ц. на основание чл.49 ЗЗД следните суми:

• 2 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, причинени на ищеца от ухапване от безстопанствено куче на 16.10.2021 г. в [населено място],[жк], [улица], на тротоара след аптека „Нота бене“, по посока „Околовръстен път“, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането- 16.10.2021 г. до окончателното плащане и

• 26,10 лв., представляващи обезщетение за имуществени вреди от горепосоченото увреждане- разноски за лекарства и превързочни материали, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 16.09.2022 г. до окончателното плащане.

В касационната жалба се твърди, че решението на Софийския градски съд е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и на процесуалните правила- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Поставят се следните въпроси:

1. Проведено ли е пълно и главно доказване от ищеца на причинителя на инцидента /безстопанствени кучета/ ? Допустимо ли е пълното доказване да бъде осъществено само чрез показанията на заинтересован свидетел и при какви предпоставки се приема, че това е изпълнено ? По тези въпроси се сочи основанието за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК /противоречие на обжалваното решение с решение № 159 от 29.12.2017 г. по гр.д.№ 203 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 22 от 04.02.2019 г. по гр.д.№ 2644 от 218 г. на ВКС, ГК, IV г.о./, както и основанията по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

2. Налице ли е виновно неизпълнение на нормативно установени задължения, ако мерките по създадената стройна система за надзор върху безстопанствените кучета не са приложени адекватно ? По този въпрос се сочи основанието за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК /противоречие на обжалваното решение с решение № 488 от 07.02.2012 г. по гр.д.№ 899 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 368 от 18.11.2015 г. по гр.д.№ 2045 от 2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 308 от 03.01.2018 г. по гр.д.№ 1068 от 2017 г. на ВКС, ГК, IV г.о./, както и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

3. Определен ли е справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди в съответствие с чл.52 ЗЗД и взети ли са предвид всички релевантни обстоятелства ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с ППВС № 4 от 1968 г.

В писмен отговор от 01.09.2025 г. ответникът по жалбата Ц. Н. Ц. оспорва същата. Счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на решението и че касационната жалба е неоснователна по същество. Моли касационното обжалване на решението на Софийския градски съд да не бъде допускано. Претендира за присъждане на направените по делото на ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, състав на първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на жалбата счита следното:

Касационната жалба в частта й срещу въззивното решение, с което е било потвърдено първоинстанционното решение по предявения от Ц. Ц. срещу Столична община иск по чл.49 ЗЗД за заплащане на сумата 360 лв. /уважен за 26,10 лв./, представляваща обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане, е недопустима на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК- като подадена срещу решение с цена на иска под 5 000 лв. Поради това в тази част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане.

В останалата част /касаеща въззивното решение по иска за осъждане на Столична община да заплати на Ц. Ц. обезщетение за неимуществени вреди, предявен за сумата 6 000 лв., уважен за 2 000 лв./, касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в едномесечния срок по чл.283 ГПК /касаторът СО е бил уведомен за обжалваното решение на 22.05.2025 г., а касационната жалба е подадена на 23.06.2025 г., първи работен ден след 22.06.2025 г./ и срещу решение на въззивен съд по иск с цена на иска над 5 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване, ако са налице някои от предпоставките на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване.

За да прецени дали са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на решението в подлежащата му на касационно обжалване част, ВКС съобрази следното: Ищецът Ц. Н. Ц. е претендирал от Столична община за заплащане на сумата 6 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от него болки и страдания от ухапване на безстопанствено куче на територията на Столична община. Твърдял е, че вредоносното деяние е настъпило поради неупражняване /бездействие/ на възложената на администрацията на Столична община дейност по изолиране на безстопанствените кучета и овладяване на популацията им. За да потвърди първоинстанционното решение за уважаване на този иск до размер на 2 000 лв., въззивният съд е приел, че по делото са безспорно доказани всички елементи от фактическия състав на чл.49 във връзка с чл.45 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответната община за претърпените от ищеца болки и страдания. На първо място, доказано било, че на 16.10.2021 г. на територията на Столична община /в [населено място],[жк], [улица], на тротоара след аптека „Нота бене“, по посока „Околовръстен път“/ ищецът е бил ухапан от безстопанствено куче, при което е получил травматични увреждания по задно-външната повърхност в средната трета на лява подбедрица под формата на правоъгълник, с изразени оток и кръвонасядане на кожата, като в горната част на това увреждане е имало две неправилни, ивически, дълбоки охлузвания, широки 5-6 см. и дълги около 2,5-3 см. за всяко, а в долната част на травмираната зона- две рани с характеристики разкъсно-контузни с диаметър от по 7-8 см. Тези обстоятелства съдът е приел за установени от събраните по делото писмени и гласни доказателства. От приетата по делото съдебно-медицинска експертиза, която съдът е кредитирал, е прието за установено, че травмите на ищеца са характерни по вид, форма и морфологична конфигурация за въздействие от кучешките зъби при ухапване от средно голямо куче, тоест, че отговарят на твърденията на ищеца в исковата му молба за увреждания, причинени от ухапване от куче.

По спорния въпрос /дали кучето, което е нападнало ищеца, е било безстопанствено/ въззивният съд е приел, че съгласно трайната практика на ВКС тежестта на доказване, че кучето е било безстопанствено е на ищеца, който твърди да е пострадал от нападението и доказването на това негово твърдение следва да е пълно, с всички допустими по ГПК доказателствени средства, включително свидетелски показания за външния вид на кучето и неговото поведение и различните други възможни обстоятелства, при които е наблюдавано- преди, по време и/или след инцидента. По конкретното дело за установяване на това обстоятелство са били събрани свидетелски показания на Т. Ц. /съпруга на ищеца/, чийто показания съдът е кредитирал, тъй като отразявали непосредствени възприятия на свидетелката относно релевантните за спора обстоятелства, били логични и не са опровергани от други доказателства по делото. Приел е, че обстоятелството, че свидетелката е съпруга на ищеца, не е достатъчно показанията на тази свидетелка да не бъдат кредитирани като дадени от лице, което е заинтересовано от изхода на спора. Посочил е практика на ВКС, съгласно която показанията на заинтересованите свидетели и роднини на страна по делото също следва да бъдат ценени по вътрешно убеждение на съда, с оглед всички останали доказателства по делото. Към показанията на възможно заинтересован от изхода на делото свидетел съдът следва да подходи със завишена критичност, да съобрази доколко те са повлияни от тази заинтересованост, съдържат ли вътрешни противоречия или неясноти и уклончивост относно определени факти и противоречия с останалите доказателства по делото. В аспекта на изложеното, при преценка на показанията на свидетелката Ц. по реда на чл.172 ГПК, съдът е приел, че същите следва да бъдат кредитирани, тъй като не са опровергани от други доказателства по делото и в тях липсват вътрешни противоречия и неясноти относно спорните факти. Тази свидетелка е била очевидец на инцидента и описвала кучето като рошаво, черно и бяло на цвят, с маркировка, което е стояло отстрани до аптеката и изведнъж се е спуснало и нападнало ищеца в гръб. Според въззивния съд, посочените обстоятелства, които при спазване на житейската логика и при съобразяване на факта, че същите не са опровергани от други доказателства, обосновавали заключение, че кучето е било безстопанствено. Липсвали данни кучето да е имало стопанин или лице, под чийто надзор да се е намирало, напротив- установено било, че то е било само на тротоара, без човек наблизо, не е имало каишка, а е било с маркировка, която съгласно чл.47, ал.3 от Закона за защита на животните се поставя на кучета, за които не се явяват лица по ал.2 /собственици или лица, които са изявили желание да отглеждат кучетата като компаньони и се регистрират по чл.174 от Закона за ветеринарномедицинската дейност/. Наличието на маркировка само по себе си било индиция, че ухапалото ищеца куче е било безстопанствено. Съдът е посочил, че в случай, че ответната община е твърдяла, че кучето е имало собственик, именно тя е следвало да проведе насрещно доказване, каквото в случая не било проведено.

По въпроса дали ответната община носи отговорност по чл.49 ЗЗД за причинените от ухапването от безстопанственото куче вреди на ищеца, въззивният съд също се е позовал на практика на ВКС, според която общината носи такава отговорност, дори ако е създала нормативна и фактическа организация за контрол по отношение на безстопанствените кучета. Общината може да се освободи от отговорност само ако докаже, че предписаното от ЗЗЖ поведение /а именно задълженията на общината по чл.41, ал.1 чл.42, чл.47, ал.1, чл.50, т.2 и чл.59 ЗЗЖ/ е изпълнено с дължимата грижа: взети са мерки за овладяване на популацията на безстопанствените кучета и на тяхното агресивно поведение, които са съответни на реалната ситуация и съобразяват финансовите, организационни и други възможности на общината. Съгласно чл.40, ал.3 и ал.4 ЗЗЖ общините били длъжни да приемат програми за овладяване на популацията на безстопанствените кучета и да предвидят средства за изпълнението им, а кметовете на общини- да организират изпълнението на тези програми и ежегодно да внасят отчет за тяхното изпълнение. Законът предписвал, че общинските власти са длъжни да взема под надзор всички безстопанствени кучета чрез залавянето, кастрирането, обезпаразитяването, ваксинирането им против бяс, настаняването им в изградени и стопанисвани от тях приюти. Основната мярка за надзор била настаняването на кучетата в приюти /аргумент от чл.41 ЗЗЖ/, като само по изключение се допускало те да бъдат връщани на местата, от които са взети- чл.47, ал.3 ЗЗЖ. Въззивният съд е приел, че ако е било проявено агресивно поведение от безстопанствени кучета, то тогава се касае до грешна преценка на общинските органи да върнат кучетата по местата, от които са взети, вместо да ги настанят в приюти. Тъй като надзорът и грижите по отношение на безстопанствените кучета са възложени на общините, чрез взетите от тях мерки общините следвало да гарантират безопасното поведение на кучетата спрямо хората, независимо от вида на предприетите от тях мерки /дали чрез настаняване в приюти или чрез връщане по местата, от които са взети/. Поради това бездействието на длъжностните лица на ответника по изпълнение с дължимата грижа на възложените им със закон задължения е противоправно. Установеното по делото обстоятелство, че бездомното куче е проявило непредизвикана агресия и е наранило човек, само по себе си означавало, че общината чрез своите органи не е изпълнила надлежно законовите си задължения за надзор по ЗЗЖ. Рискът от връщането на безстопанствените кучета на местата, от които са взети /прилагането на мярката по чл.47, ал.3 ЗЗЖ/ е изцяло в тежест на общината, тъй като тя е длъжна да гарантира, че поведението на кучетата няма да е опасно за здравето и живота на хората. Кучетата са под нейния надзор и грижи съгласно чл.47, ал.3, изр.2 ЗЗЖ, а съгласно чл.50, т.2 ЗЗД общината е длъжна да вземе мерки за предотвратяване на агресивно поведение на кучетата към хората. В тежест на общината е било да докаже, че е осъществила така вмененото й задължение с дължимата грижа, тоест набелязала е адекватни за целта мерки и упражнявайки законовите си правомощия, е направила необходимото според възможностите си за изпълнението им. Съдът е приел, че подобно доказване по конкретното дело не е било проведено.

На следващо място, въззивният съд е взел предвид, че по повод възражението, че не е бездействала, ответната община е представила множество писмени документи: програма за овладяване популацията на безстопанствените кучета на територията на СО за 2012- 2016 г.; решение № 38 от 08.02.2018 г. на СОС, с което е дадено съгласие да бъде продължено изпълнението на същата програма до приемането от МС на национална програма; приета от МС Национална програма за овладяване на популацията на безстопанствените кучета на територията на РБ; справка за дейността на ОП „Екоравновесие“ от 2015 г. до 2022 г.; годишен отчет на ОП „Екоравновесие“ за 2019 г., 2020 г. и 2021 г. След като се е запознал с тези доказателства, съдът е констатирал, че сред целите на посочените програми липсвала цел за овладяване на агресивното поведение на безстопанствените кучета. Като метод за разрешаване на проблема с тях е предвидена единствено евтаназията им. Евтаназията на кучета, чието агресивно поведение представлява опасност за хора и животни, е предвидена и като мярка за изпълнение на целите на програмата. В отчета за изпълнението на мерките по програмата обаче липсвали каквито и да е данни във връзка с изпълнението на тази мярка. Представените доказателства били негодни да установят какви мерки, извън евтаназията, са набелязани от общината в изпълнение на задължението й да надзирава, предотвратява и контролира агресивното поведение на безстопанствените кучета спрямо хората, както и дали и в какви случаи е предприемана единствената предвидена мярка- евтаназията. Така по делото останало недоказано, както че ответникът е набелязал адекватни за правомощията си по чл.50 и чл.59 ЗЗЖ мерки за предотвратяване на агресивното поведение на безстопанствените кучета спрямо хората и животните на територията на СО, така и че е предприел изпълнението на тези мерки.

Предвид на изложеното, въззивният съд е приел, че не е налице предпоставка за освобождаване от отговорност на ответника, след като същият не е могъл да предотврати появата на агресивното безстопанствено куче на оживен булевард. По делото било доказано виновното неизпълнение на нормативно установено задължение на СО, чрез своите служители, да осигурява безпрепятствено придвижване на хора по улиците на общината, незаплашвани от агресивни бездомни кучета, поради което бил установен фактическият състав, обуславящ възникването на обезпечително- гаранционната отговорност на ответната община за противоправното бездействие на нейни служители.

При определяне на дължимия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът е съобразил както показанията на разпитаната по делото свидетелка Ц. относно механизма на увреждането и състоянието на ищеца след ухапването от кучето и в процеса на оздравяване, така и заключението на съдебно-медицинската експертиза, според което получените от ищеца при ухапването травми водят до изявени болки и страдания и временни функционални смущения, като при благоприятно протичане на оздравителния процес и липса на усложнения възстановяването настъпва за около 3-4 седмици след инцидента. Отчетено е, че в случая оздравителният процес при ищеца е протекъл по-бавно /продължил е около 3 месеца/, поради налични у ищеца заболявания: захарен диабет и синдром на С. /хронично автоимунно заболяване/ с необходима терапия от кортикостероиди и цитостатици. Съобразено е и че инцидентът е причинил на ищеца, освен физическите болки, още и страх, повишена тревожност и негативни душевни преживявания, чувства и усещания, обичайни за случаите на инцидент, свързан с ухапване от куче. Отчетени са и обстоятелствата, при които е причинена увредата /нападение в гръб и на обществено място, което безспорно било от естество да предизвика силен стрес и шок/, както и обществено-икономическите условия в страната към датата на инцидента. Поради всичко това съдът е счел, че с присъждането на обезщетение в размер на 2 000 лв. ще бъде постигнат справедлив баланс между претърпените вреди и паричното измерение на нуждата от обезвреда съобразно принципа, въведен в разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Поради това е оставил в сила първоинстанционното решение за присъждане на обезщетение за неимуществените вреди в такъв размер.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основания за допускане на касационно обжалване на това решение, поради следното:

1. По първата група поставени от пълномощника на касатора въпроси /Проведено ли е пълно и главно доказване от ищеца на причинителя на инцидента /безстопанствени кучета/ ? Допустимо ли е пълното доказване да бъде осъществено само чрез показанията на заинтересован свидетел и при какви предпоставки се приема, че това е изпълнено ?/ не може да се допусне касационно обжалване на решението, поради следното: Първият въпрос от тази група не е правен въпрос, съгласно разяснението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не касае приложението на относима към конкретния правен спор норма, а налага преценка на събраните по конкретното дело доказателства и на правилността на изводите на съда относно това кои факти и обстоятелства са доказани по делото. Вторият от тази група въпроси е правен въпрос съгласно разяснението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС /обусловил е изводите на съда в обжалваното решение/, но не е разрешен в противоречие с посочената от пълномощника на касатора практика на ВКС: И в двете посочени решения на ВКС /решение № 159 от 29.12.2017 г. по гр.д.№ 203 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 22 от 04.02.2019 г. по гр.д.№ 2644 от 218 г. на ВКС, ГК, IV г.о./ е прието, че към показанията на възможно заинтересован от изхода на делото свидетел съдът следва да подходи със завишена критичност. Следва да вземе предвид начина, по който свидетелите са узнали за фактите, за които свидетелстват, и способността и желанието на тези свидетели вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си. Няма пречка, след като извърши тази преценка, съдът да приеме, че заинтересованият свидетел е възприел вярно правнорелевантните факти и ги възпроизвежда добросъвестно в показанията си, и въз основа на показанията на такъв свидетел да приеме за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страна. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. В обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от тази практика на ВКС. Напълно в съответствие с нея е кредитирал показанията на свидетелката Ц. /съпруга на ищеца/ относно факта, че ищецът е бил ухапан от безстопанствено куче, след като е съпоставил показанията на тази свидетелка със събраните по делото писмени доказателства и заключение на експертиза и е отчел, че заинтересоваността на свидетелката не е повлияла на достоверността на показанията й; че показанията й не са опровергани от други доказателства по делото и че в тях липсват вътрешни противоречия и неясноти относно спорните факти.

По този въпрос не е налице и посоченото основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението, поради следното: По въпроса има постановена практика на ВКС /включително посочената по-горе от пълномощника на касатора/, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на тази практика, поради което произнасянето на ВКС по настоящото дело по този въпрос с нищо не би допринесло за правилното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

2. По втория поставен въпрос /Налице ли е виновно неизпълнение на нормативно установени задължения, ако мерките по създадената стройна система за надзор върху безстопанствените кучета не са приложени адекватно ?/ също не може да се допусне касационно обжалване на решението на посоченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не е налице противоречие на решението с посочената практика на ВКС по въпроса: решение № 488 от 07.02.2012 г. по гр.д.№ 899 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 368 от 18.11.2015 г. по гр.д.№ 2045 от 2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 308 от 03.01.2018 г. по гр.д.№ 1068 от 2017 г. на ВКС, ГК, IV г.о. Напротив, напълно в съответствие с тези решения на ВКС в обжалваното решение е прието, че настъпването на вредата само по себе си не обосновава извод за виновно неизпълнение на задълженията на общината по ЗЗЖ. Отговорността на общината за причинените на ищеца вреди от нападението от безстопанственото куче в конкретния случай е обоснована с доказаното бездействие на органи и служебни лица от ответната община да изпълнят задълженията по чл.47,ал.3, изр.2 ЗЗЖ и чл.50, т.2 ЗЗЖ да надзирават безстопанствените кучета и да вземат мерки за предотвратяване на агресивното им поведение към хора и животни. Предвид приетото, че основната мярка за овладяване на агресивното поведение на безстопанствените кучета е те да бъдат настанени в приют, съдът е достигнал до обоснован извод, че общината носи отговорност за вредите, причинени от агресивно безстопанствено куче, върнато на мястото, от което е взето, в резултат на грешна преценка на съответния служител на общината за това дали това куче е агресивно и опасно за хората.

По този въпрос не е налице и посоченото основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението, поради следното: По него има постановена практика на ВКС /включително посочената по-горе от пълномощника на касатора/, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на тази практика, поради което разглеждането и произнасянето на ВКС по настоящото дело по този въпрос с нищо не би допринесло за правилното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

3. По третия поставен въпрос, който най-общо се свежда до критериите за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД, също не е налице соченото от касатора основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението: не е налице противоречие с посоченото от пълномощника на касатора с ППВС № 4 от 23.12.1968 г. В това ППВС е прието, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне размера на обезщетението. Посочено е, че такива обективни обстоятелства при телесни увреждания могат да бъдат: характера на увреждането, начина на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено непозволеното увреждане, допълнителното влошаване състоянието на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. В трайната практика на ВКС /например решение № 28 от 09.04.2014 г. по т.д.№ 1948 от 2013 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 124 от 11.11.2010 г. по т.д.№ 708 от 2009 г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 749 от 05.12.2008 г. по т.д.№ 387 от 2008 г. на ВКС, ТК, II т.о. и др./ се приема, че релевантните за размера на обезщетението за неимуществени вреди обстоятелства са специфични за всяко дело, но във всички случаи правилното прилагане на чл.52 ЗЗД е обусловено от съобразяване на указаните от Пленума на ВС в ППВС № 4 от 23.12.1968 г. общи критерии. Критерият за справедливост по чл.52 ЗЗД не е абстрактен, а всякога детерминиран от съществуващата в страната икономическа конюнктура и от общественото възприемане на справедливостта на даден етап от развитие на самото общество в конкретна държава. Справедливото обезщетяване по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен от съда точният паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, нанесени на конкретното пострадало лице.

В обжалваното решение въззивният съд е съобразил всички посочени в ППВС № 4 от 1968 г. и в практиката на ВКС обстоятелства, отчел е спецификата на конкретния случай и с оглед на това е определил справедлив размер на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди от 2 000 лв. Неоснователно е твърдението на пълномощника на касатора за несъобразяване на съществени обстоятелства за размера на дължимото обезщетение, а именно: че по делото няма ангажирани доказателства за провеждани медицински манипулации или за закупуване на медикаменти, от които да се направи извод какво лечение е било назначено и проведено и дали въобще е било провеждано от ищеца, както и че получените при инцидента телесни увреждания на ищеца не са тежки, не предполагат оперативно лечение, гипсиране или използване на специални помощни средства. Горепосочените обстоятелства са съобразени от съда и именно поради това той е счел, че претендираното от ищеца обезщетение в размер на 6 000 лв. е прекалено завишено, и е присъдил обезщетение в размер само на 2 000 лв.

4. Не е налице и соченото от пълномощника на касатора основание на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението: За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост. В случая, обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗЗД, ЗЗЖ и ГПК, в действащите редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

5. Не са налице и останалите посочени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Софийския градски съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.49 ЗЗД, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския градски съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 700 лв., съобразно представените към отговора на касационната жалба: списък за разноски, пълномощно и договор за правна защита и съдействие от 25.08.2025 г. Предвид смяната на официалната валута в РБ, считано от 01.01.2026 г., горепосочената парична сума следва да се превалутира според правилата на чл.11-13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България- на 357,90 евро.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение