Определение № 898 от 10.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1201/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Фератум България“ ЕООД, [населено място], срещу решение № 75 от 08.04.2023г., по възз.гр.д.№ 68/2023г. на ОС - Враца, с което е потвърдено решение № 109/10.11.2022г. по гр.д.№ 662/2021г. на РС - Оряхово. С обжалвания първоинстанционен акт е прогласена нищожността, поради противоречие със закона, на осн. чл.26, ал.1, предл.1, във вр. с чл.22, във вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, на сключения между „Фератум България „ЕООД, [населено място], и С. В. С. от [населено място], общ.М. договор за потребителски кредит № 1031713/18.06.2021г. В касационната жалба е релевирано основанието за касационно обжалване по т.2 на чл.281 ГПК - недопустимост евентуално – основанието по т.3 на чл. 281 ГПК - неправилност.Касаторът не е въвел конкретни доводи за недопустимост на обжалваното решение.Въведените доводи са за неправилност, на които съответства искането за отмяна на решението и за постановяване на друго, с което искът да бъде отхвърлен.Според касатора е неправилен изводът, че годишният процент на разходите по кредита/ГПР не съответства на действителните разходи.В тази връзка в касационната жалба се поддържа, че не са нарушени изискванията за яснота, установени в чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и § 1 от ДРП на ЗПК.Касаторът намира, че сключването на договора за поръчителство с „Фератум банк“/М./ не е било задължително условие за отпускане на кредита, тъй като кредитополучателят е можел да обезпечи кредита и по друг начин, напр. с поръчителство на избрани от него ФЛ. Поддържа, че дължимото възнаграждение по договора за поръчителство не му е било известно преди кредитополучателят да избере начин на обезпечение, съответно включването на клаузата за обезпечение чрез „Фератум“ Банк/М./ в чл.5 от договора за кредит е вследствие на направения от ищеца избор в рамките на преддоговорните отношения между страните, а преди този избор кредитодателят не е имал информация относно условията на споразумението с поръчителя и не е било ясно и уговореното възнаграждение.Релевирани са и доводи, че клаузата за обезпечение по см. на ЗЗП не е неравноправна и не е налице заобикаляне на закона чрез уговарянето на обезпечение за връщането на заемните средства. Искането е за отмяна на решението и за постановяване на друго, с което искът да бъде отхвърлен.Претендира се и за присъждане на разноски. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е въведено основанието за допускане на касационно обжалване по т.3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК по следните въпроси: 1.Следва ли да се счита за задължителна услуга по см. на § 1 от ДР на ЗПК сключването на споразумение за обезпечаване от страна на трето лице на връщането на заемната сума по договор за кредит, когато при сключване на договора за кредит потребителят е имал възможност за избор на вид обезпечение/ чрез ФЛ поръчител или ЮЛ, предоставящо възмездни услуги за обезпечаване на договори за потребителски кредит/? 2.Следва ли да се включи в годишния процент на разходите на договор за потребителски кредит по см. на чл.19, ал.4 ЗПК и § 1 от ДР на ЗПК възнаграждение, дължимо на трето лице по силата на споразумение за обезпечаване от третото лице на връщането на заемната сума по договора за кредит, когато сключването на споразумението с третото лице не е задължително условие за сключване на договора за кредит? В подадените чрез адв.М. В. М. от АК - Пловдив отговор на касационната жалба и отговор на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ищцата С. В. С. оспорва въведеното основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и основателността на касационната жалба. Претендира се за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА в касационното производство. Съставът на I т.о., въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното: От фактическа страна е установено, че на 18.06.2021г.между страните по делото е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който „Фератум България“ ЕООД се е задължило да предостави на С. С. кредит в размер на 4000лв., ГЛП в размер на 35% и ГПР в размер на 49.66%, задължението на кредитополучателя е разсрочено на 18 месечни погасителни вноски и дължимата сума по договора за кредит е в общ размер 5400лв.Въззивният състав е установил, че в изпълнение на чл.5 от договора за кредит между кредитополучателя и „Фератум Банк“ е сключен договор за гаранция /поръчителство/, по силата на който е възникнало задължение на кредитополучателя да заплати сумата 3960лв., разпределена на 18 месечни вноски, включени към месечните вноски по договора за кредит, както и, че са сключени и анекси към договора за кредит и договора за поръчителство, с които са увеличени размерите на дължимите суми от кредитополучателя. Въззивният съд е възприел извода, че сключеният между страните по делото договор за потребителски кредит е недействителен, на осн.чл. 22 ЗПК, поради неспазване на императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид невключване в ГПР по кредита на дължимото от кредитополучателя възнаграждение, произтичащо от сключения от него договор за поръчителство с „Фератум Банк“.Изводът, че дължимото възнаграждение за гаранта/поръчителя/, е пряко свързано с договора за кредит е обоснован от въззивния състав със съображения, че разпоредбата на § 1, т.1 ДР на ЗПК не изключва възможността някои от общите разходи по кредита да произтичат от друг договор, стига да са пряко свързани с договора за кредит.Прието е, че в случая пряката свързаност е очевидна и не се нуждае от специално обосноваване, доколкото единствената цел на гаранцията/поръчителството/ е да бъде отпуснат кредитът.За да обоснове извода, че дължимото възнаграждение по договора за поръчителство съставлява задължителна услуга, решаващият състав е изложил съображения, че обстоятелството, че кредитополучателят не е посочил поръчител-ФЛ, а се е съгласил на поръчителство от предложения от кредитора гарант, не освобождава кредитора от задължението да отрази възнаграждението на гаранта в ГПР по договора за кредит, още повече, че по см. на закона ГПР не е бланкетен, а е индивидуален за всеки договор и изчисляването му се извършва в зависимост от конкретните условия и обстоятелства, при които се сключва договорът за кредит. За да приеме, че договореното възнаграждение за поръчителство е било известно на кредитора, съставът на окръжния съд е обсъдил изготвените от самия кредитор ОУ на договора, в които е изрично посочено, че гарантът е одобрено от кредитора Ю или ФЛ, което въз основа на договор за поръчителство гарантира задълженията на кредитополучателя.Въззивният състав се е позовал и на т.4.3. от подписаната от кредитора преддоговорна информация, в която е изрично посочено дължимото възнаграждение на предложение от кредитора гарант.Направен е извод, че при сключването на договора за кредит кредиторът не само е знаел за договореното възнаграждение за поръчителство и неговия размер, но и представянето на договора за поръчителство е съставлявало фактическо и юридическо условие кредитът да бъде одобрен. Извън преценката за вероятна нищожност и/или недопустимост, допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя кумулативно наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, изяснено в мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009г.по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, и на въведените основания за допускане на обжалване по т.1 - т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК. Касаторът е длъжен да посочи правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Този въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които касационният съд е длъжен да селектира касационните жалби. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. И двата въпроса не удовлетворяват общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК в смисъла, изяснен в т.1 на ТР № 1/2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите са израз на поддържаната от касатора теза, че, тъй като кредитополучателят е имал право на избор на вид обезпечение - чрез ФЛ поръчител или чрез ЮЛ, предоставящо възмездни услуги за обезпечаване на договори за потребителски кредит, дължимото възнаграждение по договор за поръчителство с ЮЛ не е задължителна услуга по см. на § 1 от ДР на ЗПК и не е следвало да се включва в ГПР по кредита.Видно от мотивите на въззивното решение, този довод на касатора е обсъден и е счетен за неоснователен.Изложени са мотиви, че единствената цел на гаранцията/поръчителството/ е да бъде отпуснат кредитът, представянето на договора за поръчителство е съставлявало фактическо и юридическо условие кредитът да бъде одобрен, а обстоятелството, че кредитополучателят не е посочил поръчител-ФЛ, а се е съгласил на поръчителство от предложения от кредитора гарант, не освобождава кредитора от задължението да отрази възнаграждението на гаранта в ГПР по договора за кредит, още повече, че по см. на закона ГПР не е бланкетен, а е индивидуален за всеки договор и изчисляването му се извършва в зависимост от конкретните условия и обстоятелства, при които се сключва договорът за кредит. Правилността на тези изводи е предмет на самия касационен контрол, но е изключена от предмета на производството по чл.288 ГПК и не може да обоснове допускането на касационно обжалване. За пълнота на изложението следва да се посочи, че приложното поле на въведеното допълнително селективно основание по т.3 на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е обосновано от касатора по начина, изяснен в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на на ОСГТК на ВКС, а единствено изложените от него доводи съставляват основания за касационно обжалване. Поради изложеното, и тъй като не се констатира вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, не следва да се допуска касационно обжалване. При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на адв. М. В. М. от АК- Пловдив адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за подаване на отговора на касационната жалба. Мотивиран от това, съставът на I т.о.: