Определение № 4024 от 24.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2537/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., чрез адв. Я. против определение № 250 от 10.03.2026 г. на Окръжен съд Перник, постановено по в.ч.гр.д. № 112/2026 г., с което е потвърдено определение № 459 от 29.07.2025 г. по гр. дело № 101/2025 г. по описа на Районен съд Костинброд за връщане на основание чл.130 ГПК на подадената от жалбоподателя срещу Софийски районен съд искова молба и прекратяване на производството по делото. Жалбоподателят поддържа становище, че определението е неправилно поради допуснато от въззивния съд нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и очевидна неправилност. Иска се отмяната му и връщане на делото на първата инстанция за продължаване на разглеждането му. В изложението към частната касационна жалба са повдигнати на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК следните въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът да приеме, че е налице надлежно връчване на съдебен акт, когато същият е в нечетим вид и не позволява възприемане на съдържанието му и 2/ Допустимо ли е да се приеме злоупотреба с право по чл.3 ГПК без установяване на конкретни факти за недобросъвестност. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от процесуално легитимирана страна и е допустима по смисъла на чл.274, ал.3, т.1 и на ал.4 ГПК. За да потвърди обжалваното определение на първоинстанционния съд, с което е върната исковата молба поради недопустимост на предявения иск, въззивната инстанция е извършила служебно цялостна проверка на обжалвания акт, без да е ограничена от наведените в частната жалба оплаквания и е приела, че фактите по делото са правилно установени от първата инстанция и е споделила изводите й за недопустимост на иска по чл.2в ЗОДОВ, поради факта, че чрез предявяването му се осъществява злоупотреба с право на иска по смисъла на чл.57, ал.1 от Конституцията, чл.17 ЕКПЧ и практиката на ЕСПЧ. Във връзка с изложените от жалбоподателя възражения е посочил, че при преценка допустимостта на предявения иск следва да се преценят релевантните фактическа твърдения на ищеца, изложени в исковата молба. Последната е основана на твърдения за противоречие с правото на ЕС при издаване на електронно подписано съдебно определение № 43433/04.12.2023 г., постановено по гр.д. № 52520/2023 г. по описа на Софийски районен съд. При преценка на тези твърдения, въззивният съд е приел, че предявеният иск е процесуално недопустим, тъй като претенцията е очевидно неоснователна, тъй като посоченото определение е преминало инстанционен контрол и е потвърдено от Софийски градски съд, т.е. несъмнено ищецът е разполагал със съдебния акт на Софийски районен съд и по негова инициатива е осъществен този инстанционен контрол. Ето защо и при съобразяване на приложените по първоинстанционното дело справки да броя на делата, образувани по искови молби/тъжби на жалбоподателя в Районен съд София, Софийски градски съд и Районен съд /около 1 500/, въззивният съд е достигнал до извод, че с предявяване на иска ищецът не цели защита на негово право или законен интерес, а осъществява очевидна злоупотреба с правото на иск. Приложното поле на касационното обжалване на въззивните съдебни актове е очертано в разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Въпросът трябва да е от значение за формиране решаващата воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалваното решение /определение/, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. В конкретния случай процесуалният представител на касатора е формулирал два въпроса, по които се поддържа, че е налице допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, но без изложена надлежна обосновка по него. И двата въпроса не отговарят на общата предпоставка ва чл.280, ал.1 ГПК, тъй като в тях се съдържат твърдения за факти и обстоятелства, които са изложени в исковата молба на ищеца по делото срещу Софийски районен съд и на които се основава иска му за заплащане на обезщетение, както и твърдения за липса на конкретни факти по делото за недобросъвестност на ищеца, които твърдения обаче се опровергават от приложените по делото справки за броя на образуваните граждански и/или наказателни дела по негови искови молби или тъжби. Липсата на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване прави безпредметно обсъждането на сочения от касатора допълнителен критерий. За пълнота следва да се посочи, че по приложението на чл.3 ГПК – „Добросъвестност“, е налице трайна и последователна практика на ВКС, съобразена с тази на ЕСПЧ, според която на установеното в чл.2 ГПК правно задължение на съда да разгледа и разреши всяка подадена до него молба за защита, съответства уреденото в чл.3 ГПК задължение на страните да упражняват своите процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Затова, когато страната инициирала процесуалното правоотношение не цели защита на свои материални права, а преследва цел, несъвместима с изискването за добросъвестност, исковата молба няма характера на молба за защита и съдействие и съдът няма задължение да я разгледа и реши, тъй като превратното упражняване на субективни права е укоримо с оглед обществения интерес и правните последици са именно отказ от защитата им. Подобно разрешение е възприето и в практиката на ЕСПЧ по приложение на чл.35, § 3 (а) – Условия за допустимост от ЕКПЧ, според който съдът обявява за недопустима всяка индивидуална жалба, когато счете, че тя представлява злоупотреба с правото на жалба. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,