Определение № 1532 от 07.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4616/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от С. Т. К. и Б. Е. Г., чрез адвокат Е. С. срещу въззивното решение на Софийски градски съд №2176/08.08.2022г. по в.г.д.№6295/2021г. В жалбата са изложени доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Насрещната страна А. С. Г. с писмени отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, лично и чрез адвокат В. М., оспорва жалбата. Твърди, че решението е правилно и законосъобразно, постановено въз основа на цялостен анализ на събраните по делото доказателства, като съдът не е изключил другите доказателствени средства, визирани в ГПК. Твърди още, че не е налице и очевидна неправилност на решението. По същество моли жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендира и присъждане на направените в производството разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, след отмяна на решението на първостепенния Районен съд – София е постановил друго, с което е развалил договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, сключен между А. С. Г. и Е. Б. Г. с нот.акт №100, т. І, рег.№2673, дело №87/2014г. за 4/6 ид.ч. от недвижим имот – апартамент №64, находящ се в [населено място], район К. село,[жк], кв.Борово, [жилищен адрес] поради неизпълнение на задълженията от страна на ответниците С. Т. К. и Б. Е. Г., в качеството им на наследници по закон на Е. Б. Г., поч. на 24.08.2019г., на основание чл.87, ал.3 от ЗЗД. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени обстоятелствата, че с договор за прехвърляне на недвижим имот, обективиран в нот.акт №100, т.І, рег.№2673, дело №87/2014г. А. С. Г. е прехвърлила на Е. Б. Г. 4/6 ид.ч. от подробно описания в него недвижим имот срещу задължението на приобретателя да поеме издръжката и гледането на прехвърлителката, лично или чрез трето лице, като ѝ осигури нормален и спокоен живот, какъвто е водила до сега и до края на живота ѝ. Приел за установено, че Е. Б. Г. е починал на 24.08.2019г. и оставил за наследници по закон ответниците – С. Т. К. /съпруга/ и Б. Е. Г. /син/. Съдът кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели, от които приел за установени обстоятелствата, че до смъртта на приобретателя по алеаторния договор – Е. Г. същият, заедно със съпругата си С. К., са се грижили за прехвърлителката А. Г. /негова майка/. Приел, че след неговата смърт грижи за ищцата полагал другият ѝ син – П. и неговото семейство. Въз основа на изложеното съдът направил извод, че по делото е установено неизпълнение в пълен обем на поетите с договора задължения от страна на ответниците С. К. и Б. Г. за периода от смъртта на Е. Г. – 24.08.2019г. до подаване на исковата молба – 09.12.2019г. и след това в хода на висящото производство. Съдът приел, че от показанията на разпитаните по делото свидетели не се установява да е налице неоправдано неприемане или несъдействие от страна на ищцата, обуславящо изпадането ѝ в забава. Изложил е, че дори да се установи такова, ответниците не са продължили изпълнението на задължението за издръжка в пари, а едва с подадения на 26.08.2020г. насрещен иск са поискали трансформация на задължението за издръжка в парично. В тази връзка приел, че неоправданото неприемане на предложената от длъжника издръжка го освобождава от забавата, но не и от задължението за изпълнение. Посочил, че при всички случаи, в които нуждата на кредитора е останала неудовлетворена, е налице неизпълнение, което се счита съществено и поражда право на разваляне на целия договор. С оглед на изложеното, съдът направил извод за наличие на установено пълно неизпълнение на поетите с договора задължения, което обосновало извода му за основателност на предявения иск за разваляне на сключения договор за издръжка и гледане. Касаторите обосновават допускане на касационно обжалване, както следва: 1/ В хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК поради противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по въпроси относно косвените доказателства, обективирана в решение №226/12.07.2011г. по г.д.№921/2010г. на ІV г.о. и решение №61/01.03.2016г. по г.д.№4578/2015г. на ІV г.о. Твърдят, че въззивният съд недвусмислено изключил възможността всяко от доказателствените средства да бъде източник на доказателство. Съдът не е разгледал и анализирал свидетелските показания поотделно и в тяхната съвкупност, което довело до омаловажаването им като косвени доказателства и от което произлязъл крайно неистинен съдебен акт. Сочат още, че предвид родствените отношения между страните, не са били събирани доказателства за извършените покупки и направените плащания, а от определен момент нататък, всеки опит за полагане на грижа или даване на издръжка бил възпрепятстван и нежелан. Изложените от касаторите твърдения за противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика свързана с допустимостта доказването в гражданския процес да бъде извършено с косвени доказателства са неотносими към произнасянето на съда и мотивите в обжалваното решение. В същото въззивната инстанция не е отказала да разгледа събраните по делото свидетелски показания. Напротив, след анализ на същите и съвкупното им обсъждане, е приел за недоказани твърдените от касаторите обстоятелства за полаганите от тях грижи и издръжка на прехвърлителката лично или чрез трето лице. Наведените в изложението оплаквания са обосновани с несъгласието на страните с правните изводи на съда и са възражения, подлежащи на разглеждане при проверка по същество на обжалвания съдебен акт, но не са основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.288 от ГПК. Претендира се допускане на обжалването и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, както следва: 1/ „Относими и допустими ли са за доказване на материалноправната предпоставка – пълно и точно изпълнение на задължения на ответници по иск за разваляне на договор за издръжка и гледане, само свидетелски показания за доказване на осъществяването от тях, на тези задължения?“; 2/ „Относими и допустими ли са за доказване на материалноправната предпоставка – изпадане в забава на кредитор по договор за гледане и издръжка поради неоправдано неприемане или несъдействие, представени само свидетелски показания – косвени доказателствени средства? Тези въпроси също са неотносими към произнасянето на въззивния съд. Макар при постановяване на решението същият да е посочил, че като доказателства по делото са събрани само свидетелски показания, това изявление не ги отрича като негодни доказателства, а като недостатъчни за установяване по пътя на пълното и главно доказване на факта на изпълнение на поетите с договора задължения. В решението въззивният съд е уважил предявения иск на две основания – приетия за установен факт на неизпълнение от ответниците на поетите с договора задължения след смъртта на приобретателя по договора и липсата на установен отказ на прехвърлителя/кредитор да приеме или да окаже необходимото съдействие за изпълнение на поетите задължения. Допълнително съдът е посочил, че дори да бъде установен отказа на прехвърлителя да приеме изпълнението или да окаже съдействие за същото, това обстоятелство не освобождава длъжника от поетите задължения. Приел, че последният е следвало да продължи изпълнението в пари, без да чака решение за трансформация, поради което въпросите не осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. За пълнота на изложението следва да се посочи, че изводите на съда са в съответствие с формираната съдебна практика по приложение на чл.87, ал.3 от ЗЗД, която е ясна и не са налице основания за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения, а постановеното решение е в съответствие с нея. Последният поставен въпрос е: „Следва ли един съдебен акт да се счита мотивиран в случаите, когато съдържанието му включва само изброяване на факти, взети от доказателствата по делото, следвани от цитати от съдебна практика, без извършен анализ на фактите по отделно и в тяхната съвкупност?“. Този въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл.235, ал.2 от ГПК/. По него е формирана трайно установена съдебна практика, според която съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Настоящият състав на съда споделя изцяло това разрешение на процесуалноправния въпрос, като намира че обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие със същото. Въззивният съд е обсъдил всички установени и относими факти, преценил е събраните по делото доказателства в тяхната цялост и е отговорил на въведените във въззивната жалба доводи. Решението е постановено в съответствие с формираната съдебна практика по приложение на разпоредбите на чл.12, чл.235 и чл.236, ал.2 от ГПК, която е ясна и не са налице основания за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения. Не е налице и въведеното в изложението допълнително основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като не са посочени никакви съображения по отношение на значението на искането за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Необосноваността на решението е касационно основание по чл.281 от ГПК, но не и такова за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. Касационното обжалване се претендира да бъде допуснато и в хипотезата на чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК поради очевидна неправилност на решението, тъй като в същото липсват обосновани изводи, анализ на установените в процеса факти, за които са събрани само косвени доказателства и възможност за установяване на начина, пътя и логиката, въз основа на които е формирано вътрешното убеждение на състава. Съдът намира, че не са налице основания за допускане на обжалването и на това основание, тъй като при постановяване на решението въззивната инстанция не е приложила отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.3 от ГПК и чл.280, ал.2, предл. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.78 от ГПК и направеното искане касаторите С. Т. К. и Б. Е. Г. следва да бъдат осъдени да заплатят на А. С. Г. сумата от 700лв., представляваща направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,