Определение № 18 от 01.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 329/2021 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца М. М. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд относно отхвърлените части от предявените срещу ЗД „Бул инс“ АД искове по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на застрахователни обезщетения за имуществени и неимуществени вреди.

Ответникът не изразява становище.

При проверка на допустимостта на касационното производство съдът намери касационната жалба за частично недопустима. Исковото производство е образувано по искове по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на застрахователни обезщетения в размери 40 000 лв. и 4238 лв. съответно за неимуществени и за имуществени вреди. Макар и основани на едно и също увреждащо деяние и един и същи застрахователен договор, двата иска са самостоятелни, доколкото имат за предмет претенции за обезщетяване на различни видове вреди, като липсва и връзка на обусловеност между тях. Поради това по отношение на иска за обезщетение за имуществени вреди в размер на 4238 лв., т. е. под установения в чл. 280, ал. 3, пр. 1 вр. чл. 113, изр. 2 ГПК минимум от 5000 лв., въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.

В останалата част касационната жалба е допустима. Налице са и предпоставките за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първите два от поставените от жалбоподателя въпроси, а именно:

• как следва да се прилагат критериите за справедливост при определяне обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя съобразно принципа, въведен в чл. 52 ЗЗД, и

• какви са предпоставките за прилагане на редукция за съпричиняване по смисъла на чл. 51 ЗЗД и как следва да е установен в процеса приносът на пострадалото лице; констатациите на съда за нарушение на правилата за движение по пътищата от страна на увреденото лице достатъчни ли са, за да обусловят прилагане на съпричиняване или приносът следва да е установен по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване.

Първият въпрос е релевантен за спора предвид изложените от въззивния съд съображения по приложението на чл. 52 ЗЗД, обусловили и крайния му извод относно справедливия в конкретния случай размер на обезщетението. Налице е и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед установената по приложението на чл. 52 ЗЗД последователна практика, изразена в ППВС № 4/1968 г. и следващи решения на ВКС, съгласно която при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят размера на вредата, като определящо е наличието на връзка между съответните обстоятелства и вредата, а не само по себе си видът на обстоятелствата, които могат да бъдат от най-различно естество и да имат различна относителна тежест съобразно особеностите на конкретния случай.

Вторият въпрос също отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК с оглед мотивите на въззивния съд по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, основани на съображенията, че ищецът е предприела пресичане на пътното платно на необозначено за целта място, което освен това не е представлявало и пешеходна пътека по смисъла на § 6, т. 54 ЗДП. Специалната предпоставка се обосновава с наличието на последователна практика на ВКС, вкл. посочената от жалбоподателя, съгласно която условие за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е приносът на пострадалия да е доказан по категоричен начин.

Държавна такса не се дължи предварително на основание чл. 83, ал. 2 ГПК.

С тези мотиви съдът