Определение № 3279 от 17.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3455/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Б. К., като пълномощник на „Сдружение на ловците и риболовците в Попово“, със седалище и адрес на управление гр. Попово, представлявано от председателя на УС Д. М. Д. и по касационна жалба на адв. Л. М., като пълномощник на „Терестра-България“ ЕООД, гр. София, срещу въззивно решение № 79/30.04.2025 г. по в. гр. д. № 561/2024 г. по описа на Апелативен съд - Варна. В писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, всяка от страните, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата на насрещната страна. Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. При проверка по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което жалбоподателят е осъден да заплати на „Терестра-България“ ЕООД на основание чл. 79, ал. 1 ЗЛОД сумата от 231 363,13 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от дивеч, стопанисван от ответното сдружение в ловностопанския му район, изразяващи се в унищожаване на посевите от слънчоглед и царевица, представляваща пропусната полза от нереализиран добив за стопанската 2021/2022 г., заедно със законната лихва, считано от 05.04.2023 г. до окончателното изплащане на сумата. Първоинстанционното решение е потвърдено и в частта, с която са отхвърлени главните искове до пълния предявен размер от 464 479,44 лв. и акцесорния иск за заплащане на сумата 28 135,37 лв., представляваща лихва за забава, считано от 21.09.2022 г. до датата на предявяване на исковата молба- 04.04.2023 г. Предмет на касационната жалба на „Терестра-България“ ЕООД е въззивното решение, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на главните искове до пълния предявен размер, както и на акцесорния иск. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са поставени следните процесуалноправни и материалноправни въпроси, по отношение на които се твърди наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се сочи, че същите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: 1. „как се разпределя отговорността за вреди от диви животни върху селскостопанска продукция между лицата, стопанисващи дивеча и земеделския производител, в чиито имоти е унищожената селскостопанска продукция“. Поддържа се противоречие с решение № 50146/25.11.2022 г. по гр. д. № 677/2022 г. на ВКС, първо г. о., решение № 50071/25.05.2023 г. по гр. д. № 1911/2022 г. на ВКС, трето г. о. и решение № 50028/23.02.2023 г. по гр. д. № 1843/2022 г. на ВКС, първо г. о.; 2. „длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства?“, като се твърди противоречие с решение № 222/27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, второ т. о.; 3. „при неизпълнение на парично задължение, произтичащо от вреди от непозволено увреждане, от кой момент длъжникът изпада в забава и дължи обезщетение за забавено изпълнение?“, като се сочи противоречие с решение № 123/21.06.2019 г. по гр. д. № 3405/2018 г. на ВКС, четвърто г. о. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Предмет на касационната жалба на „Сдружение на ловците и риболовците в Попово“, е въззивното решение, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявените срещу ответника искове. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са поставени следните процесуалноправни въпроси, по отношение на които се твърди наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се сочи, че същите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: 1. „длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават, и при постановяване на решението си да изложи собствени мотиви по тях?“; 2. „длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си като обсъди в съвкупност всички доказателства, както и доводите и възраженията на страните, както и ако не възприеме някои доказателства, да изложи съображения за това?“. Поддържа се противоречие с т. 19 на Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГК, ВКС, Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 401/11.01.2012 г. по гр. д. № 327/2011 г. на ВКС, трето г. о., решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, четвърто г. о., решение № 250/21.11.2012 г. по гр. д. № 1504/2011 г. на ВКС, трето г. о. и решение № 370/11.11.2011 г. по гр. д. № 1740/2010 г. на ВКС, четвърто г. о. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Предявените искове са с правно основание чл. 79, ал. 1 от Закона за лова и опазване на дивеча /ЗЛОД/ - за осъждане на ответното „Сдружение на ловците и риболовците в Попово“, като лице стопанисващо дивеча по чл. 34, ал. 1, т. 1 ЗЛОД в определения му ловностопански район, да заплати на ищеца, като земеделски производител, който обработва земеделски земи в землището на [община], с посеви от слънчоглед и царевица, обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в унищожаването на тези посеви. По делото е установено, че ищцовото дружество е земеделски производител, което въз основа на доброволни споразумения за разпределение на масивите за ползване през стопанската 2021 г./2022 г. е обработвало земеделски земи в землищата на с. Глогинка, с. Марчино, с. Паламарца, с. Славяново и с. Медовина, община Попово. С протокол на комисия по чл. 82 ЗЛОД е констатирано, че са унищожени напълно посеви от слънчоглед в размер на 148,33 дка. Налице са и частично увредени посеви от царевица, които възлизат на 1 750,3 дка. В протокола е посочено е, че не са взети мерки за опазване на земеделската култура. С договор от 2009 г. е предоставено стопанисването на дивеча на ловните сдружения по реда на чл. 30 ЗЛОД, между ДЛС „Черни лом“-Попово, и Сдружението на ловците и риболовците, като са възложени дейности по стопанисването и ползването на дивеча в ловностопански райони, в които попадат и земите, обработвани от ищеца. През 2019 г. е сключен договор за предоставяне правото на отстрел на дивеч в ловностопанските райони на горския фонд, стопанисвани от Сдружението, който е прекратен поради неизпълнение на задълженията на Държавното ловно стопанство. Според лесотехническа експертиза, която е изследвала числеността на популациите от благородни елени, същата е била увеличена. Полагани са адекватни грижи за подхранването им през зимния сезон. В агротехническата експертиза се съдържа заключение, че не съществуват адекватни мерки за опазване на засетите култури, тъй като площите не са окрупнени, големи са и през тях преминават полски пътища, което прави невъзможно ограждането им. От събраните свидетелски показания в първоинстанционното производство е видно, че охраната е била извършвана от служители на ищеца, след работно време, предимно през месец август около 7 пъти в месеца. Използвали са пиротехнически средства и светлини, но това нямало голям ефект. Първоинстанционният съд е изложил съображения, че се е увеличила популацията от елени поради неосъществяван отстрел преди сключването на договора от 2019 г. По отношение на предприетите от ищеца мерки е посочил, че охраната, която е извършвала обиколки след работно време, не е била достатъчна. Същият е следвало да прояви по-голяма активност в организирането на охраната. Обосновал е извод, че отговорността на Сдружението не може да бъде ангажирана в пълен размер. Доказаният общо нереализиран добив е 462 726 лв., като след разпределение на отговорността между страните е посочено, че ответникът следва да понесе 50 % от стойността на вредите. Те са определени на база извършеното контролно разжънване, а където не е било направено такова – по представени кантарни бележки за съответното землище. Във въззивното производство е била изслушана експертиза от вещи лица агроном и лесовъд по искане на ищеца. Същата е дала заключение, че при нормална популация щетите биха били в ограничени размери. Неефективно е само използването на физическа охрана като мярка за защита на селскостопанската продукция. В обясненията си експертите са посочили, че в този случай дивечът се премества на друго място и допълнително нанася повреди. Въззивният съд е направил следните обуславящи изводи: На първо място е посочил, че ищецът е взел мерки за опазване на селскостопанската продукция, които обаче не са били достатъчни. Тези мерки не са били и ефективни, като след установяване на тяхната неефективност той не е предприел действия за ограничаване на набезите. От друга страна, ответникът не е изпълнил задълженията си по чл. 78, ал. 1 ЗЛОД. В обобщение е приел, че неговата отговорност следва да бъде ограничена до размер на 1/2 от стойността на претърпените вреди. По отношение на акцесорния иск е изложил съображения, че не е доказано ищецът да е отправил покана до ответника за заплащане на обезщетение. По жалбата на „Терестра-България“ ЕООД. Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първите два поставени въпроса. Първият въпрос в изложението е свързан с разпределението на отговорността за вреди от диви животни върху селскостопанска продукция. Не се разкрива противоречие с цитираната съдебна практика, в която е възприето, че отговорността по чл. 79, ал. 1 ЗЛОД за имуществени вреди върху селскостопански култури, причинени от диви животни, е специална спрямо отговорността по чл. 50 ЗЗД. Тази отговорност се носи от лицата, стопанисващи дивеча, но може да бъде изключена при условията на чл. 80, т. 3 ЗЛОД, когато не са предприети мерките по чл. 78, ал. 2 ЗЛОД. Във всички случаи земеделският производител следва да вземе най-подходящите мерки за опазване на реколтата по начин, който да може да се приеме за ефективен с оглед особеностите на съответната местност, в която се намират обработваните от него земеделски земи, като формалното изпълнение на задължението по опазване на селскостопанското имущество, без отчитане на конкретните особености на съответния район, не може да се приеме за изпълнение на мерките по чл. 78, т. 2 ЗЛОД. Сега действащата правна уредба цели да разпредели отговорността за вреди от диви животни върху селскостопанска продукция между лицата, които стопанисват дивеча, и собствениците на селскостопанско имущество, с превес на отговорността на първите лица. Отречен е предишният подход, при който обезщетението се заплаща от държавния бюджет или от ДЗИ по задължителна застраховка на селскостопанско имущество за сметка на вноски, заплащани само от селскостопанските организации. Новата уредба почива на идеята за разпределените задължения и отговорност. Лицата, които стопанисват дивеча, имат за задача да поддържат популациите на различните диви животни, обитаващи съответния ловностопански район, в такова количество, при което има „равновесие в екосистемата и недопускането на щети над 10 % върху горското и селското стопанство“ – т.е. да регулират числеността на дивеча и да не допускат размножаването му над определен предел. Освен това те имат за задача да подхранват дивеча – чл. 37, т. 1 ЗЛОД, което също представлява мярка, която може да предпази посевите от увреждане. От друга страна собствениците на земеделски култури имат задължението да ги опазват чрез полска охрана и по друг подходящ начин, например чрез електропастири и репеленти /вещества, които отблъскват животните/, като могат да предприемат и застраховане на културите. Следователно – по всяко конкретно дело се преценява какви мерки по чл. 78 ЗЛОД са взети от лицата, стопанисващи дивеча, и от собствениците на земи и гори, за да се избегнат или да се ограничат щетите върху селскостопанската продукция. Следва да се прецени също доколко предприетите мерки обективно са могли да доведат до желания резултат, при наличието на извънредни обстоятелства, които правят тези мерки неефективни. В зависимост от данните по делото се решава дали отговорността ще се носи изцяло от лицата, стопанисващи дивеча, или от собствениците на земи и гори, или ще се разпредели между тях съобразно предприетите и непредприетите мерки и обективните обстоятелства. В съответствие с тази практика е обоснован извод, че взетите от ищцовото дружество мерки за опазване на посевите не са били достатъчни, както и че взетите мерки не са били ефективни. Тезата на касатора е, че въпреки направения извод, че е предприел мерки за ограничаване на щетите, които може да нанесе дивечът, съдът е разпределил отговорността между страните. В съответствие с цитираните съдебни актове и след като е установил, че предприетите мерки не са били достатъчни, е разпределена отговорността между страните. В решение № 50028/23.02.2023 г. по гр. д. № 1843/2022 г. на ВКС, първо г. о., са анализирани особеностите на конкретния случай, като е прието, че същественото са били обективните условия, които са обезсмислили предприетите мерки /тежък сняг, който е навалял и се е задържал през продължителен период от време, е принудил животните да потърсят по-добри условия за презимуване и изхранване/. В случая не са били установени такива обективни условия, поради което не се разкрива сходство с разгледаната хипотеза. Във всички случаи земеделският производител следва да вземе най-подходящите мерки за опазване на реколтата по начин, който да може да се приеме за ефективен с оглед особеностите на съответната местност, в която се намират обработваните от него земи. Адекватни и достатъчни по смисъла на чл. 80, т. 3 ЗЛОД са мерките, които са предприети при отчитане както на особеностите в поведението на дивите животни, обитаващи съседния ловно-стопански район, така и вида на дивите животни, вида на засетите земеделски култури, разположението и големината на засетите площи, както и особеностите на терена. Мерките също така следва да бъдат предприети своевременно, включително при отчитане на вече посоченото обичайно поведение на дивите животни от съответния вид, обитаващи ловно-стопанския район, както и периодите на тяхната миграция. В настоящата хипотеза не са били предприети такива адекватни и достатъчни мерки, което е обусловило и решаващите изводи на въззивния съд. Не може да доведе до допускане на касационно обжалване и втория поставен процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди доказателствата, доводите и възраженията на страните. Такова обсъждане се съдържа в мотивите на обжалваното решение. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение в частта по предявения главен иск. Същата отново е обоснована с изводите на въззивния съд по отношение на мерките, предприети от ищеца. С оглед на изложените по-горе съображения такава не се установява директно от мотивите на обжалвания акт. Налице са предпоставки за допускане на касационно обжалване по третия поставен в изложението въпрос за началния момент, от който длъжникът е в забава при задължение, произтичащо от непозволено увреждане. Следва да се извърши преценка на даденото разрешение с трайната съдебна практика относно приложението на нормата на чл. 84, ал. 3 ЗЗД на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По жалбата на „Сдружение на ловците и риболовците в Попово“. Обобщени, въпросите се свеждат до излагането на собствени мотиви от въззивната инстанция, както и до преценката на събраните доказателства. Съгласно т. 19 на Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГК, ВКС мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, съдът следва да направи своите фактически и правни изводи по спорния предмет при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал и след обсъждане доводите и възраженията на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство, с оглед постановяването на законосъобразен съдебен акт. В обжалваното въззивно решение се съдържа такова обсъждане, поради което не се разкрива противоречие с тълкувателния акт. В трайно установената съдебна практика се приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и релевантните факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 236, ал. 1 ГПК. В съответствие с тази практика въззивният съд е обсъдил събраните доказателства, като е изложил мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът е отразил в мотивите си, като е посочил въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Обосновал е заключение, че Сдружението не е изпълнило предвидените мероприятия за ограничаване на щети от дивеч /чл. 78, ал. 1 ЗЛОД/. Самата преценка на доказателствата не може да бъде извършена в производството по чл. 288 ГПК. Очевидната неправилност е обоснована с липсата на мотиви относно начина на определяне на щетите, както и с необсъждане на задълженията на земеделския производител, които според жалбоподателя са от решаващо значение. Такава не се разкрива предвид изложените по-горе съображения, нито се установява директно от мотивите на акта. В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на поддържаните основания по касационната жалба на ответника. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,