Определение № 371 от 15.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7310/2014 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 48 от 20.06.2014 г. по гр.д. № 110/2014 г. на Бургаския апелативен съд е отменено решение № 327 от 27.12.2013 г. по гр.д. № 102/2012 г. на Бургаския окръжен съд в частта, с която [фирма] е осъден да заплати на [фирма] сумата над 15 744 лв. до уважения размер от 98 138 лв., представляваща обезщетение за ползването на недвижим имот, и в отменената част е постановено друго, с което е отхвърлен искът за разликата между тези суми. В останалата част, с която е уважен отрицателният установителен иск, предявен от “В. 98 АД, като е прието за установено, че [фирма] не е носител на правото на строеж за 75 бр. дървени едноетажни бунгала и една цистерна върху собствения на [фирма] недвижим имот с идентификатор 00878.501.425 по кадастралната карта на [населено място], както и в частта, с която ответникът [фирма] е осъден на основание чл. 109 ЗС да премахне посочените бунгала и цистерна, и в частта, с която на основание чл. 59, ал.1 ЗЗД е осъден да заплати на [фирма] обезщетение в размер на 15 744 лв. за ползване на имота без основание, първоинстанционното решение е оставено в сила. В срока по чл. 283 ГПК [фирма] е подал касационна жалба против въззивното решение в частта, с която е отхвърлена претенцията му по чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване на недвижимия имот за периода преди 20.06.2011 г. В жалбата са наведени доводи за неправилно приложение на материалния закон. К. счита, че в тази част въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване по въпроса от кой момент възниква задължението за заплащане на обезщетение по чл. 59 ЗЗД от владеещия без правно основание несобственик и необходима ли е изрична покана, за да възникне правото на обезщетение. Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба и от [фирма] в частта, с която са уважени предявените против него обективно съединени искове по чл. 124, ал.1 ГПК, по чл. 109 ЗС и по чл. 59, ал.1 ЗЗД. Наведени са доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с преценката на събраните доказателства. К. подържа, че разположените в имота на ищеца бунгала са трайно прикрепени към земята и отговарят на изискванията за строеж по смисъла на §5, т.38 ДР на ЗУТ, включени са в капитала на праводателя му по реда на чл. 17а ЗППДОбП/ отм./, поради което след извършеното разпореждане с правото на собственост върху земята в полза на ищцовото дружество за тях, по силата на закона, е възникнало право на строеж. Твърди, че въззивният съд превратно е интерпретирал заключението на вещото лице от назначената съдебно- техническа експертиза, както и че не е обсъдил всички относими към спора доказателства, поради което е направил необосновани фактически и правни изводи. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на [фирма] са поставени следните правни въпроси, за които се твърди, че са обусловили изхода на делото: 1/Следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото, в това число и изменението в заключението на тройната съдебно- техническа експертиза, направено в съдебното заседание при приемането й, за да постанови своето решение. 2/ Каква е тежестта и значението, които могат да придобият косвените доказателствени средства, които разгледани в тяхната съвкупност и последователност могат да обосноват извод, че към момента на извършване на строителството, то е направено законно. 3/ Какво е значението на издадени строителни книжа при определянето на характеристиките на вещта като недвижим имот, както и дали издадените в минал момент строителни книжа следва да се преценяват съобразно регулационното предназначение на имота при решаване на делото. Иска се допускане на касационно обжалване по първия и третия въпрос в хипотезата на чл. 280, ал.1, т .1 ГПК, а по втория - по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: По делото е установено от фактическа страна, че с Договор за продажба на недвижим имот, частна общинска собственост, сключен на 24.02.2010 г., ищецът [фирма] е закупил от [община] след проведен търг с тайно наддаване, недвижим имот с идентификатор № 00878.501.425 по кадастралната карта на [населено място], с площ 10 934 кв.м, с трайно предназначение на територията- урбанизирана, с начин на трайно ползване- курортно- рекреационен обект. Върху терена са разположени 75 бр. дървени бунгала, 3 бр. цистерни за вода, тухлена сграда ”кухненски блок” със застроена площ 224 кв.м, сграда метална конструкция ”стол” с площ 279 кв.м, санитарен възел, които се ползват от ответното дружество [фирма]. То се легитимира като правоприемник на ДФ “ Е.”- София / ДФ “Е.- енерго, Завод за трансформатори - София и Електромеханичен завод- Ц./, в резултат на преобразуване на държавната фирма в еднолично търговско дружество през 1991 г., последвали промени в правно - организационната форма и наименованието на дружеството и приватизационна продажба на акции в размер на 70% от капитала на [фирма]. С помощта на съдебно- техническа експертиза е установено, че [населено място] има план за регулация и застрояване, одобрен през 1984 г., но процесният терен не е включен в него. За пръв път той е включен в регулация с план за застрояване ”гр. А.- разширение север- юг”, одобрен през 1999 г. Върху процесния терен е бил устроен временен почивен лагер на Силнотоков завод ”В. К.”, който е бил поделение от състава на Държавен стопански комбинат “Е.- енерго”. Базата съществува от 1966 г., като по - голямата част от бунгалата са били монтирани тогава. Според вещите лица от назначената тройна съдебно- техническа експертиза, 60 от бунгалата са дървени с ламаринен покрив и са прикрепени към терена чрез бетонови стъпки или бетонови основи, 15 бр. бунгала са изградени от панели тип “сандвич”, с дървен покрив от битумни керемиди и са закрепени към земята чрез бетонова основа. Има поставени 3 бр. цистерни с различен обем върху бетонови и метални фундаменти. Изградени са пътеки и настилки от базалтови плочки, градинско осветление, детски съоръжения. За почивната база не са намерени строителни книжа, само обяснителна записка към работните чертежи за кухненския блок и санитарен възел на временния заводски почивен лагер. Съгласно действащия ПУП- ПРЗ, не се предвижда запазване на поставените в имота бунгала и цистерни. Така установените факти по делото са мотивирали въззивния съд да приеме, че ответното дружество няма ограничено право на строеж за намиращите се в имота на ищеца 75 бр. бунгала и цистерни за вода. Съдът е посочил, че при действието на ЗПИНМ/ отм./, ППЗПИНМ/ отм./ и З./ отм./, които са били в сила към момента на изграждането на почивната база – съответно през 1966-1967 г., и 1989 г., за строежи на държавата също е било необходимо издаване на строително разрешение. Съгласно § 191, ал.1 ППЗПИНМ/ отм./ такова е било необходимо и временни постройки. Законът е предвиждал разрешението за строеж да се съхранява безсрочно в техническия архив на общината, която го е издала, и тъй като и двете съдебно- технически експертизи, извършили такава проверка в техническата служба на [община], не са открили данни за издадени разрешения за строеж за изграждане на бунгалата, съдът е приел, че същите са изградени без необходимите строителни книжа. Акцентирал е върху това, че в представените по делото обяснителна записка към работните чертежи за кухненския блок и санитарния възел, както и в скицата към нея, обектът е посочен като ”временен заводски почивен лагер”, изграден е върху терен, който е бил извън регулация, откъдето е направил извод, че по отношение на бунгалата разпоредбата на § 16, ал.1 ПЗР на ЗУТ не намира приложение. Приел е, че с оглед конструкцията си бунгалата имат характер на преместваеми обекти по смисъла на § 5, т.80 от ДР на ЗУТ, независимо от това, че част от тях са монтирани върху бетонни основи и при преместването им е възможно да се повредят някои от елементите. По касационната жалба на [фирма] Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта по отрицателния установителен иск по първия от поставените от касатора въпроси, касаещ задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото, в това число и изменението в заключението на тройната съдебно- техническа експертиза, направено в съдебното заседание при приемането й. При разрешаването на този въпрос въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, на която се позовава касаторът. Видно от мотивите на обжалвания съдебен акт, съдът е обсъдил събраните по делото доказателства, в това число заключенията на съдебно- техническите експертизи, обяснителната записка към работните чертежи за кухненския блок и санитарния възел на временния почивен лагер и ситуационната скица към нея, както и двата протокола образец 16, единият от които за приемане и въвеждане в експлоатация на обекта” Сглобяеми къщи- тип Б.” а другият - за приемане и въвеждане в експлоатация на метален навес към стола. Приел е обаче, че въз основа на тях не може да се направи извод към кой момент са монтирани бунгалата, доколкото и в двата протокола обр. 16 няма посочена дата на съставянето им, както и за това, че спазени изискванията на § 185 и сл. ППЗПИНМ/ отм./. Обсъдено е и заключението на тройната съдебно- техническа експертиза и е прието, че между него и заключението на едноличната съдебно- техническа експертиза няма противоречие досежно обстоятелството дали бунгалата са преместваеми обекти или строежи по смисъла на ЗУТ. Доводите в изложението по чл. 284, ал.3 ГПК, с които се обосновава твърдяното противоречие между обжалваното въззивно решение и практиката на ВКС, по естеството си касаят правилността на направените изводи, която не може да се проверява в тази фаза на касационното производство. Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпроса каква е тежестта и какво е значението, които могат да придобият косвените доказателствени средства, които разгледани в тяхната съвкупност и последователност могат да обосноват извод, че към момента на извършване строителството е направено законно. Този въпрос не е от значение за изхода на спора, тъй като изводът, че процесните бунгала не са със статут на суперфициарна собственост, не е обоснован с липсата на доказателства за законност на строителството, а с техния градоустройствен статут. По делото е установено, че почивната база е изградена в основната си част през периода 1966-1967 г. върху държавен терен извън регулация. Доколкото има представени писмени доказателства, относими към изграждането на този обект - обяснителна записка за кухненски блок и санитарен възел, ситуация към нея, в която е отразено местоположението на бунгалата /бараки/ и други постройки- трафопост, медицински пункт, управление, обслужващ персонал, площадка за пране, те визират временен почивен лагер. Не е спорно по делото, че действащите ПУП- ПРЗ не предвиждат запазване на бунгалата и цистерните в имота. Тези обстоятелства, при липса на други доказателства по делото, от които да се съди за това при какви условия е разрешен строежа /напр. решение на съответния общински народен съвет за отреждане на терена, строително разрешение, съдържащо описание на обекта и условията, които трябва да се спазят при изграждането му/, както и конструкцията на бунгалата, са мотивирали съда в двете инстанции да приеме, че бунгалата са преместваеми обекти по смисъла на § 5, т.80 от ДР на ЗУТ, а този статут изключва възможността при прехвърляне на собствеността върху терена отделно от постройките за собственика им да възникне ограничено вещно право на строеж. Твърдението на касатора за разрешаване в противоречие с практиката на ВКС на третия поставен правен въпрос - какво е значението на издадени строителни книжа при определянето на характеристиките на вещта като недвижим имот, както и дали издадените в минал момент строителни книжа следва да се преценяват съобразно регулационното предназначение на имота при решаване на делото, не е подкрепено с позоваване на конкретни решения, съдържащи произнасяне по него, поради което не може да се приеме за доказано основанието на чл. 280, ал.1,т.1 ГПК. От друга страна, въпросът е формулират твърде общо, извън контекста на настоящия правен спор, без да отчита последователно провежданото от благоустройствените закони различие в правния режим на сградите и постройките с траен устройствен статут и на временните строежи, а оттук - и различното им вещноправно положение. В съдебната практика се приема, че статутът на временен строеж е правен, а не фактически, и се определя от издадените по съответния ред строителни книжа и строителни разрешения за изграждане на обекта, в които се определят условията за осъществяването му. Временните строежи се разрешават за задоволяване на временни нужди и подлежат на премахване от ползвателя след изтичане на срока за ползването им или при заемане на терена за предвиденото по плана строителство, независимо от техния вид, конструкция и начин на прикрепване към земята. Поради това в редица свои решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, ВКС застъпва становището, че с придобиването на правото на собственост върху постройка с временен статут отделно от собствеността на земята, в която е изградена, собственикът на постройката не придобива ограничено вещно право на строеж върху терена. В този смисъл решение № 127 от 25.11.2014 г. по г.д. № 3190/2014 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 261 от 23.01.2015 г. по гр.д. № 502/2014 г. на ВКС, І г.о., решение № 675 от 26.01.2011 г. по гр.д. № 656/2009 г. на ВКС, І г.о., решение № 16 от 08.02.2013 г. по гр.д. № 621/2012 г. В тези решения е придадено правно значение и на обстоятелството дали за строежите, изградени като временни по реда на чл. 120, ал.4 ППЗТСУ/ отм./, е проведена процедурата по § 50а ПЗР на З./ отм./ или на § 17 ПР на ЗУТ за създаване на траен устройствен статут, като предпоставка за прехвърляне на правото на строеж или за продажба на земята, държавна или общинска собственост, на собственика на постройката, т.е. съобразяван е и актуалния статут на постройките. Въззивното решение е съобразено с тази съдебна практика, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. По изложените съображения не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по подадената от [фирма] касационна жалба. По касационната жалба от [фирма]. Същата е насочена срещу въззивното решение в частта, с която е отхвърлена претенцията на касатора по чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезшетение за ползване на недвижимия имот за периода от придобиване на правото на собственост върху терена - 24.02.2010 г. до 20.06.2011 г. За да постанови този резултат въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 84, ал.2 ЗЗД, съгласно която когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от кредитора. Тъй като по делото е установено, че ищецът е отправил нотариална покана до ответното дружество, връчена на 13.06.2011 г., с която го поканил в 7-дневен срок да преустанови недобросъвестното владение върху процесния имот, както и да му заплати обезщетение за ползването му за времето от 24.02.2010 г. до 07.06.2010 г., съдът е направил извод, че ответникът е изпаднал в забава от момента на поканата/ на практика е приел от изтичане на 7-дневния срок за изпълнение/, и за времето от 24.02.2010 г. до 20.06.2011 г. обезщетение не се дължи. Поради това е приел, че ответникът дължи обезщетение за три месеца/ от 20.06.2011 г. до датата на предявяване на иска - 21.09.2011 г./, отменил е частично първоинстанционното решение и е отхвърлил иска по чл. 59 ЗЗД за разликата над 15 744 лв. до уважения размер от 98 138 лв. Основателно е искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставения от касатора правен въпрос от кой момент възниква задължението за заплащане на обезщетение по чл. 59 ЗЗД от владеещия без правно основание несобственик и необходима ли е изрична покана, за да възникне правото на обезщетение. В решение № 381 от 08.07.2010 г. по гр.д. № 272/09 г. на ВКС, ІV г.о., на което се позовава, е прието, че хипотезата на чл. 31, ал.2 ЗС е специална хипотеза на неоснователно обогатяване, която урежда отношенията между съсобствениците по повод спор за ползване на съсобствена вещ, както и че в тази хипотеза, за разлика от чл. 59, ал.1 ЗЗД, обезщетението се дължи от датата на поканата, отправена от невладеещия собственик. Макар това да не е изрично посочено, застъпеното в решението на ВКС разбиране е, че в общия случай на чл. 59, ал.1 ЗЗД не е необходима покана, за възникване на задължението за обезщетение. Даденото от въззивния съд разрешение е в друг смисъл, което обосновава основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК. Водим от гореизложеното съдът