Определение № 65 от 22.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2015/2020 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, по пълномощие от областния управител на област В., срещу въззивното решение № 1/05.02.2020 г. по в. гр. д. № 172/2019 г. на Видинския окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържа основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Ответникът по касация „Иренор“ ООД [населено място] поддържа становище, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК и към нея е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима. При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното: Предявен е от „Иренор“ ООД срещу държавата отрицателен установителен иск за собственост на ПИ с идентификатор ............ по кадастралната карта на [населено място] с площ 10 798 кв. м., застроен с оранжерии за производство на зеленчуци. Ищецът твърди, че е придобил имота по давност, тъй като го владее непрекъснато повече от 10 години, след като с предварителен договор от 08.10.2002 г. „Охрана и банков сервиз Ес Би Ес“ ООД [населено място], със съгласието на управляващия орган на „В.“ АД [населено място], се задължило да продаде на ищеца постройките върху имота - оранжерии, бараки и съоръжения, на цена 17 000 лева, която била заплатена в договорения срок - на 25.10.2002 г. По повод искане на ищеца за издаване на удостоверение дали за имота има съставен акт за държавна собственост, необходимо му за снабдяване с констативен нотариален акт за собственост, било издадено удостоверение № 2803/1657/23.03.2017 г., че такъв акт не е съставен и имотът не е записан в регистрите за държавна собственост при Областна администрация В., но впоследствие бил съставен акт за частна държавна собственост № ..../16.08.2017 г. Твърди се, че с актуването на имота като държавен ответникът смущава придобитото от ищеца право на собственост и пречи за снабдяването му с документ за собственост, с което ищецът обосновава правния си интерес от предявения отрицателен установителен иск. Ответникът е оспорил иска. Позовал се е на разпоредбата на чл. 10б, ал. 5 ЗСПЗЗ и е въвел твърденията, че към 1956 г. поземленият имот е бил земеделска земя, впоследствие застроена или върху която са проведени мероприятия, които не позволяват възстановяването на собствеността, като бившите собственици са обезщетени, и за имота, който е държавна собственост, няма реституционни претенции. Предявил е насрещен положителен установителен иск за собственост на поземления имот, две оранжерии и две дървени постройки. С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 81/11.03.2019 г. по гр. д. № 792/2018 г. на Видинския районен съд и е признато за установено по отношение на „Иренор“ ООД [населено място], че д ържавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, не притежава право на собственост върху поземлен имот с идентификатор ............ по КККР на [населено място] с площ 10 798 кв. м., ведно с изградените оранжерийни конструкции с площ 2 700 кв. м. и съоръженията към тях, ведно с два броя бараки от екструдирани панели - 47 кв. м. и 22 кв. м., въздушен паропровод от Т. на „В.“ до оранжерии, водопроводна инсталация за захранване с вода от „В.“, ел. захранване - подземни и въздушни кабели извън района и в района на фирмата до съответната станция за захранване, разположени срещу ЮПЗ на [населено място] на 30 м. от шосето „В. - София“, до съседи: от североизток - земеделска земя; от югоизток - I кл. път, от югозапад - оранжерии и от северозапад - земеделска земя; отхвърлен е предявеният от държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, против „Иренор“ ООД [населено място], иск за признаване за установено, че държавата притежава правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор ............. по КККР на [населено място] с площ 10 798 кв. м., ведно с изградените оранжерийни конструкции с площ 2 700 кв. м. и съоръженията към тях, ведно с два броя бараки от екструдирани панели - 47 кв. м. и 22 кв. м., въздушен паропровод от Т. на „В.“ до оранжерии, водопроводна инсталация за захранване с вода от „В.“, ел. захранване - подземни и въздушни кабели извън района и в района на фирмата до съответната станция за захранване, разположени срещу ЮПЗ на [населено място] на 30 м. от шосето „В. - София“, до съседи: от североизток - земеделска земя; от югоизток - I кл. път, от югозапад - оранжерии и от северозапад - земеделска земя. Въззивният съд приел за установено от показанията на свидетеля Ф., че оранжериите са били построени от дружеството; заведени са като дълготраен актив до м. май 2002 г. Съдът кредитирал показанията на този свидетел поради това, че те кореспондират с посоченото в правния анализ на „В.“ АД, изготвен на 15.02.2002 г., в който е разгледан вещноправният режим на недвижимите имоти. На стр. 35 е посочено, че дружеството е построило и фактически използва няколко обекта, като в т. 8.1 е записано „Обект „Оранжерии“, разположени върху 10.795 дка терен“. Извод за факта, че имотът е стопанисван от „В.“ АД, може да се направи и от установеното от свидетеля И., който като оценител през 2001 г. е направил оценка на оранжериите по възлагане от страна на синдика на „В.“ АД. Като се позовал на мотивите към т. 2Г на ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС относно фактическия състав на придобивния способ по чл. 17а ЗППДОбП /отм./ и допустимите доказателства за установяване предоставянето на имущество за стопанисване и управление на определено държавно предприятие, въззивният съд посочил, че след като процесният имот е стопанисван, заприходен като ДМА и включен в правния анализ на „В.“ АД, то имотът към този момент не е разглеждан като собственост на трето лице, включително и държавата. Съдът приел за установено, че имотът е бил предоставен във времето назад за стопанисване на „В.“ АД. При преобразуването на държавното предприятие „Видински химически заводи“ във „В.“ АД по силата на чл. 17а ЗППДОбП /отм./ имуществото на държавното предприятие е било предоставено в собственост на новообразуваното дружество. За да не бъде прехвърлена собствеността върху определено имущество, в акта за преобразуване следва изрично да е предвидено това. Съдът приел, че от страна на ответника не са ангажирани доказателства процесният имот да е изключен от обхвата на имуществото, преминало в собственост на „В.“ АД, дори напротив - в правния анализ на „В.“ АД същият имот е включен като собственост на дружеството. Съобразно изложеното въззивният съд заключил, че от страна на ответника не са ангажирани доказателства да е собственик на процесния имот, с оглед на което предявеният отрицателен установителен иск е уважен, а насрещният положителен установителен иск е отхвърлен. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Счита, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага, че съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 10б, ал. 5 ЗСПЗЗ, тъй като съгласно влезлия в сила план за земеразделяне процесният имот е собственост на държавата; процедурата по обезщетяване на бившите собственици на земеделска земя е приключила и към имота няма реституционни претенции; неправилно е прието, че имотът е преминал в собственост на друго лице във връзка с доказване факта на предоставяне на имущество за стопанисване и управление на определено държавно предприятие. Твърди се, че е допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в липса на собствени мотиви на въззивния съд, който вместо това е направил правен анализ на мотивите на първоинстанционния съд, при наличие на задължение да обсъди всички правнозначими обстоятелства и да приложи нормативната уредба. В решение № 15/06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д. № 10/2018 г. е прието, че в приложното поле на предпоставката очевидна неправилност като отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, законодателят е включил всички пороци на въззивния акт, обуславящи неговата неправилност. Това налага разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт като касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК да бъде направено въз основа на обективни критерии. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В разглеждания случай тези предпоставки не са налице. Изложените доводи за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост по съществото си са доводи за неправилност на решението като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Касаторът поддържа довод за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 10б, ал. 5 ЗСПЗЗ, обоснован с това, че съгласно влезлия в сила план за земеразделяне процесният имот е собственост на държавата. Този довод следва да се разгледа във връзка с разпоредбата на чл. 17а ЗППДОбП /отм./, съгласно която една от предпоставките за придобиване право на собственост от частноправните субекти - едноличните търговски дружества, образувани при преобразуване на държавните предприятия, е държавата да е собственик на конкретно имущество. В случая по делото е установено, че земята е била застроена - изградени са оранжерии и обслужващи ги бараки, поради което и съгласно чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ правото на възстановяване на бившите собственици се замества от право на обезщетение. Тези обстоятелства не са били спорни по делото, напротив - касаторът се е позовал на тях, за да обоснове претендираното право на държавна собственост, изводимо от разпоредбата на чл. 10б, ал. 5 ЗСПЗЗ, според която земеделските земи, които не се възстановяват поради застрояването, са държавна собственост. Касаторът е изложил доводи за неправилност на извода на въззивния съд и във връзка със следващия факт с правно значение, свързан с втория елемент от придобивното основание по чл. 17а ЗППДОбП /отм./ - предоставане на държавното имущество за стопанисване или управление на държавно предприятие. Липсата на данни за такова изрично предоставяне на земята не води до извод, различен от направения от въззивния съд, тъй като съдебната практика приема, че в такива случаи от значение е фактическото предоставяне /решение № 806/10 от 11.01.2011 г. по гр. д. № 1000/2009 г. на ВКС, I-во г. о./, както и, че следва да се преценява за чии нужди и с чии средства е извършено строителството /решение № 12/08.06.2016 г. по гр. д. № 3868/2015 г. на ВКС, I-во г. о./. В това отношение в настоящия случай е установено, че строителството е извършено от праводателя на „В.“ АД, който е стопанисвал и земята около оранжериите, т. е. предоставянето е налице. Същевременно придобиването на собствеността от търговското дружеството е факт с правопрекратяващо значение по отношение правото на собственост на държавата - съгласно чл. 99, предл. 1-во ЗС правото на собственост се изгубва, ако друг го придобие. Това означава, че държавата не може да установи правото си на собственост по отношение на ищеца, предявил срещу нея отрицателен установителен иск. Същият извод се налага и по предявения от държавата положителен установителен иск. Не се установява и последният поддържан от касатора довод за липса на собствени мотиви на въззивния съд. Видно от въззивното решение, освен становище по правилността на обжалвания пред него първоинстанционен съдебен акт, въззивният съд е подложил събраните по делото доказателства, както и твърденията и възраженията на страните, на собствен анализ и на основата на установената по делото фактическа обстановка е приложил материалния закон, като е приел, че имотът е бил предоставен за стопанисване на държавното предприятие „Видински химически заводи“, което е построило оранжериите, а при преобразуването на същото във „В.“ АД имуществото е било предоставено в собственост на новообразуваното дружество по силата на чл. 17а ЗППДОбП /отм./. Това е и основанието за прекратяването на правото на държавна собственост. С оглед на всичко изложено следва да се приеме, че обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, поради което основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. Ответникът по касация не е претендирал присъждане на разноски за касационното производство и не е доказал да е сторил такива. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І-во г. о.