Определение № 2203 от 19.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 1730/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Щ. С. против решение № 93/04.04.2025г. по гр.д.№ 769/2024г. на Окръжен съд - Враца, с което, след отмяна на решение № 245/05.10.2024 г. по гр.д.№ 1651/2023г. на Районен съд - [населено място], са уважени предявените от „Ти Би Ай Банк„ ЕАД против касатора искове и са признати за установени вземания на банката, в размер на 5 306,33 лева - главница по договор за потребителски кредит № [ЕГН]/16.06.2020 г., ведно със законната лихва върху същата от депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК – 01.06.2023г. до окончателното й изплащане, сумата 1 619,14 лева - възнаградителна лихва за периода 25.07.2022г. - 26.04.2023г. и сумата 390,93 лева - обезщетение за забава върху главницата, за периода 25.07.2022г. - 18.05.2023г., за които вземания кредиторът се е снабдил със заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр.д.№ 690/2023г. на Районен съд - Бяла Слатина. Оспорва се правилността на възивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон и поради необоснованост. Неправилно, в противоречие с чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД, въззивният съд е отказал да приеме, че договорената възнаградителна лихва - годишен лихвен процент от 45,88 % - не е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, само и единствено предвид обстоятелството, че годишният процент на разходите от 48,95 %, в който се инкорпорира и процента на годишната възнаградителна лихва, не надхвърля предвидения в ЗПК лимит от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България / 50 % /, съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК / разпоредбата обн. ДВ бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014г. /. Страната се позовава на формирана практика на касационна инстанция, според която, възнаградителна лихва надхвърляща двукратния размер на законната лихва - при обезпечени кредити и трикратния размер на законната лихва - при необезпечени, противоречи на добрите нрави и е нищожна на това основание. Накърняването на добрите нрави и противоречието със закона са самостоятелни основания за нищожност и според страната липсва логика да се отрече наличието на първото, поради липса на ограничение с този обхват в закона. На касатора е известна и формирана практика на касационна инстанция, в поддържания от въззивния съд смисъл, като с оглед така констатираното противоречие предявява искане за иницииране на тълкувателно дело. Твърди над 110% оскъпяване на кредита, доколкото е договорена и усвоена сума от 7 395,92 лева, а дължима от 16 029,36 лева. Въззивният съд се е произнесъл и в противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. с чл. 22 ЗПК, като е счел за ирелевантно обстоятелството, че сключеният договор не сочи компонентите на ГПР - как се формира стойността от 48,95 %, приемайки че простото възпроизвеждане на процентното му изражение удовлетворява изискването на разпоредбата. При това е установено, че действителният размер на ГПР не е посоченият в договора, а 49,87 %, приравнимо на нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Касаторът сочи и неяснота на договора / чл. 9 в цялост /, досежно уговорения годишен лихвен процент на възнаградителна лихва в чл. 9.1, доколкото от клаузите му не би могло да се изведе еднозначно, че се касае за фиксиран, а не референтен лихвен процент, като във втория случай ще е налице и неяснота относно формирането му за целия период на договора – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 9а ЗПК. Квалифицирайки „ необоснованост“, но по същество съществено процесуално нарушение страната твърди, предвид липсата на мотиви, за обосноваване на извода, че договореният в чл. 9.1 годишен лихвен процент на възнаградителната лихва е фиксиран такъв. Ответната страна - „Ти Би Ай Банк„ ЕАД - оспорва касационната жалба, като са изложени съображения единствено по касационния довод за нищожност на възнаградителната лихва. Страната намира, че визираната от касатора практика е неприложима, като формирана преди изменението на ЗПК / обн. ДВ от 23.07.2014 г./, съответно преди приемането на ал. 4 на чл. 19 ЗПК, на които се е позовал въззивният съд и от чието съществуване изхожда посочената по - нова практика, в приетия от въззивния съд смисъл. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност, настоящият състав съобрази следното: Предявени са искове по реда на чл. 422 ГПК, за установяване вземания на „Ти Би Ай Банк„ ЕАД срещу Г. Щ. С. за дължими от същата суми от главница, възнаградителна лихва и обезщетение за забава, на основание договор за потребителски кредит, сключен с ищеца - № [ЕГН]/16.06.2020г.. По силата на същия банката е предоставила на ответницата сума от 7 395,92 лева, със срок на кредита 25.07.2024г., като в чл. 9.1 се сочи годишен лихвен процент, с който се олихвява предоставения кредит - 45,88 %. ГПР, съгласно чл. 10 от договора, е 48, 95 %. Ответницата е оспорила действителността на договора за потребителски кредит, позовавайки се на нищожност на договорената годишна възнаградителна лихва от 45,88 %, поради противоречие с добрите нрави. Позовава се и на неяснота относно формирането на ГПР от 48,95 %, за разликата над размера на възнаградителната лихва от 45, 88 % и до 48,95 %, като оспорва и това да е действителния размер на ГПР. СИЕ по делото е установила действителен размер на ГПР от 49, 87 %, но не и на базата на различни от възнаградителната лихва компоненти. Твърди се подвеждащо съдържание на договора, досежно оскъпяването на кредита, чийто изразител е ГПР, доколкото е сочен единствено с процентно изражение, без методиката за изчисляването му, съгласно Приложение 1 към Директива 2008/48/ЕО и изходните данни за същото. Неяснотата препятства потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора, поради което, като съществено за интереса му, законодателят санкционира нарушението с нищожност на целия договор. Ответницата се позовава на чл. 9 от договора, от съдържанието на който намира, че остава неясно, клаузата на чл. 9.1 от договора / така и чл. 11 /- касае ли фиксиран процент на възнаградителна лихва или референтен такъв, в който случай договорът не сочи методиката за определянето му – нарушение на чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 9а ЗПК. Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете, но решението му е отменено от въззивния съд, с уважаването им, със следните, относими към касационните доводи, мотиви: Изхождай от легалните дефиниции за „ ГПР„ и „ обща сума по кредита„, в чл. 19, ал. 1 ЗПК и пар. 1, т. 2 от ДР на ЗПК, съответно възпроизведени, въззивният съд е приел, че като компонент на ГПР възнаградителната лихва не може да бъде ограничавана по размер, поради противоречие с добрите нрави, освен ако надхвърля максимално допустимия, съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, петкратен размер на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, ведно с останалите компоненти на ГПР. Приел е, че чл. 15 от договора визира такъв компонент, освен възнаградителната лихва - разходите за евентуално принудително събиране на вземанията и че размера от 48,95 % не надхвърля максимално допустимия - 50 %, поради което не е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави. Позовал се е на приетото в решение по т.д.№ 1027/2022 г. на І т.о. на ВКС. Отчел е за значими обстоятелствата, че кредитът не е обезпечен, че е сключен за срок от 4 години, както и че отпускането, усвояването и изплащането му не са свързани с други тежести – такси, застраховки, комисионни и пр.. Не е споделено подвеждащо съдържание на договора досежно формирането на ГПР - с посочване на процентното му изражение и възпроизвеждане нормата от ЗПК за съдържанието му в договора, е спазено, според съда, изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като не е било необходимо посочването на данни за самото изчисление, доколкото чл. 19 ЗПК ясно посочва какво се включва и какво не в ГПР. Макар да се е позовал на заключението на СИЕ, съдът не е коментирал констатирания от вещото лице действителен размер на ГПР - 49,87 %, нито значението на това разминаване. Без коментар по съображенията на ответницата е приел, че визираният в чл. 9.1 размер е на фиксиран годишен лихвен процент на възнаградителна лихва и следователно не е налице нищожност поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК - приложима методика за референтен лихвен процент, на основание чл. 33а ЗПК. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ Какъв е максималният допустим размер на възнаградителната лихва по договор за потребителски кредит ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с приетото в решения по гр.д.№ 1106/2003г. на ІІ г.о., гр.д.№ 315/2005г., гр.д. № 5093/2007г. и определения по гр.д.№ 6295/2014г. на ІV г.о.и гр.д.№ 151/ 2022 г. на ІІІ г.о. на ВКС; 2/ Трябва ли договорът за потребителски кредит да съдържа посочване начина, по който е формиран ГПР, за да отговаря на императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК ? – в същата хипотеза на чл. 280, ал. 1 ГПК, страната се позовава на приетото в решение по т.д.№ 2024/2022г. на І т.о. и определения по т.д. № 670/2023 г. на І т.о. и гр.д.№ 850/2021г. на ІІІ г.о. на ВКС; 3/ Трябва ли договорът за потребителски кредит да съдържа посочване на условията за прилагане на лихвения процент, за да отговаря същият на императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК ? – посочено е определение по гр.д.№ 850/2021г. на ІІІ г.о. ВКС; 4/ Действителен ли е договор за потребителски кредит при неточно посочване, в нарушение на изискванията на чл.11, ал.1, т. 9 и т. 10 ЗПК, на компонентите на ГПР ? - сочи се решение по т.д.№ 1646/2022 г. на ІІ т.о. на ВКС; 5/ Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора, в тяхната съвкупност, и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения, както и да аргументира защо не кредитира приетото от първоинстанционния съд ? - допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се обосновава с решения по гр.д. № 983/2020г. на ІV г.о., т.д.№ 1608/2015г. на ІІ т.о., т.д.№ 1106/2010г. на ІІ т.о., гр.д.№ 6832/2014г. на ІV г.о. и т.д.№ 34/ 2013г. на ІІ т.о. на ВКС; 6/ Непосочване в договор за потребителски кредит на компонентите от които е формиран ГПР, начина му на формиране и липсата на Приложение № 1 от такова естество ли е, че да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение и следва ли да се приравни на липса на ГПР ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – с решения на СЕС по дела С - 42/15 и С- 448/17, както и определение по дело С-76/10; 7/ Следва ли от чл. 10, пар. 2 ,б.“ж“ на Директива 2008/48/ЕО, че неправилното посочване на ГПР в договор за кредит, сключен между търговец и потребител - кредитополучател, следва да се приеме за липса на посочен ГПР, съответно съдът да приложи последиците на ЗПК, предвидени за такава хипотеза, като присъди само чистата стойност на главницата по договора за кредит ? – сочи се решение на СЕС по дело С - 714/22; 8/ Нищожен ли е договор за потребителски кредит, в който като ГПР е посочено 48,95 %, а впоследствие се установи реален такъв - 49,87%, което според СЕС представлява нелоялна търговска практика ? - сочи се решение на СЕС по дело С- 453/10, както и хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК - значение на отговора за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Първият от въпросите не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като не кореспондира с решаващия мотив на въззивния съд, който не се е аргументирал с размера на самата възнаградителна лихва, преценявайки го за договорен в съответствие с добрите нрави, а с факта, че общият размер на ГПР, компонент на който е тя, не надхвърля максимално допустимия петкратен размер на законната лихва, съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК. В този смисъл и цитираната от касатора, в обосноваване на допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съдебна практика, е неотносима, като постановена по приложението на чл. 26, ал. 2, пр. пето ЗЗД, но не и при действието на чл. 19, ал. 4 ЗПК. / Цитираните определения са постановени в производства по чл. 288 ГПК и не формират относима към хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съдебна практика /. По същите съображения не се установява противоречие между тази практика и решение по т.д.№ 1027/2022г. на І т.о. на ВКС, респ. основание за иницииране на тълкувателно дело, съгласно чл. 292 ГПК. Третият въпрос, визиращ липсата на методика за определяне на референтен лихвен процент, също не удовлетворява общия селективен критерий, тъй като, макар неаргументирано, въззивният съд не е споделил съмнението на ответницата, че чл. 9.1 не визира фиксиран лихвен процент, а тъкмо обратното. Неудовлетворяването на общия изключва необходимост от коментар на допълнителния селективен критерий. Петият въпрос е предпоставен от липсата на аргументация по възражението на ответницата, че чл. 9.1 от договора, с оглед съдържанието на чл. 9, е неясна клауза, досежно това дали се касае за фиксиран или референтен лихвен процент. Въззивният съд не е споделил такава неяснота, което е и решаващият му извод за липса на предпоставки за тълкуване на клаузата. Следователно, не се касае за съществено процесуално нарушение от вида, визиран във въпроса, а такъв относно приложението на чл. 20 ЗЗД не е формулиран. Втори, четвърти, шести, седми и осми въпроси са обобщими до следния: Недействителен ли е договор за потребителски кредит, който не посочва компонентите на ГПР, а единствено стойностното му изражение, в който ГПР е неточно посочен, спрямо действителния му размер и в който липсва методика / начина / за формирането му, с оглед изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, с който закон / §2 от ДР на ЗПК / се въвеждат разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г., относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.) ? – допълнителният селективен критерий се явява обоснован в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, с приетото в решения на СЕС по дела С-453/10, С-714/22, С- 42/15 и С-448/17 и определение по дело С-76/10, с които е съобразена и цитираната практика на касационна инстанция - решения по т.д.№ 1646/2022г. на ІІ т.о. и гр.д. № 850/21 г. на ІІІ г.о. на ВКС. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В чл.11, ал. 1 ЗПК е транспонирана разпоредбата на чл. 10, пар. 2 от Директива 2008/48 - предмет на тълкуване в практиката на СЕС. С решение по дело С-42/15 е прието, че предвид целта за защита на потребителите при несправедливи условия в договора за кредит, преследвана с Директива 87/102/ЕИО на Съвета от 22 декември 1986 година за сближаване на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно потребителския кредит, изменена с Директива 98/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари 1998 г., и за да бъдат потребителите напълно запознати с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор при сключването му, член 4 от посочената директива изисква кредитополучателят да разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му / решение от 9 юли 2015 г., Bucura, C- 348/14, непубликувано, EU: C: 2015: 447, т. 57/. Приема се, че посочването на ГПР и какво се включва в същия в договора за кредит е от съществено значение в контекста на Директива 87/102, по-конкретно доколкото позволява на потребителя да прецени обхвата на своето задължение ( в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosќ, C76/10, EU: C: 2010: 685, т. 70 и 71). Съгласно решение от 20 септември 2018 г. по дело С-448/17 на СЕС, т. 66, непосочването на допусканията и компонентите на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни на ситуация, в която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това данни. В решението по дело С-714/22 на СЕС, т. 50 е препотвърдено, че член 10, пар. 2 от Директива 2008/48 предвижда, че договорът за кредит трябва да посочва по ясен и кратък начин ГПР и дължимата от потребителя обща сума, изчислени при сключването на договора за кредит. Съгласно т. 2 от диспозитива на постановения по дело С-714/22 акт, когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48 разходи, този договор се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност следва да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. В т. 55 от мотивите на това решение е пояснено, че с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. С решение от 13 март 2025 година по дело С - 337/23 на СЕС / APS Beta Bulgaria и Agentsia za kontrol na prosrocheni zadalzhenia/, е потвърдено, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. В същия смисъл е и решение C - 472/23 от 13 февруари 2025 г. /Lexitor/, в което се посочва, че член 10, параграф 2, буква к) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че изброяването в договор за кредит на определени обстоятелства, обосноваващи увеличаване на разходите във връзка с изпълнението на договора, без обаче относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен потребител да е в състояние да провери тяхното настъпване и въздействието им върху посочените разходи, представлява нарушение на задължението за информиране, предвидено в разглежданата разпоредба, доколкото това посочване може да постави под въпрос възможността на съответния потребител да прецени обхвата на своето задължение, а член 23 от Директива 2008/48 във връзка със съображение 47 от нея трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която в случай на неизпълнение на задължението за информиране, наложено на кредитора съгласно член 10, параграф 2 от тази директива, предвижда еднообразна санкция, състояща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски, независимо от конкретната степен на тежест на нарушението, доколкото това нарушение може да постави под въпрос възможността на потребителя да прецени обхвата на поетото от него задължение. От горните задължителни указания по тълкуването на Директива 2008/48, както и от цитираната в решение по дело С-714/22 предходна практика на СЕС следва, че неточното посочване на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на ГЛП или ГПР, съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до недействителност на договора за потребителски кредит, в който смисъл е и решението по т.д. №1646/2022г. на ІІ т.о., както и известните на състава решения по т.д.№ 1001/2025г., т.д. № 1861/2025г. на І т.о. ВКС и др. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение