Определение № 235 от 02.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4375/2021 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Г. Д. А., с адрес за призоваване в [населено място], чрез пълномощника му адв. Ир. А. от АК - В., срещу въззивното решение № 262517 от 16.04.21 год. по гр. д. № 1198/2020 год. на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 30.09.2019 год. по гр. д. № 66728/2014 год. на Софийския районен съд в частите му, с които са отхвърлени исковете му срещу М. П. Т. по чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата 12 260 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на собствената му 3/4 ид. ч. от делбения имот за периода 8.05.2015 год. – 8.04.2019 год., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане, по чл. 59 ЗЗД за сумите 644.30 лв. и 895 лв., представляващи платени без основание суми за топлинна енергия и разходи за събиране на задълженията по изпълнителни листове, издадени по гр. д. № 43963/2016 год. и № 45627/2018 год., двете на СРС, ведно със законната лихва от предявяване на исковете до окончателното плащане на сумите. В жалбата се поддържат доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение с искане за отмяната му и вместо това се постанови друго, с което ответникът бъде осъден да заплати на касатора претенциите по сметки, както и направените по делото разноски. Направено е и възражение за прекомерност на възнаграждението на насрещната страна. Изложени са подробни съображения за нарушение на процесуалните правила и материалния закон, обусловило неправилния извод на съда за неоснователност на исковете за заплащане на претендираните суми. Ответникът по касационната жалба и по претенциите по сметки –М. П. Т., чрез пълномощника му адв. Д. К., оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е налице противоречие със съдебната практика. Евентуално поддържа становище за неоснователност на жалбата с искане въззивното решение да бъде потвърдено, като му се присъдят направените по делото разноски за адвокатското възнаграждение. Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., като обсъди доводите на страните въз основа данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, с оглед критериите по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК в частта по иска по чл. 31, ал. 2 ЗС. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставените въпроси се свеждат до наличието на ползване от съсобственик и въз основа на какви факти се обосновава такъв извод, има ли значение за този извод възникването на съсобствеността, както и ползването на имота винаги ли се свързва само с това, лицето да живее в него. Конкретизирането на горните въпроси е изведено от подробно изложените от касатора в изложението съображения относно изводите на съда по установените по делото факти, съгласно правомощието за това на касационната инстанция, прието в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Касаторът счита, че произнасянето по тях противоречи на цитираната съдебна практика /решение № 133 от 18.02.2019 год. по гр. д. № 692/2018 год. на ІІ г.о. на ВКС по чл. 290 ГПК, така и ТР № 7/2012 год. на ОСГК на ВКС/. В изложението се поддържа формално наличие на очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК. По релевираните основания за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на ВКС съобрази следното: За да потвърди първоинстационното решение в частта му, с която е отхвърлен иска на касатора по чл. 31, ал. 2 ЗС, въззивният съд приел, че ищецът не е провел необходимото пълно и главно доказване на факта, че ответникът ползва лично делбения имот и по този начин го лишава от правото той също да се ползва от съсобствеността, съгласно чл. 31, ал. 1 ЗС според притежаваното от него право. Основанието за възникване на задължение за плащане на обезщетение е осъщественото само от един от съсобствениците лично ползване на общата вещ, каквото в случая липсва. Въззивният съд се е позовал на приетото ТР № 7/2012 год. на ОСГК на ВКС относно понятието „лично ползване” по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС като всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ съразмерно с правата им, в т. ч. и хипотезата, в която съсобственикът не си служи пряко с вещта, респ. не упражнява фактическа власт, но това прави член от семейството му или друго трето лице, на което той безвъзмездно я е предоставил, допуснал в имота. И в този случай обаче се изисква активно поведение, извършване на положителни действия по предоставянето на достъпа, като простото бездействие не може да се приравни на допускане на трето лице от съсобственика, което да обоснове възникване на задължение да плати обезщетение на другия съсобственик. Въззивният съд приел, че в случая и двете страни търпят едно трето лице да ползва имота им, като обстоятелството, че то се намира в родство с ответника не е достатъчно да се приеме наличие на основание за отговорността му по чл. 31, ал. 2 ЗС. При установените по делото факти, че това трето лице е в имота от 1969 год. – много преди и двамата съсобственици да придобият идеални части от него /ищецът е придобил идеалните части на това трето и за спора лице при осъществена публична продан/, същото не е член на семейството на ответника, а и той живее на друго място, въззивният съд обосновал извода, че последният не е лишил ищеца от ползването на общия им имот, не е препятствал достъпа му до него, тъй като липсват действия, с които да е предоставил на третото лице ползването му. Следователно, изложените съображения относно ползването на имота не противоречат на разясненията по ТР № 7/2012 год. на ОСГК на ВКС, както и на приложеното решение по гр. д. № 692/2018 год. на ВКС по чл. 290 ГПК. Фактите в настоящия случай са други и те установяват, че ответникът не ползва имота лично, нито е допуснал в него майка си, която въпреки публичната продан на притежаваната от нея идеална част продължава да е в него. Оплакванията на касатора против горните изводи представляват доводи по същество на спора, които не могат да се обсъждат в настоящето производство, нито могат да обосноват други правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК – въззивният съд въз основа на преценката на събраните доказателства е приел за установени относимите факти, въз основа на които е обосновал и правните си изводи за липса на основание за отговорност на ответника по чл. 31, ал. 2 ЗС. Изводът не е обоснован с това, че ищецът не е поискал реално да ползва имота или, че не е доказал, че не е допускан, а поради липса на ползване от единия съсобственик, така както е разяснено това понятие в цитирания тълкувателен акт. С оглед на това не са налице нито основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, нито това по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – не се констатира при прочита на въззивното решение такова съществено нарушение на процесуалните правила при произнасяне по спорното право, което да обоснове извод за допускане на касационното обжалване без да е необходима преценка на процесуалните действия на съда и страните, както и събраните доказателства. И относно приложението на материалния закон не е налице такова съществено нарушение, което да обоснове извод за наличие на това основание за допускане на обжалването. Поради това не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение. В частта по отношение претенциите по чл. 59 ЗЗД за платени от касатора без основание суми за топлинна енергия и разходи за събиране на задълженията по изпълнителни листове, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК – всеки от обективно съединените искове е с цена под 5 000 лв. Поради това подадената касационна жалба в тези части е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане. С оглед изхода на настоящето производство касаторът следва да заплати на ответника в него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 673.35 лв. за осъществената защита по иска по чл. 31, ал. 2 ЗС, определен съгласно чл. 9, ал. 3, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. С оглед действителната правна и фактическа сложност на делото по този иск съдът намира възражението на касатора по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение в размер на 4 500 лв. за основателно. Последното е определено за оказване на правна защита и съдействие пред ВКС по обжалване на цялото въззивно решение, при липса на разграничение относно защитата на всеки от обективно съединените искове. Независимо от това и с оглед изхода по обжалването на въззивното решение в частта по предявените искове по чл. 59 ЗЗД на ответника се присъждат разноски на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, в минимално определения от горната наредба размер 500 лв. Поради тези съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.