Определение № 62 от 19.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3019/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Делото е образувано по касационна жалба с вх.№ 260420 от 29.07.2020 г., подадена от С. К. Й., И. С. М., И. Б. Й., Д. Й. К., Б. Й. И., К. С. Й., Д. С. Т., Ц. С. Т., Е. Н. П., Д. З. П. и Й. З. Ц. чрез адвокат Б. Б. от АК - Перник, която е насочена против въззивно решение № 155 от 05.06.2020 г. на Окръжен съд - Перник, г.о., ІІІ въззивен състав, постановено по в.гр.д.№ 385/2019 г.

Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима.

Искането за допускане на обжалването се поддържа по въпросите:

1. В хипотеза на предявен иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ описанието и индивидуализацията на процесния недвижим имот към момента на обобществяването му (като начин на трайно ползване, местност, площ, граници и съседи), вкл. и като възстановими граници по смисъла на ЗСПЗЗ как се отнася към граници по действащата КВС, относно спорната част на припокриване с имот на страната – ответник или следва да се установява припокриване със съответна площ и граници само към момента на обобществяването, както и какви са правомощията на съда при спор за местоположението на различни имоти, принадлежащи на различни лица, ако е сезиран с искане за възстановяване на имота в новите реални граници ? – с довод за противоречие с Решение № 19 от 15.07.2019 г. по гр.д.№ 1620/2018 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 121 от 19.07.2012 г. по гр.д.№ 339/2011 г. на ВКС, І г.о., Решение № 18 от 02.02.2016 г. по гр.д.№ 4592/2015 г. на ВКС, ІІ г.о. (и цитираните в него Решение № 241 от 31.05.2011 г. по гр.д.№ 747/2010 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 288 от 26.05.2010 г. по гр.д.№ 1145/2009 г. на ВКС, ІІ г.о. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК;

2.1. За правомощията на въззивния съд като инстанция по съществото на спора и какви са нейните задължения при преценката на фактическия и доказателствен материал по делото,

2.2. както и за начина, по който следва да се извърши анализ на показанията на свидетелите и за необходимостта да бъде извършен такъв анализ, свързан със задължението на въззивния съд да обсъди и прецени гласните доказателства с всички други доказателства по делото, вкл. и с оглед на направените от страните доводи и възражения

с довод за противоречие с т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 57 от 08.06.2015 г. по гр.д.№ 6396/2014 г. на ВКС, І г.о. (по въпроси 2.1. и 2.2.), както и с ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, Решение № 230 от 24.07.2012 г. по гр.д.№ 978/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д.№ 759/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр.д.№ 4604/2014 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр.д.№ 91/2010 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 194 от 02.07.2012 г. по гр.д.№ 92/2012 г. на ВКС, ІІ г.о. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК,

като във връзка с питанията се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа се още, че въззивното решение е очевидно неправилно.

На ответниците по касация М. К. В., Д. Е. П., К. Г. П. и Д. Г. П. са връчени преписи от касационната жалба чрез адвокат А. А. от АК – П.. Не е постъпил отговор на жалбата.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК, окръжният съд е потвърдил Решение № 403 от 11.03.2019 г., постановено по гр.д. № 6605/2019 г. на РС – Перник, с което е отхвърлен предявеният от настоящите касатори срещу настоящите ответници по касация иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ да се признае за установено, че общият на ищците наследодател Ц. П. Д. - бивш жител [населено място], е бил изключителен собственик на следния недвижим имот, находящ се в землището на [населено място], а именно: НИВА с площ по документ за собственост от около 1,200 дка в местността „Ч.”, при съседи съгласно н.а.№ 160, том 1, дело № 235/1956 г. на съдията при тогавашния Димитровски народен съд: път, Г. М., Т. И. и братя С., за който имот ищците са поддържали, че съставлява и образува ИМОТ пл.№ * по отменения кадастрален план на [населено място] от 1958 г., а понастоящем представлява и попада в УПИ *, имот пл.№ * - частна собственост, имот пл.№ * - частна собственост, земеделска земя извън регулация, ПИ * – за магазин и трафопост, корекция на река - общинска публична собственост и [улица] - общинска публична собственост и ПИ * по картата на възстановена собственост, в кв. 136 по сега действащия план за регулация и застрояване на с. Рударци, одобрен със заповед със заповед № ІІІ-234 от 09.04.1976 г., към - момента на образуването на ТКЗС в с. Рударци – 1958 г.

На първо място въззивният съд е изследвал допустимостта на претенцията. Съобразил е отсъствието на влязъл в сила отказ за възстановяване на собствеността върху процесния имот по преписката, образувана по заявлението, подадено от ищеца Й. З. Ц. и ползващо всички негови сънаследници, който факт обуславя допустимост на исковия процес съобразно разясненията по т. 2 от ТР № 1/1997 г. на ВКС, ОСГК.

От фактическа страна е прието за установено, че, съгласно н.а.№ 160, том 1, дело № 235/1956 г. на съдията при тогавашния Димитровски народен съд, наследодателят на ищците е признат за собственик на НИВА с площ по документ за собственост от около 1,200 дка в местността „Ч.” при съседи: път, Г. М., Т. И. и братя С. Обсъдени са съставените актове и писма в хода на производството пред ПК – Драгичево, респ. – ОСЗ гр. Перник, съгласно които правото на собственост върху нива с площ от около 1,2 дка, ІV категория, в местността „Ч.” на [населено място] не може да се възстанови поради „Регулация” и липса на скица и Удостоверение по чл. 13, ал. 4 ППЗСПЗЗ. Последвало внасянето от ищцата К. С. Й. на Помощен план по чл. 13а ППЗСПЗЗ за имот пл.№ * от отменения план на с. Рударци в местност „Ч.” (искане вх. № 13/ТР-4884 от 27.09.2013 г.), в която връзка е постановена Заповед № 130 от 25.01.2018 г. на Кмета на Община Перник за утвърждаване на решението на Комисия, назначена със Заповед № 916 от 27.04.2016 г. на Кмета на Община Перник за определяне на застроената част на поземлени имоти, идентични с част от имот пл. № * по отменения план от 1958 г. с обща графична площ 2 923 кв.м. Съгласно мотивите на Заповед № 130 от 25.01.2018 г., уважени са възражения на настоящата ответница М. К. В. и на Л. Д. П., основани на приключила процедура по възстановяване на част от имота, обект на Помощния план, в полза на наследниците на К. Г..

Съгласно нотариален акт № 40, том ІІ, дело № 641/1957 г. на Пернишкия нотариус е удостоверено право на собственост върху недвижим имот по обстоятелствена проверка, с който са признати М. П. Г. и К. П. Г. за собственици на недвижими имоти, находящи се в землището на [населено място], Д., а именно: Нива в м. „Ч.” от 1,1 декара при граници: П. С., братя С., Ц. П. и шосе, Нива в м. „Ч.” от 1 дка при граници: Т. Г., река, Н. и С. В. и Ц. П. и Нива в м. „Ч.” от около 3 дка, а по делбен протокол 1 дка, при граници: шосе, Д. С., братя Й. и Ц. П.. С Решение № 1660 от 04.05.2007 г. Общинската служба „Земеделие и гори” - гр. Перник възстановява правото на собственост на наследниците на М. П. Г. в съществуващи (възстановими) стари реални граници имот върху Нива от 1,100 дка, пета категория, местност „Ч.”, имот * по картата на землището на с. Рударци. С нотариален акт за дарение на недвижими имоти № 119 от 2007 г. сънаследници на М. П. Г. даряват на сънаследника Л. Д. П. Нивата, съставляваща имот *, след което (с Решение № 4 от 19.06.2009 г. на Комисията по чл. 17, ал. 1, т. 1 от ЗОЗЗ) е променено предназначението от земеделска земя за неземеделски нужди и са утвърдени площадки и трасета за проектиране за имот пл.№ *. Със Заповед № 1428 от 28.07.2009 г. на Кмета на община Перник е одобрен проект за ПУП - ПРЗ на имот пл. № *, от който се образува УПИ * от кв. 136 по плана на [населено място] и се определя зона за свободно ниско етажно жилищно застрояване. С Решение № 2370 от 15.02.2012 г. Общинската служба по земеделие в гр. Перник признава и възстановява правото на собственост на наследниците на К. П. Г. в съществуващи (възстановими) стари реални граници върху имот - Нива от 0,337 дка, ІVкатегория, находящ се в землището на [населено място], в местността „Ч.”, имот № *от кадастрален план изработен 1976 г., при граници (съседи): р. Рударщица и от всички страни урбанизирана територия (отказано е възстановяване за 0,063 дка поради изпълнено мероприятие - корекция на р. Рударщица и съгласно удостоверение № 09/ТР-9012/27.01.2012 г. на община Перник). Поземлен имот № * по картата на възстановената собственост, представляващ поземлен имот с идентификатор ***по КККР е частна собственост и представлява нива с площ 710 кв.м. и лице към улица 13,30 м. Поземлен имот пл.№ * по КВС е площ 210 кв.м. и няма лице към улица.

По отношение на събраните пред районния съд свидетелски показания е прието, че липсват данни за евентуална заинтересованост на свидетелите от изхода на делото и в съществената си част показанията са последователни и логични, а противоречията в тях се дължат на възрастта на свидетелите и изминалия период от време, а и на различните им субективни възприятия. Макар и кредитирани от съда, свидетелските показания не допринасят за установяване на идентичност между имотът по н.а.№ 160/1956 г. – от една страна, а от друга – имот пл.№ * по КП на с. Рударци от 1958 г., респ. – земеделските земи, възстановени на ответниците.

Като задълбочени, подробни и компетентно извършени, при липса на данни за евентуална заинтересованост на вещото лице от изхода на производството, въззивният съд е кредитирал и заключенията на съдебно-техническа експертиза - основно и допълнителни. Прието е за установено, че претендираният от ищците имот, така както е заявен от самите тях, попада в УПИ *, имот пл.№ * - частна собственост, имот пл.№ * – частна собственост, земеделска земя извън регулация, ПИ * - за магазин и трафопост, корекция на река – общинска публична собственост и [улица] – общинска публична собственост и ПИ * по картата на възстановена собственост, в кв. 136 по сега действащия план за регулация и застрояване на с. Рударци, одобрен със заповед № III-234 от 09.04.1976 г. Имот пл.№ * по картата на землището на с. Рударци е частично идентичен с процесния, но се различават по площ и има частично припокриване с южната му част. Относно идентичността на имотите, предмет на помощните планове с процесния имот, е прието, че имотите предмет на помощния план на ответниците са частично идентични с процесния. Относно поддържаното от ищците твърдение за идентичност, в в открито съдебно заседание вещото лице е дало разяснения, че съвпада само на местността, в която се намират имотите, като идентичност не произтича от граници и площ.

От правна страна е прието, че разпоредбата на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ урежда иск с предмет установяване правото на собственост върху земеделски земи, но към един минал момент – моментът на одържавяване на земите или включването им в ТКЗС, ДЗС или друга организация. Независимо от това посоченият иск е от категорията на положителните установителни искове, поради което процесът на доказване се подчинява на общите правила за разпределение на доказателствената тежест. Това означава, че в доказателствена тежест на ищците по делото е да докажат правото на собственост на техния наследодател върху процесния недвижим имот (така както е описан от тях в исковата молба и конкретизация с молба вх.№ 5978 от 08.11.2019 г.) към момента на неговото приобщаване към ТКЗС, което право следва да е придобито на посоченото в исковата молба основание. Ответниците по положителния установителен иск не следва да доказват своето право на собственост върху имота, ако твърдят такова, доколкото отхвърлянето на иска не означава, че последните са собственици на същия. Същевременно, по отношение на ищците отхвърлянето на иска представлява отричане на правото им на собственост върху процесния имот на твърдяното от тях придобивно основание.

В случая ответниците не оспорват обстоятелството, че наследодателите на страните са имали имоти в съседство в местността „Ч.”. Спорно е местонахождението и границите на имота на наследодателя на ищците, като ответната страна оспорва твърденията на ищцовата страна, че имота, върху който е било възстановено правото на собственост в полза на ответниците, всъщност е бил собственост на наследодателя на ищците. Въззивният съд се е позовал на практика на ВКС (Решение № 241 от 31.05.2011 г. по гр.д.№ 747/2010 г., I г.о., Решение № 288 от 26.05.2010 г. по гр.д.№ 1145/2009 г., II г.о., Решение № 35 от 22.02.2012 г. по гр.д.№ 419/2011 г., II г.о.) съгласно която, когато възстановяването на собствеността върху земеделски имот се извършва в стари реални граници, възстановените имоти следва да съответстват по площ, категория, граници и местоположение на внесените в ТКЗС. Спор за материално право е налице не само в случаите когато различни лица претендират, че са били собственици на определен имот към момента на обобществяването му, но и когато се претендира възстановяване на собствеността на различни имоти в стари реални граници, но се спори за точното им местоположение. В последния случай искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е единственият способ да се установи имотът на коя от страните е имал местоположение, съответстващо на процесния имот. Същевременно, в производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, когато се претендира възстановяване на един и същ имот в лицето на различни лица, всяка от страните следва да докаже претендираното право на собственост към момента на обобществяването, но когато спорът за материално право касае местоположението на претендираните за възстановяване различни имоти, предмет на доказване е не правото на собственост, а старите реални граници към момента на обобществяване на притежаваните от всяка от страните имоти. В този случай за установяване на собствеността е достатъчен всеки от документите, посочени в чл. 12 ЗСПЗЗ. В случаите, когато страните са претендирали възстановяване право на собственост върху различни имоти и в административното производство са установили правото на собственост с нотариални актове (които са сред документите по чл. 12 ЗСПЗЗ) на различни наследодатели, следва, че всяка от тях е установила собствеността на праводателя си към момента на внасяне на имота в ТКЗС и съдът не може да отхвърли иска, поради недоказване на правото на собственост, а следва да формира извод относно точното местоположение на имотите и съответствието им с процесния, с което и ще разреши спора за материално право.

Съобразявайки тези принципни положения, въззивният съд е приел, че въз основа на събраните по делото доказателства не се установява претендирания от ищците имот да е частично или изцяло част от възстановените от поземлената комисия земеделски земи на ответниците. Този извод следва на първо място от обстоятелството, че по документ за собственост (н.а. за собственост на недвижим имот по обстоятелствена проверка № 160/1956 г.) имотът, претендиран от ищците е 1,2 дка., а според всички доказателства по делото имот пл.№ * по отменения кадастрален план на [населено място] от 1958 г. е с обща графична площ 2 923 кв.м. В разписния лист към плана първоначалното записване в полза на Ц. Д. е зачеркнато и вместо това е направен запис с дата 20.07.1958 г., съгласно който имотът принадлежи на М. и К. П. Ищците са уточнили границите на претендирания от тях съобразно тези на имот пл.№ * по КП на с. Рударци от 1958 г., а именно: имот пл.№ * със собственик Т. Г. Ф., река, имот пл.№ * със собственици Н. и С. В., имот пл.№ * със собственик Ц. П. Д. и имот пл.№ * със собственик Ц. П. Д.. Сравнени, така посочените граници изцяло се различават с тези, посочени в н.а.№ 160/1956 г. Подчертано е, че вещото лице е категорично в заключенията си, че частичната идентичност на имота, претендиран от ищците, и тези, възстановени на ответниците, се основава само на база местността, в която се намират имотите, като не произтича от граници и площ. Вещото лице сочи за частично припокриване на имот пл.№ * с имоти по нотариален акт № 40, том ІІ, дело № 641/1957 г. за наследодателите на ответниците и категорично и еднозначно е дало заключение за липса на идентичност както по площ, така и по съседи, между имота на наследодателя на ищците, описан в документа, легитимиращ го като собственик (н.а.№ 160/1956 г.) и процесния имот.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

При преценка за наличието на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС намира, че в случая такива отсъстват. Формулираните от касаторите въпроси не отговарят на изискването за общо основание за допускане на касационното обжалване в смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, тъй като не поставят правни проблеми, на които да се даде принципен отговор, а се търси преразглеждане на формираните от въззивния съд изводи в резултат от извършения анализ на доказателствата. Подобна дейност надхвърля предмета на обсъждане във фазата по селекция, поради което и поставените питания не са годни да обосноват извод за наличие на основание за допускане на обжалването. Отсъствието на обща предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК прави безпредметно обсъждането за наличие на допълнителен селективен критерий сред уредените в т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Доводи за вероятна нищожност или недопустимост не са заявени и отсъства вероятност за наличие на такива пороци. Не е налице и основанието, установено с третата хипотеза на чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото ВКС констатира, че въззивното решение е съобразено със закона и практиката по приложението му, включително цитираната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Изводът, че ищците не са доказали имотът, притежаван от наследодателя им съгласно н.а.№ 160/1956 г. да е частично или изцяло част от възстановените от поземлената комисия земеделски земи на ответниците, е формиран в съответствие с изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК. Прочитът на съдебния акт не разкрива белези, които да сочат за наличие на пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, още по-малко такива, проявени в квалифицирана, особено тежка степен. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.