Определение № 50660 от 13.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 2543/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Д. Д. и М. С. Д. и двамата от гр. Бургас срещу решение № 42/02.07.2021 г., постановено по в.гр.д.№ 119/2021 г. от Бургаски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна на решение № 380/25.11.2020 г. по т.д.№ 562/2019 г. на Бургаски окръжен съд касаторите са осъдени да заплатят на „Алианц Банк България“ АД, гр. София, сумата от 35818,09 евро, представляваща главница по предсрочно изискуем договор за универсален ипотечен кредит № 31583/15.07.2008 г., ведно със законната лихва от 30.10.2019 г. В останалата част за осъждане на касаторите да заплатят сумата от 83289,02 евро, представляваща предсрочно изискуема главница по същия договор за кредит, първоинстанционното решение е потвърдено. Касаторите поддържат, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основават на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът оспорва жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 15.07.2008 г. между страните е сключен договор за банков кредит с предоставена от банката на кредитополучателите сума от 135240 евро, към който са били подписани осем допълнителни споразумения. Кредитът е обявен за предсрочно изискуем на 27.11.2019 г. с връчване на преписи от исковата молба по делото. Решаващият състав е обявил за неравноправни клаузите от договора, предоставящи възможност на банката едностранно да променя лихвения процент по кредита и за начисляване на неустойка върху неплатените лихви в размер на 15 % месечно. Въззивният съд е определил размера на задължението по кредита по първоначалното съдържание на договора – предоставената сума и уговорената възнаградителна лихва, без последващите промени, и при съобразяване на направените плащания неиздължената главница е изчислена на сумата от 119107,11 евро. По възражението за погасяване на част от вноските по кредита по давност са изложени съображения, че давността е петгодишна, като последното плащане от длъжниците е направено на 15.03.2016 г., налице е признание за вземането на 26.10.2015 г., когато било подновено течението на давностния срок, уговорената първа вноска със споразумението от 12.06.2015 г. е с падеж на 15.03.2016 г. и към предявяване на иска – 30.10.2019 г. давностният срок не е изтекъл. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК въпросите: 1.„Нищожно ли е допълнително споразумение за предоговаряне на кредит, ако задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор?“; 2.„Възможно ли е нищожно допълнително споразумение за предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи по първоначалния договор, да има силата на признание на дълга?“; 3.„Представлява ли частично плащане на парично задължение признаване на цялото вземане на кредитора по смисъла на чл.116, ал.1, б.“а“ ЗЗД?“и 4.„Длъжен ли е въззивния съд да обсъди всички доводи на страните и изрично и ясно да изложи мотиви по приемането или отхвърлянето им в решението?“. По първия и втория въпрос касаторите са позовават на решение № 146/01.11.2017 г. по т.д.№ 2615/2016 г.а на ВКС, І т.о. и решение № 89/02.10.2019 г. по т.д.№ 1214/2018 г. на ВКС, ІІ т.о.; по третия въпрос – на решение № 255/26.03.2013 г. по т.д.№ 145/2012 г. на ВКС, ІІ т.о. и решение № 98/26.07.2013 г. по т.д.№ 851/2012 г. на ВКС, І т.о., а по четвърти въпрос – на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК и други решения на ВКС. Основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е въведено с довод, че задължението е изчислено от съда без да се вземат предвид гратисните периоди по уговорените допълнителни споразумения, тъй като те не са произвели действие, а от друга страна, въззивният съд е придал на погасителния план към анекс № 8 значението на признание на вземането, което представлявало грубо нарушение на правилата на формалната логика. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. По първия поставен въпрос въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, тъй като е приел, че задължението по кредита следва да се определи по условията, уговорени в първоначалния договор и без съобразяване на обявените за неравноправни клаузи на договора, а не според уговорките в допълнителните споразумения. Вторият и третият въпроси са обсъждани от състава на апелативния съд, но независимо от изложените съображения относно признание на вземането в допълнителното споразумение и подновяване на задълженията и за началото на течение на нов давностен срок, решаващият извод е, че вземането се погасява с изтичането на петгодишна давност. При установено последно плащане на вноски по кредита на 15.03.2016 г., неплатените вноски са с падежи след тази дата и съответно към момента на предявяване на иска – 30.10.2019 г., давностият срок не е изтекъл. Тези въпроси, както и свързаното с тях основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, не са обуславящи за крайния резултат от спора, поради което касационното обжалване не се допуска. Отговорът на четвъртия въпрос се извежда от разрешенията в Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като въззивният акт е постановен в съответствие с практиката на ВКС. Не отговаря на мотивите на въззивния съд твърдението на касаторите, че не са обсъдени възраженията им за нищожност на анексите, както поради уговорени неравноправни клаузи, така и в „тяхната цялост“, или на основание чл.366 ЗЗД, след като въззивният съд не ги е приложил при определяне на размера на задължението. Доводът за необсъдено възражение за давност се основава на погасени по давност вноски за 2011 г., но съдът е съобразил плащанията по кредита, които са направени от кредитополучателите до 15.03.2016 г. и е определил начален момент на срока на погасителната давност след тази дата. По изложените съображения касационното обжалване не се допуска. На основание чл.81 ГПК касаторите следва да заплатят направените от ответника разноски по делото в размер на 3100 лв. по договор за правна защита и съдействие от 10.11.2021 г. и платежно нареждане от 11.11.2021 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд