Определение № 169 от 04.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2650/2014 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационната жалба от „ М ” АД, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място] и „ Е.-Г ” АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], и двете представлявани от управителя Д. К., в качеството им на съдружници в „ Е.- И ”- дружество по смисъла на ЗЗД с ЕИК по БУЛСТАТ[ЕИК] и адрес на управление [населено място]. Касационната жалба е подадена срещу решение № 187 от 07.05.2014г., постановено по търг. д. № 1369/2013г. на Окръжен съд- Стара Загора. Първоинстанционният съд е сезиран със следните предявените от касатора обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 266, ал.1 ЗЗД с цена 2 507, 49, предявен като частичен от обща претенция в размер на 187 334, 28 лв. и иск с правно основание чл.79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 86 ЗЗД с цена 22 879, 75, предявен като частичен от обща претенция в размер на 40 573, 26 лв. Исковете са предявени срещу Т. [фирма], ЕИК [ЕГН], със седалище и адрес на управление [населено място], представлявано от изпълнителния директор Г. Х.. Ответникът по касационната жалба- Т. [фирма], представя писмен отговор по реда на чл.287, ал.1 ГПК, в който поддържа становище, че касационната жалба е недопустима на основание чл. 280, ал.2 ГПК, не е представено точно и мотивирано изложение на основанията за касационно обжалване, поради което моли да не бъде допуснато касационно обжалване на решение № 187 от 07.05.2014г., постановено по търг. д. № 1369/2013г. на Окръжен съд- Стара Загора. Претендира разноски. Върховен касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като обсъди данните по делото, намира следното: Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителен искове, като следва: иск с правно основание чл. 79 ЗЗД във вр. с чл. 266, ал.1 ЗЗД с цена 2 507, 49, предявен като частичен от обща претенция в размер на 187 334, 28 лв. и иск с правно основание чл.79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 86 ЗЗД с цена 22 879, 75, предявен като частичен от обща претенция в размер на 40 573, 26 лв. Цената на иска по чл. 86 ЗЗД представлява сбор от лихвите, начислени върху дължимити суми по всяка отделна фактура, която изпълнителят е издал за извършените от него ремонтни дейности. Поотделно цената на всяко от вземанията за лихви е под 10 000 лв., видно от представената към исковата молба справка по чл. 366 ГПК. Сделката, от която произтичат претендиранити вземания е търговска по смисъла на чл. 286, ал. 1 ТЗ, тъй като е сключена от търговец и е свързана с упражняваното от него занятие. Следователно, ВКС е сезиран с касационна жалба срещу решение по търговско дело по спор за парично вземане с цена на всеки от обективно съединените искове по-малка от 10 000 лв. Съобразно чл. 280, ал.2 ГПК, производството по тези дела е двуинстанционно. Неправилното посочване в диспозитива на въззивното решение, че то подлежи на касационен контрол е в противоречие с чл.280 ал.2 ГПК и не създава висящност на спора. Съгласно чл.78, ал.4 ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяването на делото. По настоящото дело ответникът Т. [фирма], претендира деловодни разноски и адвокатски хонорар, но не представя списък по чл. 80 ГПК, както и договр за правна помощ, от който да е видно какъв е размерът на уговореното възнаграждение, начинът на плащане и доказателства, че плащането действително е извършено, каквото е изискването на ТР № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС. Поради изложеното, искането на ответника за присъждане на разноски, следва да бъде оставено без уважение. Предвид на горното, ВКС-Търговска колегия, състав на І т.о.