Определение № 50188 от 29.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3112/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Делото е образувано по касационната жалба на Т. З. К. от [населено място], чрез адвокат Н. А. от АК – М., против въззивното решение № 83 от 6.04.2022 год. на Окръжен съд – гр. Монтана, постановено по в. гр. д. № 39/2022 год. С него е потвърдено първоинстанционното решение от 3.11.2021 год. по гр. д. № 2447/2018 год. на Районен съд, гр. Лом в обжалваната част, с която са определени правата на страните в допуснатата делба на описаните земеделски имоти в землището на [населено място] – за касатора – 1/2 ид. ч., за съделителките Л. Н. В. и Ю. Н. В.-Т. – по 1/4 ид. ч. за всяка от тях.

Касаторът обжалва решението по съображения за неправилност на извода на съда по отношение дяловете на страните, като счита, че следва да се зачете направеното в негова полза завещание от 1992 год., което не е било предмет на разглеждане в предходното производство по гр. д. № 787/2016 год. Освен това страните по приключилото дело са други, както и спорът по него е с предмет издадения нотариален акт за придобиване на имотите по давност от настоящия касатор. С оглед същността на настоящето делбено производство същият счита, че следва да се разгледа завещателното разпореждане на Н. К. в негова полза, което води до по-голям дял в съсобствеността.

Касаторът иска отмяна на въззивното решение и вместо това делбата се допусне при квоти 4/6 ид. ч. за него, и по 1/6 ид. ч. за останалите две съделителки.

Ответниците по касация Л. Н. В. и Ю. Н. В.-Т., чрез адв. Д. С. от АК – М., в представения писмен отговор поддържат становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират присъждане на направените разноски по делото.

Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима.

По поддържаните в изложението на касатора основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

За да потвърди първоинстанционното решение, с което делбата е допусната при посочените дялове - за касатора – 1/2 ид. ч., за съделителките Л. Н. В. и Ю. Н. В.-Т. – по 1/4 ид. ч. за всяка от тях, въззивният съд е отчел безспорните между страните факти относно делбените имоти, останали в наследство от общия им наследодател К. К., починал през 1950 год., възстановени на наследниците му с решения на ПК – Вълчедръм от 1995 год. Не е било спорно и наследяването му от четирима низходящи, правата на двама от които след смъртта им са наследени от брат и сестра /респ. низходящите й/, наследодателите на страните по делото. На завещанието на единия от тях – Н. К., в негова полза, се е позовал касаторът в исковата си молба за делба на наследствените земеделски земи, като на това основание претендира дял от 4/6 ид. ч. в съсобствените земеделски имоти.

По отношение на дяловете на страните съдът се е позовал на влязло в сила на 23.11.2018 год. решение по гр. д. № 787/2016 год. на Ломския районен съд, с което е признато за установено по отношение на Т. З. К. и съпругата му П. С. К., че Л. Н. В. и Ю. Н. В.-Т. са собственици по наследство на по 1/4 ид. ч. от земеделските земи, предмет на настоящето делбено производство. Горното решение е постановено по тяхна искова молба по предявен установителен иск за собственост относно наследствените им права в останалите от общия наследодател земеделски имоти, за които Т. З. се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост. Разрешеният с това влязло в сила съдебно решение спор не може да бъде пререшаван, съгласно чл. 299, ал. 1 ГПК, то е задължително за съда, който го е постановил, както и за делбения съд в настоящето производство, съгласно чл. 297 ГПК. В приключилото исково производство настоящият касатор не се е позовал на завещанието в негова полза от неговата леля Н. К., макар и да е знаел за него – същото е било вписано в службата по вписванията на 3.11.2017 год., от същата дата е и приложена декларация от Т. К.. Поради това и в предходното съдебно производство завещанието не е било предмет на обсъждане. Като ответник по иска за собственост настоящият касатор е следвало да изчерпи защитните си възражения срещу предявения иск за собственост с предмет правата на страните на основание наследяване от общия им наследодател, като с влизане в сила на решението по този иск всички възможни оспорвания и възражения, възникнали на основание факти и обстоятелства, съществували до приключване на делото, са преклудирани. Съдът приел, че спорът за правата на Л. Н. В. и Ю. Н. В.-Т. не подлежи на пререшаване в делбеното производство, като е зачел силата на пресъдено нещо относно същите с влязлото в сила решение по гр. д. № 787/2016 год. на Ломския районен съд. Приел за недопустимо разглеждането на въведеното от ищеца, сега касатор, придобивно основание – завещанието от 1992 год. на неговата леля Н. К., с което се цели оспорване правата на другите две съделителки на основание факт, съществувал в хода на приключилото производство по предходното дело.

По тези съображения въззивният съд потвърдил обжалваната пред него част на първоинстанционното решение, като правилна по крайния й резултат.

Искането за допускане на обжалването се поддържа в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Следва ли второинстанционният съд с оглед задължението си по чл.12, чл. 271, чл. 272, вр. с чл. 236, ал. 2 и чл. 235 ГПК да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните и да прецени всички доказателства по делото и да постанови решението си въз основа на приетите от него за установени факти и закона, който е от значение за изхода на спора?, като касаторът се позовава на противоречие със задължителната практика на ВКС - т. 2 от ТР № 1/2013 год. на ОСГК, т. 19 от ТР № 1/2001 год. на ОСГК, както и с решение № 283 от 14.11.2014 год. по гр. д. № 1609/2014 год. ІV г. о. и решение № 220 от 29.09.2015 год. по гр. д. № 2314/2015 год. ІІІ г. о. на ВКС относно същността и целта на въззивното производство. Касаторът релевира довод, че въззивният съд не е обсъдил всички доказателства по делото и неправилно е приел, че е налице сила на пресъдено нещо по въпроса за правата на страните, без да се съобрази с конституционното решение за обявяване противоконституционността на чл. 90а ЗН и приложението й само за приключилите производства, като зачете действието на завещанието. В тази връзка е цитирана многобройна съдебна практика на ВКС – решения № № 559 от 24.06.2009 год. по гр. д. № 165/2008 год. на ІІІ г. о., 166 от 8.05.2012 по гр. д. № 65/2012 год. ІІ г. о., 195 от 16.07.2012 год. по гр. д. № 1137/2011 год. ІІ г. о., 228 от 15.05.2012 год. по гр. д. № 1026/2011 год. на І г. о. и др. В противоречие с нея първоинстанционният съд е приел, че завещанието няма правно действие /2/, тъй като е извършено след одържавяването и преди възстановяването на земеделските земи, като този въпрос не е обсъждан от въззивния съд.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

При преценка за наличието на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС приема, че в случая такива не са налице. Формулираният от касатора процесуалноправен въпрос и уточненият от настоящата инстанция такъв въз основа на изложените съображения за правното действие на завещанието с оглед обявената противоконституционност на разпоредбата на чл. 90а ЗН в тази й част, не отговарят на изискването за общо основание за допускане на касационното обжалване съгласно разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. по тълкувателно дело № 1/2009 год. на ВКС, ОСГТК.

С оглед съображенията на въззивния съд в обжалваното решение обуславящ изхода на спора за квотите в съсобствеността е въпросът за наличието на влязло в сила предходно съдебно решение, с което същите са определени и с което са преклудирани всички възражения, основани на факти, съществували към постановяването му. На това основание не е зачетено действието на представеното от ищеца, сега касатор, завещание в негова полза от един от наследниците на общия наследодател, не е и обсъждано именно поради преклудиране на основания на него довод. Касаторът е следвало да изчерпи всички свои възражения по спора за наследствените права върху процесните земеделски земи, като ответник в спора за тях по предявения срещу него установителен иск за собственост, което не е направил с представяне на завещанието в негова полза. Поради непредставянето му в предходното съдебно производство то не е било и предмет на разглеждане, но това не означава, че е допустимо в следващото производство страната да се позове на основани на него права. Възможността за това е преклудирана с приключване на предходното производство по спора за същите права от наследството на общия на страните наследодател, и като е твърдял неговият дял да е по-голям именно поради завещателното разпореждане, Т. К. е следвало в това производство да представи писменото доказателство. С приключване на спора с влязло в сила решение, позоваването на завещанието като основание за по-голям дял е преклудирано.

Поради това и въпросът за приложението на обявената за противоконституционна разпоредба на чл. 90а ЗН в частта за завещанията, не е обуславящ за изхода по спора за дяловете на съделителите в съсобствените им земеделски имоти, останали в наследство от общия им наследодател. Изводът на въззивния съд за размера им не е обусловен от незачитане на завещанието поради това, че е направено след одържавяване и преди възстановяване на имотите, а поради силата на пресъдено нещо на предходно съдебно решение, с което същите са определени и законовата забрана този спор да бъде пререшаван. Поради неотносимостта на така поставения въпрос и цитираната съдебна практика се явява неотносима.

Процесуалноправният въпрос в изложението /т. 1/ не поставя правен проблем по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а представляват оплакване за допуснати от въззивния съд нарушения на цитираните разпоредби на ГПК, в частност тези на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Касаторът обосновава поставянето му в контекста на задължението на въззивния съд да прецени доказателствата и обсъди доводите и възраженията на страните с искането си въз основа на представеното от него завещание да се направи извод за по-голям негов дял в съсобствеността, което при данните за приключил с влязло в сила съдебно решение спор за размера на тези права, е неотносимо. Така поставен въпросът касае правилността на решението, а както е разяснено в т. 1 от ТР № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос не може да касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение и допускане на обжалването не може да се постигне посредством навеждането на доводи за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, видно от съдържанието на изложението на касатора.

С оглед на тези съображения не се обсъжда и цитираната в изложението съдебна практика, като неотносима.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Макар и доводи в тази насока да не са заявени в изложението, при служебната проверка настоящият състав не констатира вероятност за наличие на такива пороци, доколкото решението е постановено по предявения иск и е съобразено със закона и практиката по приложението му. Прочитът му не разкрива такива съществени пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, които да обосноват извод за служебно допускане на касационното обжалване.

С оглед изхода на настоящето производство касаторът следва да заплати на ответниците в него направените от тях разноски за заплатеното от всяка от тях адвокатско възнаграждение в размер на по 1 300 лв., съгласно представените списъци на разноските, договори за правна защита и съдействие и платежно нареждане за внасяне на възнагражденията по сметка на адвокат Д. С..

По тези съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.