Определение № 637 от 07.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 2340/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Б. Агро“ ООД срещу Решение № 210 от 30.06.2022г. по в.т.д. № 98/2022г. на Апелативен съд – В..

С въззивното решение е потвърдено Решение № 453 от 18.11.2021г. по т.д. № 1366/2020г. на Окръжен съд – Варна, с което по иск на Й. Й. В. – М. по чл. 74, ал. 1 от ТЗ е отменено решението по т. 2 от протокола на извънредно общо събрание на съдружниците на „Б. Агро“ ООД, проведено на 16.12.2020г., за изключване на Й. Й. В. – М. като съдружник в дружеството.

Оплакванията на касатора са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необосновано – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Втората инстанция не е обсъдила въобще изложените доводи във въззивната жалба, които най-общо се свеждат до основание за изключване на съдружник при неизпълнение на задължението му за лично участие в работата на дружеството, когато това е изрично записано в дружествения договор като конкретно задължение за оказване на съдействие с оглед на еднаквите права и задължения на съдружниците в дружеството. Задължението на съдружника да участва в работата на дружеството и да оказва съдействие е съобразно чл. 13, т. 2 от дружествения договор, а задължението да предостави кредит на дружеството е съобразно хипотезата на чл. 32, ал. 3 от дружествения договор.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото материалноправни и процесуалноправни въпроси, решени в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, от значение за развитие на правото и за точното прилагане на закона (чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК), както и въззивното решение е очевидно неправилно – касационно основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Конкретно формулираните от касатора въпроси от значение за развитие на правото и точното прилагане на закона са:

1. Възможно ли е задълженията за оказване съдействие за осъществяване дейността на дружеството да са предварително дефинирани в дружествения договор?

2. Имат ли превес клаузите на дружествения договор пред общите разпоредби на ТЗ, уреждащи взаимоотношенията между съдружниците?

3. Има ли приложение между страните в дружествения договор нормата на чл. 20а, ал. 1 от ЗЗД, съгласно която договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили?

4. Какви са критериите, които определят поведението на длъжника като липса на съдействие и системно неизпълнение на задълженията му съгласно чл. 126, ал. 1, т. 1 от ТЗ и как следва да се доказва системно неизпълнение на задължения в хипотезата на ангажираност на пълно работно време при друг работодател и несъвместимост на тази длъжност с дейността на дружеството като време и като професионални знания и умения?

5. Договореното задължение в дружествения договор съдружникът да участва в работата на дружеството припокрива ли се със законовата разпоредба на чл. 124 от ТЗ съдружникът да оказва съдействие за осъществяване на неговата дейност?

6. След като в дружествен договор на ООД с равно участие на съдружниците те са се договорили, че загубата на дружеството се покрива и чрез кредит, и единият от съдружниците е внесъл парични средства под формата на заем, нужно ли е решение на общото събрание за предоставяне на заем в същия размер от другия съдружник в касата на дружеството или това следва да се осъществи след покана с оглед на равнопоставеността на правата и задълженията на страните в дружеството?

Формулираният въпрос, сочен като решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, е:

7. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи във въззивната жалба?

Съобразно разрешението, дадено в задължителната практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК по приложение на чл. 235, ал. 2 от ГПК, материализирана в Решение № 17 от 23.07.2014г. по т.д. № 811/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 180 от 11.01.2016г. по т.д. № 1618/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 186 от 14.01.2016г. по гр.д. № 5980/2014г. на ВКС, ГК, І г.о., Решение № 136 от 06.11.2015г. по т.д. № 2483/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 354 от 30.10.2015г. по гр.д. № 1398/2015г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., Решение № 37 от 29.03.2012г. по гр.д. № 24/2011г. на ВКС, ГК, І г.о., въззивната инстанция трябва да обсъди в мотивите на решението всички доказателства и доводи на страните, които имат значение за решението по делото, съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея.

От насрещната страна по жалбата Й. Й. В. – М. е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Изключването на Й. Й. В. – М. като съдружник, притежаващ половината от капитала на „Б. Агро“ ООД, на извънредното общо събрание на дружеството на 16.12.2020г. е било основано с пасивно поведение спрямо дружествените работи от приемането й за съдружник през 2015г.; системно бездействие и пасивно поведение за участие в общите събрания и управление на дружеството, които са довели до затрудняване на производствената дейност; работа като медицинска сестра в дентален център, което пречи на задълженията й като съдружник в дружеството; както и това, че с оглед еднаквите права и задължения на съдружниците и с цел оказване на съдействие на дружеството, съобразно дружествения договор, не е внесла по сметка на дружеството за финансовото му подпомагане сума в размер на 110 000 лева под форма на заемни средства с цел изравняване на задълженията на съдружниците спрямо дружеството (другият съдружник в дружеството, както и негов управител е Б. С. Б.). Нарушенията са били квалифицирани като такива по чл. 126, ал. 3, т. 1 от ТЗ и чл. 13, т. 2 от дружествения договор – неоказване съдействие на дружеството. За отстраняване на тези допуснати нарушения Й. Й. В. – М. е била предупредена с поканата за свикване на събранието.

Твърденията на изключения съдружник – ищец по иска по чл. 74, ал. 1 от ТЗ за отмяна на изключването, са били, освен другото, за липса на извършени нарушения. В отговора и допълнителния отговор на исковата молба ответникът, касатор в настоящото производство, е възразил, че обстоятелствата, обосновали изключването, действително са съществували.

Възраженията на „Б. Агро“ ООД, в чиято доказателствена тежест са били разпределени обстоятелствата за неоказаното съдействие на дружеството от страна на изключения съдружник, са били приети от първоинстанционния съд за неоснователни и решението на извънредното общо събрание за изключване на Й. Й. В. – М. като съдружник е било отменено. Възприето е било, че съдружникът дължи съдействие за дружествените дела, но няма задължение да участва лично в тях, макар, че такова участие в случая и има; изключеният съдружник е присъствал било лично, било чрез пълномощник на провежданите общи събрания, подписвани са всякакви документи по искане на управителя Б., към чиито управленчески качества и решения е имало доверие; невнасянето на сумата от 110 000 лева по сметка на дружеството не осъществява нито едно от основанията по чл. 126, ал. 3 от ТЗ, като липсва решение на общото събрание на дружеството за формата и условията на кредитиране, взето съгласно чл. 134 от ТЗ.

Във въззивната жалба на „Б. Агро“ ООД е било направено оплакване, че констатацията на съда, че личното участие на съдружник в дружествените дела не е необходимо, противоречи на чл. 13, т. 2 от дружествения договор, съгласно който съдружникът в „Б. Агро“ ООД е длъжен да участва в работата на дружеството и да оказва съдействие на дружеството за осъществяване на неговата дейност, при което общата разпоредба на чл. 124 от ТЗ е неприложима. Неприложима е и общата разпоредба на чл. 134 от ТЗ, тъй като във взаимоотношенията между съдружника и дружеството се прилага дружественият договор, а именно чл. 32, ал. 3 от договора, съгласно който загубата на дружеството се покрива от резервен фонд, а ако надвишава средствата по него – от допълнителни средства, внесени от съдружниците, или чрез кредит, т.е. изключеният съдружник е дължал финансово подпомагане под формата на заемни средства.

За да постанови решението си съставът на Апелативен съд – В. е възприел и възпроизвел изцяло изводите на първоинстанционния съд за липса на нарушения на задълженията на като съдружник.

При така установеното първият, вторият, третият, петият и шестият поставени от касатора въпроси не могат да бъдат определени като такива от значение за изхода на делото, тъй като въззивният съд изобщо не се е произнесъл по направените във въззивната жалба оплаквания относно приложението в случая на чл. 13, т. 2 от дружествения договор, съгласно който съдружникът в „Б. Агро“ ООД, освен че дължи съдействие на дружеството за осъществяване на дейността му, е длъжен и да участва в работата на дружеството, нито се е произнасял дали в този случай общата разпоредба на чл. 124 от ТЗ е приложима, съответно приложима ли е общата разпоредба на чл. 134 от ТЗ, поради клаузата на чл. 32, ал. 3 от дружествения договор, съгласно който загубата на дружеството се покрива от резервен фонд, а ако надвишава средствата по него – от допълнителни средства, внесени от съдружниците, или чрез кредит. Отделно от това от въззивния съд са направени фактически изводи за лично участие на изключения съдружник в работата на дружеството. Същото е по въпрос четвърти от изложението на касатора - въпросът е зададен общо и хипотетично, без връзка с фактическите и правни изводи на въззивния съд, приел принципна неотносимост на работата на изключения съдружник по трудов договор.

Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като израз на диспозитивното начало в гражданския процес и този въпрос не може да се извежда от съда. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, а непосочването на такъв въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В този смисъл е разрешението по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ.

Седмият поставен от касатора въпрос относно задължението на въззивния съд да се произнесе по всички доводи във въззивната жалба също не е значим за изхода на производството. Това е, тъй като не се установява, че въззивният съд е дължал произнасяне по оплакванията на касатора във въззивната жалба, свързани с личното участие на съдружника в дружествените работи, съответно на чл. 13, т. 2 от дружествения договор, както и по предоставянето на заем във връзка с чл. 32, ал. 3 от договора, като клаузи, които изключеният съдружник е нарушил. Такива възражения от касатора в срока по чл. 367, ал. 1, вр. чл. 365, т. 3 от ГПК не са били правени, без да се твърди и установява, че пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства, нито се установява приложимост на хипотезата по чл. 373, ал. 2 от ГПК относно допълнителния отговор, съответно чл. 147, вр. чл. 377 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 266, ал. 1, вр. чл. 378 от ГПК във въззивното производство страните не могат да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в първоинстанционното производство, а съгласно чл. 260, т. 5, вр. чл. 378 от ГПК, въззивната жалба съдържа новооткрити и новонастъпили факти, които жалбоподателят иска да се вземат предвид при решаването на делото от въззивната инстанция, и точно посочване на причините, които са му попречили да посочи новооткритите факти. Съдържанието на клаузите на чл. 13, т. 2 и чл. 32, ал. 3 от дружествения договор на дружеството касатор не се обосновават като нов факт (обстоятелство), по който въззивният съд да дължи произнасяне.

Не е налице и поддържаното във връзка с формулирания процесуалноправен въпрос допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК – отклонение на въззивния съд от задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и от практиката на Върховния касационен съд. Действително съгласно т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ, прието при действието на ГПК (отм.), но приложимо и при действащия ГПК от 2007г. (в сила от 01.03.2008г.), мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, като при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по същество на спора; въззивната инстанция трябва да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Разрешението в тълкувателното решение се потвърждава в трайната и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, включително при приложението на ГПК от 2007г. (в сила от 01.03.2008г.), за което касаторът е посочил съдебни решения. Въззивният съд е длъжен, когато потвърждава първоинстанционното решение, независимо дали препраща към неговите мотиви, да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК. В случая обаче, по вече изложеното, липсва задължение за въззивния съд да обсъди конкретните оплаквания на касатора във въззивната жалба, тъй като те са във връзка с възражения, които, като несвоевременно направени, са били преклудирани. При подаването на отговора на исковата молба по делото и допълнителния отговор е било поддържано единствено, че съдружникът е извършил нарушения по чл. 126, ал. 3, т. 1 от ТЗ, съответно чл. 13, т. 2 от дружествения договор в частта относно неоказване съдействие на дружеството.

Неоснователно е твърдението на касатора за очевидна неправилност на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Очевидната неправилност на въззивното решение е самостоятелно основание за достъп до касационен контрол, за което касационният съд следи служебно като израз на обществения интерес от законосъобразно, предвидимо и справедливо правораздаване. Това основание е различно от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, свързани с частния интерес на страните от разрешаването на правния спор. Понятието „очевидна неправилност“ е във връзка с изчерпателно посочените основания за касационно обжалване и отмяна по чл. 281, т. 3 от ГПК – неправилност на въвззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, като конкретното му тълкуване е предоставено на Върховния касационен съд. В този смисъл е възприетото в Решение № 15 от 06.11.2018г. по к.д. № 10/2018г. на Конституционния съд.

В практиката си, най-общо, Върховният касационен съд определя очевидната неправилност като неправилност на въззивното решение, която може да бъде изведена от неговите мотиви, при пороци на решението, при които са накърнени основните принципи на гражданския процес, така че не е постигната основната цел на правораздаването - да е справедливо, при което и касационната жалба трябва да бъде селектирана и разгледана.

Съгласно съдебната практика при неправилност поради нарушение на материалния закон трябва да се касае за нарушение на императивна правна норма, приложение на правна норма в нейния обратен, противоположен смисъл, приложение на несъществуваща или отменена правна норма или неправилна квалификация на приет за установен по делото факт, с което е нарушен принципът на законност по чл. 5 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1 от Конституцията. При неправилност поради необоснованост трябва да е налице нарушение на правилата на формалната логика при очевидно логическо противоречие между обсъдените доказателства в мотивите на въззивното решение и направените въз основа на тях фактически изводи, с което да е нарушен принципът за установяване на истината по чл. 10 от ГПК, вр. чл. 121, ал. 2 от Конституцията. При неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила трябва да има нарушение на посочените в чл. 5 - чл. 13 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1, чл. 6, ал. 2 и чл. 121 от Конституцията принципи и изисквания към правораздаването като справедливо, приемано в практиката на Върховния касационен съд като пълна липса на мотиви относно приет или отречен като осъществил се факт, отсъствие на анализ на събраните по делото доказателства и на фактически констатации по релевантни за спора обстоятелства, незачитане на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, незачитане на правила относно подсъдността и др.

По настоящото дело не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради негова очевидна неправилност, тъй като липсва вероятност то да страда от посочените пороци, поради които да е неправилно. Самият касатор твърди нарушение на основни правила на съдопроизводствения ред, но това е във връзка с поставения от него процесуалноправен въпрос (седми) по чл. 280, ал. 1 от ГПК, по които съдът по-горе се е произнесъл.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – В..

Й. Й. В. – М. е поискала присъждане на направените в касационното производство разноски. Не установява такива разноски, при което съдът не се произнася по чл. 78, ал. 3, вр. чл. 81 от ГПК с присъждането им.

Воден от горното съдът