Определение № 291 от 24.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 84/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Б. М. срещу решение № 851 от 22.06.2023 г., постановено по в. гр. д. № 231/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 263303 от 11.11.2022 г., постановено по гр. д. № 6029 по описа за 2018 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени исковете по чл.45 ЗЗД на А. Б. М. срещу М. С. Ж. за сумите от 20 000 евро – неимуществени вреди и 70 000 евро – имуществени вреди, изразяващи се в разлика между действителната пазарна цена, на която са продадени на публична продан гараж № *, находящ се в [населено място], [улица] подземен гараж № *, находящ се в [населено място], [улица], които вреди са причинени от недобросъвестно упражняване на процесуални права от страна на И. Ж. /наследодател на М. Ж./ като ищца в производството по гр. д. № 3641/2007г. на СГС и свързаните с него производства, както и като взискател по изпълнително дело № 20158490400711 на ЧСИ с рег. № 849, както и са отхвърлени исковете на А. Б. М. срещу К. Н. М. по чл. 45 ЗЗД за сумите от 50 000 евро неимуществени и 150 000 евро имуществени вреди, изразяващи се в разлика между действителната пазарна цена, на която е продаден на публична продан апартамент № *, находящ се в [населено място], [улица], които вреди са причинени от недобросъвестно упражняване на процесуални права от страна на К. М. като процесуален представител на И. Ж. като ищца в производството по гр. д. № 3641/2007 г. на СГС и свързаните с него производства, както и като взискател по изпълнително дело № 20158490400711 на ЧСИ с рег. № 849. Касационната жалба съдържа оплаквания за нищожност и неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон, необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК за допускането му до касационно обжалване. От ответницата по жалбата М. Ж., чрез адв. И. В. - П., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата. От ответника по жалбата К. М., чрез адв. А. П., е депозиран писмен отговор, с който е оспорена касационната жалба и се твърди че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, от ищец по делото срещу въззивно съдебно решение, постановено по искове с цена над 5 000 лв. Производството по гр. дело № 6029/2018г. по описа на Софийски градски съд е образувано по предявените от А. Б. М. искове с правно основание чл. 45 ЗЗД срещу И. Г. Ж., починала в хода на производство и заместена на основание чл. 227 от ГПК от М. С. Ж., за заплащане на обезщетения за причинените на ищцата имуществени и неимуществени вреди, настъпили в пряка причинна връзка от действията на тази ответница - привиден кредитор, осъществила измамливи действия, включително по образуване през 2007 г. на симулативен процес срещу ищцата с цел да се обогати неоснователно, както и срещу К. Н. М. за заплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, настъпили от действията му като адвокат на И. Ж. във връзка с образуван срещу ищцата симулативен процес от 2007 г., който ответник е подписвал всички съставени документи с невярно съдържание за заблуда на надлежен орган - съда, относно несъществуващ дълг по несъществуващ документ. Първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че И. Ж. е била служител в управлявано от ищцата търговско дружество „Омега 98“ ЕООД за периода 20.10.2005г. - 14.03.2007г. В този период между страните възникнали и облигационни правоотношения по силата на сключен на 06.12.2006г. предварителен договор, с който Ж. се задължила да прехвърли на А. М. собствеността върху недвижим имот в [населено място], [улица], №*, вх.*, ет.*, ап.* за сумата от 145 000 евро, от която 15000 евро, платени при сключване на договора. С анекс № 1 от 24.01.2007г. е продължен срокът за прехвърляне на собствеността до 30.01.2008 г. Със запис на заповед, издаден на 27.02.2007 г., М. се задължила безусловно, без протест и без разноски, да заплати на Ж. сумата от 130 100 евро до 12.04.2007г. В приемо-предавателен протокол от 15.03.2007г. страните са посочили, че записът на заповед е издаден като гаранция по предварителния договор от 06.12.2006 г. за остатъчната сума от продажната цена в размер на 130 000 евро. На 13.11.2007 г. И. Ж. се разпоредила с правото на собственост върху обещания недвижим имот в полза на трето лице. Въз основа на записа на заповед и на молба на Ж., чрез адвокат М., е образувано гр. дело № 9393/2007г. на Софийски районен съд, по което на основание чл. 237, б. „е“ от ГПК /отм./ е издаден изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 20078480400081 по описа на ЧСИ рег. №848. С определение от 14.08.2017г. по ч.гр.д. № 3134/2007г. на СГС е отменено определението на СРС и изпълнителният лист е обезсилен. На 16.08.2007г. е прекратено изпълнителното дело. По молба на Ж., чрез адв. М., е образувано ч. гр. д. № 18512/2007 г. на Софийския районен съд, по което е допуснато обезпечение на бъдещ иск чрез налагане на възбрани върху недвижими имоти на М.. На 24.09.2007 г. И. Ж., чрез адв. М. е предявила срещу А. М. искове за осъждането й да заплати сумата от 50 100 евро, частично от общо претендираната сума от 130 100 евро, дължима по запис на заповед, ведно със законната лихва, както и частично сумата от 1000 евро - обезщетение за забава от датата на падежа - 12.04.2007 г. до датата на предявяване на иска - 24.09.2007г. Образувано е гр. д. № 3641/2007г. по описа на СГС. С молба от 12.12.2007 г. ищцата е предявила вземането си в пълния му размер. С решение № 891/05.03.2009 г. искът е уважен. С решение по в.гр.д. № 1804/2009г. на САС решението на СГС е обезсилено като постановено по непредявен иск и делото е върнато на СГС, където е образувано гр. д. № 12957/2009г. С решение № 746/24.02.2010г. искът е уважен изцяло. С Решение № 525/19.03.2013 г. по в. гр. д. № 4012/2011 г. по описа на САС решението на СГС е оставено в сила. Решението на САС в частта за уважаване на иска по чл. 538 ТЗ за сумата от 130 100 евро по запис на заповед от 27.02.2007 г. е влязло в сила на 25.07.2014 г., когато ВКС не е допуснал въззивното решение в тази част до касационен контрол. По отношение на уважената претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД решението е допуснато до касационно обжалване и с решение № 24/12.05.2016 г., постановено по търг. д. № 3135/2013 г. на ВКС, решението на въззивния съд в тази част е оставено в сила. На 22.12.2014 г. Ж. се снабдила с изпълнителен лист за сумата от 130 100 евро, ведно със законната лихва от 24.09.2007 г. На 26.06.2015 г. е образувано изпълнително дело № 20158490400711, по което недвижими имоти, собственост на М., са възложени на купувачи по осъществени публични продани, между които и взискателката И. Ж.. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е изложил мотиви, че М. е насочила иска си против ответниците с твърдение, че, въпреки че са знаели, че Ж. не е кредитор и в нейна полза не е възниквало вземане от 130 100 евро, са завели през 2007г. симулативен процес без основание, без дълг, без валидно възникнало правоотношение, в пряка причинна връзка от което М. е претърпяла имуществени вреди (разликата между реалната цена на двата продадени по изпълнителното дело гаражи и занижената цена, на която са възложени, и в размер на действителната цена на апартамента на [улица], всичките собственост на ищцата, продадени на публична продан, въз основа на изпълнителните листа, установяващи несъществуващо задължение) и неимуществени вреди в претендираните с исковата молба размери. Съдът е посочил, че отговорността за вреди от злоупотреба с право е деликтна и противоправността се изразява в недобросъвестното упражняване на законно признато право, като доказването на недобросъвестността е в тежест на пострадалия. Забраната за злоупотреба с процесуални права е формулирана в чл. 3 ГПК като задължение за добросъвестно упражнение на процесуалните права, отговарящо на добрите нрави. За да направи извод, че не е налице недобросъвестно упражняване на законно признато право, въззивният съд е приел, че Ж. е твърдяла, че е кредитор на ищцата въз основа на издаден запис на заповед от 27.02.2007г. и има вземане срещу нея от 130 100 евро, поради което е потърсила защита на своето субективно право от съда. Добросъвестността е налице, когато процесуалното право се упражнява с убеждението, че съществува. Приел е, че в случая, предвид обстоятелството, че Ж. е упражнила правото си на иск, на обезпечение, а впоследствие и на изпълнение, е налице и убеждението за наличността на нуждаещо се от защита материално право. Изложени са мотиви, че не е установено Ж. да е знаела, че вземането й по записа на заповед не съществува, че не съществува материалното право, чиято защита е потърсила. Съществуването на нейното право е установено със силата на пресъдено нещо. М. е упражнила правото си на защита чрез подадени от нея въззивна и касационна жалби и съдът е постановил решението си на основата на събрания по делото доказателствен материал, т.е. истината е това, което е доказано в рамките на процеса и от двете страни. М. е имала възможност да противопостави всичките си възражения срещу несъществуването на материалното право, което е и сторила, но съдът е намерил възраженията й за недоказани и неоснователни, т.е. не са почивали на доказателствата по делото, включително и на тези, ангажирани от нея. Въззивният съд е приел, че на основание чл. 299, ал. 1 ГПК установените от съда факти и обстоятелства не могат да бъдат пререшавани, включително и в рамките на процеса по повод твърдените деликтни действия. За неоснователно е счетено твърдението, че е налице влязъл в сила съдебен акт – определение от 14.08.2007 г. по гр. д. № 3134/2007 г. на СГС, установяващ нередовността на записа на заповед от 27.02.2007 г. от външна страна. Изложени са мотиви, че с това определение спорът между страните не е решен със сила на пресъдено нещо и не обвързва страните и не представлява процесуална пречка кредиторът да потърси правата си по общия исков ред. Завеждането на исково производство от кредитора при неуважена молба по чл. 237, б. „е“ от ГПК /отм./ и обезсилен изпълнителен лист, не сочи на злоупотреба с права, а желание на кредитора да установи вземането си със сила на пресъдено нещо в исков процес. Посочено е, че дори да се приеме, че са били налице недобросъвестни процесуални действия от ответниците по гр. д. № 12957/2009 г. на СГС, то докато решението по него не бъде отменено, искът за обезвреда не може да бъде предявен, защото той се натъква на силата на пресъдено нещо, потвърждаваща правото, в чието съдебно предявяване според ищцата се състои злоупотребата с правото на иск. Въззивният съд е приел за недоказано и твърдението на ищцата, че ответниците са организирали симулативен процес с цел нейното ограбване. Посочено е, че не е възможно да се проведе симулативен процес без знанието и съгласието на ищцата, защото симулацията не може да бъде едностранна, а следва да е налице съгласие и от двете страни да прикрият със съдебното решение друго правно положение. Няма как само Ж., чрез процесуалния й представител, и без знанието и съгласието на М. да организират срещу последната симулативен процес, който следва да е организиран от страните в процеса, а не от едната страна. Освен това на основание чл. 299, ал. 3 ГПК, ищцата не може да оспорва влязлото в сила решение като постановено по привиден процес, в който е участвала и е упражнила всички предоставени й по закон процесуални права и защита. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не са налице поддържаните от жалбоподателката основания на чл.280, ал.1, т.1 и т. 3 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Поддържа се, че съдът се е произнесъл по непредявен иск – без да е правено искане по чл. 214 ГПК за увеличение на исковете съдът е отхвърлил искове с правно основание чл. 45 ЗЗД против ответницата Ж. за сумата от 20 000 евро – обезщетение за неимуществени вреди и 70 000 евро– обезщетение за имуществени вреди, при предявени такива в размер съответно от 10 000 евро и 20 100 евро. Против ответника М. е бил предявен иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от 20000 евро и 80 000 евро- обезщетение за имуществени вреди, а съдът се е произнесъл по искове в размери съответно от 50 000 евро и 150 000 евро. Горните доводи са неоснователни и не е налице основанието по чл. 280, ал.2, предл. второ ГПК за допускане на касационно ожалване. Видно от исковата молба действително с нея са предявени искове по чл. 45 ЗЗД в размерите, посочени от касаторката. С молба вх. № 317679 от 17.05.2021г. /л.531 от първоинстанционното дело/ ищцата е поискала да се допусне увеличение на предявените искове, като против ответницата Ж. претенцията за неимуществени вреди се увеличи от 10 000 евро на 20 000 евро, а за имуществени вреди от 20 100 евро на 70 000 евро, а против ответника М. е поискано увеличение на иска за присъждане обезщетение за неимуществени вреди от 20 000 евро на 50 000 евро, а за имуществени вреди от 80 000 евро на 150 000 евро. В открито съдебно заседание от 20.05.2021г. съдът е докладвал тази молба, като ищцата изрично е заявила, че я поддържа и съдът е допуснал увеличение на исковете. Следователно съобразявайки направеното по реда на чл.214, ал.1 ГПК увеличение на исковете, въззивният съд не се е произнесъл по непредявени искове и не може да се направи извод за вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл. второ ГПК. Първият правен въпрос е относно отказа на въззивния състав да се отведе от участие в гр. дело № 231/2023 г., който отказ, според касаторката, обуславя нищожност на решението. По въпроса кои пороци на съдебния акт водят до нищожността му е налице трайна практика на ВКС /ТР № 1 от 10.02.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2011 г., ОСГТК; решение № 27 от 22.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1321/2018г., IV г. о., решение № 60138 от 26.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 723/2021 г., II г.о., решение № 318 от 29.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2009/2013 г., III г. о./, според която нищожно е съдебно решение, което е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не е в писмена форма, не е подписано или е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване. В случая не се констатира наличието на някой от тези пороци на въззивното решение и съответно не е налице основанието по чл. 280,л.2, предл. първо ГПК за допускане на касационно обжалване. Въпросът е повдигнат с твърденията, че въззивният състав е участвал в разглеждане и на други дела между същите страни и със сходни предмети. Наличието на основанията по чл. 22 ГПК за отвод на съдебния състав, не води до нищожност или недопустимост на постановения съдебен акт. С Тълкувателно решение № 1/2023 г. на ОСГТК на ВКС е отклонено предложението за постановяване на тълкувателно решение по въпроса "Налице ли е порок и какъв на съдебно решение, постановено от съдебен състав при наличие на обстоятелства по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК". В мотивите е посочено, че незаконосъобразният отказ на съда да се отведе на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК може да представлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на решението. Съдът има възможност за свободна преценка, основана на обстоятелствата по конкретното дело, дали съмнението на страната в безпристрастието на съда, породено от посочените от нея факти, е обективно обосновано и оправдано, съответно дали неотвеждането на съдията от разглеждане на делото представлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на същото. В случая с определение № 327 от 22.02.2023г. въззивният съд се е произнесъл по направеното искане за отвод и е приел, че не е налице основанието по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, защото не се установяват обстоятелства, пораждащи основание в безпристрастността на съдиите. За ирелевантен е счетен фактът, че част от членовете на въззивния състав са се произнасяли по други спорове, а член на състава се е произнасял по допустимостта на предявени искови претенции пред СГС. Т.е. въззивният съд в съответствие с разрешението, дадено от ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2023г., е извършил преценка на конкретните факти, на които е било основано искането за отвод и го е счел за неоснователно. Въпросът е основан и с доводи, че е налице основанието по чл.22, ал.1, т.6 ГПК, тъй като съдията - докладчик е упражнил правораздавателна дейност по делото пред две съдебни инстанции – в СГС и САС. Тези доводи също не могат да послужат като обосновка за допускане на касационно обжалване. От данните по делото се установява, че съдията- докладчик във въззивното производство не е постановил първоинстанционното решение. Същият е бил определен за докладчик по първоинстанционното дело, но се е отвел от разглеждането му, тъй като по друго дело е изразил становище за недопустимост на иска за установяване недължимост на сумата от 130 100 евро, какъвто иск първоначално също е бил предявен по настоящето дело, наред с исковете по чл. 45 ЗЗД, но по него производството по делото е прекратено, с което са отпаднали и основанията за отвод на съдията. По поставения първи въпрос касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – решение № 50/29.04.2022г. по гр.д. № 3559/2021г. на ВКС, първо г.о. В последното е прието, че в случай, при който един съдебен състав е разглеждал дело, което е аналогично с друго дело, като е обсъждал и взел становище по едни и същи доказателства, които са представени и по двете дела, при сходство на делата от фактическа и от правна страна, то макар съдебният състав да няма лична заинтересуваност от изхода на делото, в страните може да се създаде такова впечатление, а това нарушава усещането за безпристрастност, което съдът следва да внушава и в такава хипотеза съдебният състав не е имал основание да отхвърли направеното искане за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. В случая не се констатира въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с тази практика на ВКС. По делото са приложени съдебни актове, от които е видно, че съдиите, участвали в съдебният състав, постановил обжалваното въззивно решение, са взели участие при разглеждането и на други спорове между същите страни, но с различен предмет, като не се констатира те да са взели участие при разглеждане на спорове между същите страни по искове с правно основание чл. 45 ЗЗД и съответно не се установява те да са изразили становище относно наличието на елементите на фактическия състав на чл. 45 ЗЗД. Вторият правен въпрос е досежно задълженията на въззивния съд в хода на въззивното производство да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да направи преценка на всички относими доказателства по делото. Този въпрос е от обуславящо значение за изхода на спора, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, според която задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения. В случая въззивният съд е мотивирал решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като е изложил фактически и правни изводи по съществото на спора. Произнесъл се е по всички доводи и възражения на М., които са за недобросъвестно упражняване на права от страна на ответницата; за наличието на влязъл в сила съдебен акт (определение от 14.08.2007 г. по гр.д. № 3134/2007 г. на СГС), установяващ нередовността на записа на заповед от 27.02.2007г. от външна страна, както и за провеждане на симулативен процес, организиран от ответниците. Съдът е обсъдил всички относими доказателства и въз основа на тяхната преценка поотделно и в съвкупност е посочил кои факти намира за установени по делото. Въз основа на установената фактическа обстановка е направил правните си изводи по съществото на спора, приемайки че не може да пререшава въпрос, който е разрешен с влязло в сила решение. Приел е, че по спора относно съществуването на вземането на Ж., в чието съдебно предявяване се състои злоупотребата с правото на иск според ищцата, е формирана сила на пресъдено нещо, която въззивният съд е следвало да зачете. Следователно по поставения въпрос не е налице специалната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по него не следва да се допуска касационно обжалване. Третият правен въпрос е за липсата на съждения и тълкувания по предявения правен интерес, обективиран в двете искови молби от 24.09.2007г. до СГС от И. Ж. и от 04.05.2018 г. от А. М. и липсата на действия от страна на въззивния съд. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че въпросът е от съществено значение за изхода на спора, тъй като въз основа на исковата молба на Ж. от 24.09.2007 г. е образувано делото, по което с влязло в сила решение е установено съществуването на нейното вземане по записа на заповед, но тази искова молба била нередовна. Нередовността произтичала от това, че искът се основавал на невалиден запис на заповед, както и че не била платена държавна такса. Поддържа се, че постановеното по нередовна искова молба решение е недопустимо, поради което неправилно въззивният съд е приложил разпоредбата на чл. 299, ал. 1 ГПК, като е зачел формираната по спора сила на пресъдено нещо. Въпросът по същността си съставлява оплакване, че неправилно въззивният съд е съобразил влязлото в сила решение по гр. дело № 12957/2009 г. на СГС, с което е установено съществуването на вземането на Ж. по записа на заповед от 27.02.2007 г. и не се е произнесъл по въпроса за валидността на възникналото между страните облигационно правоотношение. Правилността на изводите на съда не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК. В случая съдът е изложил ясни, логични и последователни мотиви по всички възражения на М., посочил е защо приема, че не е налице влязъл в сила съдебен акт, установяващ нередовност на записа на заповед, защо следва да бъде зачетена формираната сила на пресъдено нещо по въпроса за съществуване на вземането по записа на заповед и защо не е налице недобросъвестно упражняване на правото на иск от страна на Ж., като е посочил въз основа на кои установени по делото факти е направил тези изводи. Следва да се отбележи, че въпросът за редовността на исковата молба от 24.09.2007 г., по която е постановено влязлото в сила решение, с което е уважаване предявеният против М. иск по чл. 538 ТЗ за сумата от 130100 евро, е въпрос на допустимостта на производството, по което е постановено влязлото в сила решение. Този въпрос е могъл да бъде релевиран само по пътя на инстанционния контрол, но не и като довод в последващ съдебен процес с оглед незачитане формираната сила на пресъдено нещо. Не се констатира и противоречие с практиката на ВКС, цитирана от касатора – т.1 от ТР 1/2001г. на ОСГК на ВКС и решение № 208 от 28.11.2013г. по търг. д. № 787/2012г. на ВКС, първо т.о., където е дадено разрешение за правомощията на въззивния съд при констатиране нередовност на исковата молба, по повод на която е образувано разглежданото от него дело. В тази практика не се приема, че ако установи нередовност на искова молба по дело, приключило с влязло в сила решение, въззивният съд може да се произнесе по въпроса за тази нередовност и съответно да не зачете влязлото в сила решение. Четвъртият въпрос е относно липсата на обсъждане на материалното право за ответницата Ж., за което въззивният съд е приел, че е възникнало на основание запис на заповед от 27.02.2007 г., без да обоснове твърдението си съобразно наличието на влязъл в сила акт от 14.08.2007 г. на СГС и разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 4/11.03.2019 г. по тълк. д. № 4/2017г. на ОСГТК на ВКС. Касаторката твърди, че неправилно въззивният съд е приел за установено съществуването на вземането на Ж., тъй като е налице влязъл в сила съдебен акт от 14.08.2007 г., с който е призната нередовността на издадения запис на заповед. Не се установява въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с т. 1 от ТР № № 4/11.03.2019 г. по тълк. д. № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС, където е разяснено, че правото на принудително изпълнение на взискателя предпоставя съществуването на изпълняемото право. По тази причина изпълняемото право на взискателя спрямо длъжника е предпоставка за допустимост на изпълнителния процес. В този смисъл се е произнесъл и въззивният съд, приемайки че съществуването на материалното право е установено със силата на пресъдено нещо. Съдът подробно е обсъдил твърдението на ищцата, че е налице влязъл в сила съдебен акт, установяващ нередовността на записа на заповед от 27.02.2007 г. от външна страна. Посочил е, че с определението от 14.08.2007 г. по гр. д. № 3134/2007 г. на СГС спорът между страните не е решен със силата на пресъдено нещо и не обвързва страните, съответно не представлява процесуална пречка кредиторът да потърси защита на правата си по общия исков ред. В случая Ж. е предявила иск срещу М. за осъждането й да заплати сумата, дължима по записа на заповед, като искът й е уважен с влязло в сила решение, въз основа на което Ж. се е снабдила с изпълнителен лист и е образувано изпълнително дело за удовлетворяване на съдебно признатото вземане. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 299, ал. 1 ГПК и е приел, че не може да пререшава въпрос, разрешен с влязло в сила решение. Несъгласието с тези изводи на въззивния съд представлява по същество оплакване за неправилност на решението, каквато преценка, както беше посочено по-горе, касационният съд не може направи във фазата по селекция на касационната жалба. Въпросът е обоснован и с доводи, че въззивният съд не е изложил мотиви досежно наличието на вреди, но в случая искът е отхвърлен не с мотив, че не е установено да са настъпили вреди, а защото не се установява твърдяното от ищцата противоправно поведение, предвид на което и липсата на такова обсъждане не е от обуславящо значение за крайния изход от спора. На последно място е формулиран въпрос за прекомерността на присъдените от въззивния съд разноски в полза на ответниците. Същият е неотносим към решаващите мотиви на съда за отхвърляне на предявените искове и не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 за допускане на касационно обжалване. За пълнота на изложението следва да се посочи, че отговорността за разноски е санкция за неоснователно причинен съдебен спор и тя обхваща направените разноски за водене на делото. Искането по чл. 78, ал.5 ГПК се разглежда от въззивния съд по реда на чл. 248 ГПК, като постановеното в това производство определение подлежи на обжалване с частна жалба. Решението не е и очевидно неправилно - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗЗД и ГПК в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При този изход на спора в полза на М. С. Ж. следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски в размер на 600 лв. По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение