Определение № 2845 от 04.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 320/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. А. С. – Ш., чрез адв. П. И., срещу въззивно решение № 1068/24.10.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 1887/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд, в частта, с която като е потвърдено решение № 260197/18.03.2024 г. по гр. д. № 6297/2019 г. на Софийски градски съд, е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Злати - 6“ ЕООД отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК за признаване на установено, че поради изтекла давност е погасено правото на принудително изпълнение на ответника за сумата 57 561,52 лв., от която 30 000 лв. - главница, 26 961,52 лв. - законна лихва върху главницата за периода 23.07.2010 г. - 13.05.2019 г. и 600 лв. разноски, за които вземания е издаден изпълнителен лист от 04.10.2010 г. по ч.гр.д. № 37421/2010 г. на Софийския районен съд и е образувано изп. дело № 20188480400898 по описа на ЧСИ Р. А., с peг. № 848. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторката поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпроса – „има ли правно значение прекратяването на изпълнителния процес, в частност на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, за погасителната давност за притезанията по изпълнителния лист, въз основа на който е образувано производство по принудително изпълнение“. Поддържа се, че въззивното решение е постановено в противоречие практиката на ВКС - решение № 371/29.10.2015 г. по гр. д. № 1385/2012 г. на IV г. о. и решение № 42/26.02.2016 г. по гр. д. № 1812/2015 г. на IV г. о. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответникът по жалбата „Злати - 6“ ЕООД, чрез адв. В. В., в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Постъпила е и частна касационна жалба вх. № 31822/05.12.2024 г. срещу въззивното решение в частта, имаща характер на определение, с което е потвърдено решение № 260197/18.03.2024 г. по гр. д. № 6297/2019 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която на основание чл. 130 ГПК е прекратено производството по делото по предявения от жалбоподателката иск по чл. 439 ГПК за признаване на установено, че е погасено по давност правото на принудително изпълнение на ответника на задължението за заплащане на такси и разноски, направени в хода на изп. дело № 20188480400898 по описа на ЧСИ Р. А., в размер на 126 лв. и още 4 163,75 лв. - такса по т.26 от ТТРЗЧСИ. В изложението си за допускане на касационното обжалване жалбоподателката е формулирала следния въпрос – „може ли да бъде пререшаван процесуален въпрос, който вече е бил решен от съда с влязло в сила определение, постановено по реда на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК“. Ответникът по жалбата „Злати - 6“ ЕООД, чрез адв. В. В., в писмен отговор поддържат становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване по подадената касационна жалба намира следното: Въззивният съд е приел за установено, че с изпълнителен лист от 04.10.2010 г., издаден въз основа на влязла в сила заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК от 04.10.2010 г. по ч. гр. д. № 37421/2010 г. на Софийския районен съд, наследодателят на ищцата К. В. Ш. е осъден да заплати на ответника „Злати -6“ ООД сумата 30 000 лв. (главница), със законната лихва, считано от 23.07.2010 г. до окончателното изплащане, както и разноски в размер на 600 лв. По първото образувано изпълнително дело № 20107860402311 г. на ЧСИ М. М., peг. № 786, са извършвани изпълнителни действия, като с молба от 21.02.2013 г. взискателят е поискал налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника. След това, с молба от 22.01.2018 г. взискателят е поискал да се наложи запор върху банкови сметки на длъжника, да се извърши опис, оценка и продажба на движими вещи. С последваща молба от 23.10.2018 г. взискателят е поискал прекратяване на изпълнителното дело при ЧСИ М. и делото е било прекратено. На 06.12.2018 г. е образувано ново изпълнително дело № 20188480400898 по описа на ЧСИ А., въз основа на същия изпълнителен лист. На 10.12.2018 г. като длъжник по изпълнителното дело на мястото на починалия К. В. Ш. е конституирана неговата съпруга А. А. С. - Ш.. На 07.01.2019 г. е наложена възбрана върху идеална част от недвижим имот, а на 06.03.2019 г. - запор върху МПС. При тези данни с обжалваното решение е прието, че към датата на образуване на изп. дело № 20107860402311 г. по описа на ЧСИ М. М. е действало ППВС № 3/1980 г., съгласно което при висящност на изпълнителния процес давността се спира и не тече. Делото се е перемирало (чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК) на 21.02.2015 г., като от този момент, респ. и след приемането на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК, е започнала да тече новата 5-годишна давност за вземането. Давността е прекъсвана с поисканите от взискателя през 2018 г. изпълнителни действия, вкл. и тези предприети по второто изпълнително дело, респ. - с наложените възбрана (07.01.2019 г.) и запор (06.03.2019 г.). Към датата на подаване на исковата молба - 13.05.2019 г., давността за вземанията не е изтекла, поради което искът по чл. 439 ГПК е счетен за неоснователен и е отхвърлен. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за селектиране на касационната жалба. Поставеният в изложението въпрос няма претендираното от страната значение и не обуславя допускането на касационния контрол. Въззивното решение е съобразено с тълкувателните постановки на приетите - ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК, ТР № 3/28.03.2023 г. по тълк.д. № 3/2020 г. на ОСГТК и ТР № 2/04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС. С разрешението по т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. се прие, че давността в изпълнителния процес се прекъсва с предприемането на всяко изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, независимо дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. С т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г. е обявено за изгубило сила ППВС №3/1980 г., според което погасителна давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. Даденото с ТР № 3/28.03.2023 г. по тълк.д. № 3/2020 г. на ОСГТК разрешение е, че докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по изпълнителни дела, образувани преди обявяването на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК, се запазва принципното положение, установено с ППВС № 3/1980 г. и давност за тези вземания не е текла. Прието е, че за тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г. В тази връзка е обяснено, че до обявяването на задължителен тълкувателен акт с последващ такъв за загубил сила, обективираното в него тълкуване не може да бъде пренебрегнато по съображения, че има съществена промяна в обществените условия. Съгласно приетото по т. 3 от ТР № 2/04.07.2024 г. по тълк.д. № 2/2023 г. на ОСГТК, погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. В мотивите е разяснено, че след като е предприето изпълнителното действие, с което материалноправната норма на чл. 116, б. „в“ ЗЗД свързва последици за давността, е осъществен нейният фактически състав и погасителната давност е прекъсната. От прекъсването на давността започва да тече нова давност. Ефектът на прекъсването не се засяга от настъпилата по-късно перемпция на изпълнителното дело. При перемпция на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителните способи, които са били осъществени преди тя да настъпи, не се засягат изобщо от прекратяването на делото. Те са осъществени и приключени като отделни процеси. Перемпцията и давността са различни правни институти, с различни правни последици. Давността е институт на материалното право – тя е санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права; а перемпцията е процесуален институт, при който санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и публичното субективно право на кредитора да иска принудително изпълнение, респ. - правомощието на съдебния изпълнител да го осъществи, тъй като дължи подчинение на изпълнителния лист. За давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора – взискател, чиято проекция дори да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора. Приетото от въззивния съд относно спирането и прекъсването на давността за вземането с оглед приложимостта на ППВС №3/1980 г. до 26.06.2015 г., а след тази дата – на ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК, не влиза в противоречие с дадените задължителни за съобразяване правни разрешения по приложението на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, както и с разясненията на разликите между институтите на перемпцията и давността. Цитираната от жалбоподателката практика, в противоречие с която се твърди, че е постановено въззивното решение, е неотносима след приемането на посочените по-горе тълкувателни решения. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение – също не се установява. Във фазата по допускане на касационната жалба Върховният касационен съд не може да извършва анализ на осъществените процесуални действия от съда и страните, нито да преценява събраните доказателства и тяхното съдържание. Изводът за възможна очевидна неправилност трябва да произтича пряко от съдържанието на самото решение. В случая жалбоподателката не сочи в изложението си доводи за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото него, а и след като обжалваният съдебен акт е съобразен със задължителната практика на ВКС, то той не може да бъде оценен като очевидно неправилен. По частната касационна жалба срещу въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което производството е прекратено на основание чл. 130 ГПК: Съдът е приел, че не съществува процесуална възможност за предявяване на иск за установяване, че е погасено по давност правото на принудително изпълнение за разноски, направени по изпълнително дело. Искът по чл. 439 ГПК за установяване на несъществуване на правото на принудително изпълнение на признато право, за което е издадено изпълнително основание, е различен от иск за установяване на несъществуване на правото на принудително изпълнение на разноските, направени по самото изпълнително дело. Иск за установяване на недължимост на разноски изначално е недопустим, тъй като се касае за законна последица от уважаване или неуважаване на иск за защита на право, а в конкретния случай се касае за разноски, направени в хода на принудително изпълнение на право, за което е издаден изпълнителен титул. Вземането за такси по изпълнителното дело е вземане не на взискателя, а на частния съдебен изпълнител, и в този смисъл ответникът не е пасивно процесуалноправно легитимиран по иск за установяване на недължимост на такси, направени в хода на изпълнителното дело. Върховният касационен съд в настоящия си състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Формулираният в изложението на касаторката въпрос не е бил предмет на обсъждане и произнасяне от въззивния съд, а от друга страна - цитираната практика на ВКС – определение № 188/17.05.2022 г. по ч. гр. д. № 722/2022 г., III г. о. и решение № 60282/19.01.2022 г. по гр. д. № 903/2021 г., III г. о., е неотносима. Извън това, разноските за изпълнителното производство имат акцесорен характер, като тяхната дължимост или не, е обусловена от съществуването на правото на принудително изпълнение в полза на взискателя. При този изход на спора, на ответника по жалбата следва да се присъдят направените за касационната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 4 000 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение