Определение № 439 от 28.06.2019 г. на ВКС по т. д. № 1417/2019 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на И. Н. С., гражданка на Руската федерация, чрез процесуалния й пълномощник адвокат Б. К., срещу определение № 81 от 18.03.2019 г. по ч. т. д. № 60/2019 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 90 от 24.01.2019г. за прекратяване на производството по т. д. № 627/2018 г. на Бургаски окръжен съд, образувано по предявен от частната касаторка срещу „Инвестбанк” АД, [населено място] иск за признаване за установено, че в полза на банката не съществува ипотечно право върху собствения й недвижим имот. В частната касационна жалба се твърди неправилност на въззивното определение. Поддържа се, че първоинстанционният съд неоснователно е продължил предоставения на ищцата срок за изпълнение на указанията във връзка с редовността на исковата молба само с три седмици, а не с поисканите от нея 30 дни, както и че е следвало да я уведоми за това обстоятелство. Допускането на касационното обжалване се поддържа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което е аргументирано с твърдението, че „е назрял моментът ВКС да преосмисли трайната си практика и при положение, че сроковете, определени в ГПК са изключително кратки, да се даде възможност на страните при молба за удължаване на срока да имат правото да получат съобщение дали срокът им е удължен и ако да с колко точно, за да могат най-правилно да подходят към организацията на процеса”. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. При постановяване на атакуваното определение въззивният съд е взел предвид, че: С разпореждане от 12.12.2018 г. първоинстанционният съд е оставил исковата молба на И. Н. С. без движение с конкретни указания за отстраняване нередовносттите на същата (получена на 17.12.2018 г.), като й е предоставил едноседмичен срок за изпълнението им; С мотивирана молба от 20.12.2018 г. ищцата е поискала продължаване на срока с 30 дни, по която съдът се е произнесъл с разпореждане от 21.12.2018 г., като е уважил същата частично – с три седмици; С определение от 24.01.2019 г. производството по делото е прекратено, тъй като и в продължения срок, т. е. до 28.12.2018 г., ищцата не е отстранила указаните й нередовности на исковата молба. При тези данни решаващият въззивен състав е приел, че първоинстанционното определение е правилно. Като неоснователно е преценено оплакването, че на ищцата не й е съобщено определението за продължаване на срока за изпълнение на дадените й указания с три седмици, а не с поисканите от нея 30 дни. Посочил е, че актът, с който съдът се произнася по молбата за продължаване на срока, не подлежи на обжалване и поради това същият не подлежи на съобщаване, като продълженият срок тече винаги от изтичането на първоначалния срок. Що се отнася до доводите, че продълженият срок е бил недостатъчен за изпълнение на указанията, решаващият състав е приел, че същите не следва да бъдат обсъждани, тъй като са относими евентуално към ново искане за продължаване на срока, каквото ищцата е отправила едва на 24.01.2019 г., т. е. след изтичане на вече продължения срок и след постановяване на обжалваното определение за прекратяване на производството по делото. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Макар и значим за изхода на конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният от частната касаторка въпрос, свързан с приложението на чл. 63, ал. 2 ГПК, не може да обоснове допускане на касационния контрол, тъй като не е осъществено поддържаното по отношение на него основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Както е посочено и в самото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, по заявения въпрос е формирана последователна практика на ВКС по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, съобразно която, поради изрично установения в чл. 63, ал. 2 ГПК начален момент, от който тече новоопределеният срок, за съда не съществува задължение да съобщи на страната за постановеното продължаване на срока. Тази практика е основана на разпоредба, която е императивна по своя характер и поради това, разрешаването на въпроса по начин, различен от възприетия в нея, би означавало произнасяне contra legem. Ето защо, не може да се счете, че в случая са осъществени двете кумулативни предпоставки на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение