Определение № 435 от 05.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 1208/2014 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на [фирма] – [населено място] против определение № 47 от 17.01.2014 г. по ч.т.дело №786/2013 г. на Варненски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено определение № 790/27.09.23013г. по т.д. №149/13г. на СОС. Ответникът по частната жалба - [фирма] – [населено място] е на становище, че не са налице основания за допускане на обжалваното определение до касационно обжалване. Развити са и доводи за правилност на изводите по съда и по същество на процесуалния спор. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК. Разпоредбата на чл.274, ал.3 ГПК обвързва допускането до касационно обжалване с наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. В своето изложение, представено след проведено производство по чл.275, ал.2 ГПК, касаторът е поставил въпроса – „ Кой се явява компетентния съд да разгледа и реши спора по положителен установителен иск за съществуване на вземането, предявено по реда на чл.417 от ГПК и за което е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, след като е налице възражение на длъжника за недължимост на вземането по договор за кредит в който е налице арбитражна клауза”. Страната е посочила, че били налице две противоречиви решения – на ОС – Ловеч и на СГС, които е приложила като е поддържала, че поради това било налице основание по чл.280, ал.1, т. 2 ГПК. Лаконично е посочено, че в теорията и практика било възприето, че заповедното производство не може да продължи пред арбитражен съд в съдебната си фаза, а това разбиране било неправилно, тъй като игнорирало волята на страните. Този довод обосновавал, според касатора основанието по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК. Други доводи не са развити. Поставеният въпрос e свързан с мотивите на въззивния съд и е релевантен. Касаторът, обаче не обосновава допълнителен критерий за допускане на касационно обжалване. Той е поддържал, че е налице основание по чл.280, ал.1,т.2 ГПК, приложил е две решения на ЛОС и СГС, за които е твърдял, че били в противоречие по отношение на този въпрос. Този довод, обаче не обосновава наличие на соченото основание, тъй като по поставения въпрос е налице задължителна за съдилищата практика на ВКС – определение № 585/21.07.2011г. по ч.т.д. №457/11г. на ВКС, ІІ т.о., определение №938от 25.11.2011г. по ч.т.д. 874/11г. на ВКС, І т.о., постановени по реда на чл.274, ал.3 ГП, с която обжалваното определение е изцяло в съответствие. Следователно, наличието на задължителна практика,която се споделя от настоящия състав, изключва приложно поле на основанията по чл.280, ал.1, т. 2 и 3 ГПК. Не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК, поради което обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение