Определение № 5328 от 20.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 263/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Електроразпределение Север“ АД, гр. Варна, срещу въззивно решение № 180 от 24.10.2023 г., постановено по в. гр. д. № 287/2023 г. на Варненския апелативен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 412 от 01.04.2023 г. по гр. д. № 2324/2022 г. на Варненския окръжен съд, с което по предявения от Т. К. Т. срещу касатора иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК е прието за установено, че ответникът не притежава сервитутно право по чл. 64 и сл. от Закона за енергетиката върху имот с идентификатор *** по КККР, съгласно нотариален акт № 199/08.11.2017 г., том IV, рег. № 8585, дело № 732/2017 г. на нотариус А. Г., рег. № 194 на НК. По делото е установено, че ищецът в първоинстанционното производство Т. К. Т. е собственик на имот с идентификатор *** по КККР, придобит по силата на договор за дарение от 28.01.2019, обективиран в нот. акт № 38/2019 г. Ответното дружество е оператор на електроразпределителна мрежа по смисъла на § 1, т. 346, б. „а“ ДР на ЗЕ. С нот. акт № 199/2017 г. в полза на дружеството е „учреден“ сервитут по чл. 64 ЗЕ върху притежавания от ищеца имот. Към момента на издаване на разрешението за ползване на съоръжението - 22.02.2019 г., както и към момента на приключване на устните състезания пред въззивния съд кабелите над имота на ищеца са изместени и дружеството няма съоръжения над него. Изложени са съображения, че сервитутите по чл. 64 ЗЕ съществуват в полза на енергийните предприятия, а не обслужват ползването на господстващ имот, като същите възникват по силата на закона, а не се учредяват с подписване на договор, по отношение на всички засегнати имоти, т. е. съставеният нотариален акт за сервитутното право само констатира съществуването на законов сервитут, възникнал за ответното дружество по силата закона. Изхождайки от природата на възникналия сервитут, същият се прекратява отново по силата на закона с отпадане на предпоставките за възникването му, тъй като отпадането на нуждата от съществуването на сервитута е равнозначно на отпадане на основанието за неговото учредяване. С оглед на това въззивният съд е приел, че с изместването на съоръженията на ответника до съществуващите съоръжения до поземлени имоти с идентификатори *** и ***, е отпаднала както необходимостта от обслужване на посочената кабелна линия, така и сервитутното право, учредено за нейното обслужване, възникнало върху част от процесния имот, с дължина на трасето 14,96 м и размер на сервитутната зона от 31,41 кв. м. За изместване на тези съоръжения е предвидено различно трасе за изграждане на нова кабелна линия, съставен и одобрен е нов подробен устройствен план, в който са били предвидени новите сервитутни зони. След влизане в сила на този устройствен план и след заплащане на необходимите обезщетения в полза на ответното дружество са възникнали нови сервитутни права над имотите, в обхвата на новото трасе на кабелната линия. Въз основа на издадено разрешение за строеж е осъществено изместването на кабелните линии, засягащи имота на ищеца, като същите са поставени над други имоти, съгласно новото трасе. С оглед отпадане на предпоставката за възникване на сервитутното право на ответника над имота на ищеца по чл. 64, ал. 4, т. 1 ЗЕ, респ. на обществения интерес и нуждата от съществуването на това право, то е погасено. По тези съображения въззивният съд е приел предявения отрицателен установителен иск за основателен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следния въпрос: Налице ли е отпадане на предпоставката за възникване на сервитутното право на ответника над имота на ищеца по чл. 64, ал. 4, т. 1 ЗЕ; С отпадане на предпоставките за възникването на законовия сервитут, сервитутното право на ответника по отношение на имота на ищеца е погасено, поради отпадане на обществения интерес и нуждата от съществуването му. Релевира се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата Т. К. Т. е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. В случая поставеният от касатора въпрос не отговаря на посочените по-горе характеристики, тъй като е по съществото на спора и не предполага даването на принципен отговор /втората част от него представлява цитат на част от мотивите на решението, а не правен въпрос/. Освен това липсва противоречие между обжалваното решение и посочената от касатора практика на ВКС, а именно решение № 237 от 09.04.2009 г. по гр. д. № 621/2008 г., III г. о., решение № 807 от 01.12.2010 г. по гр. д. № 1081/2009 г., I г. о., решение № 20 от 12.04.2010 г. по гр. д. № 3514/2008 г., III г. о., решение № 454 от 14.12.2012 г. по гр. д. № 467/2012 г., I г. о. и определение № 2 от 04.01.2021 г. по гр. д. № 3541/2020 г., I г. о., тъй като с тях са разгледани различни от настоящата хипотези. Жалбоподателят не е обосновал и релевираната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, излагайки доводи относно значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, респ. за визираните в т. 4 на посоченото по-горе тълкувателно решение предпоставки, които в случая не са налице. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост, нито е очевидно неправилно. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда от съдържанието на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице извод относно правното значение на факт, направен при грубо нарушение на правилата за формалната логика, опита и научните правила. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация Т. К. Т., сторените от него в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,