Определение № 2798 от 06.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5061/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. В. Т., чрез адв. В. Д., против Решение № 299/19.06.2023 г., постановено по в. гр. д. № 36/2023 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново. С обжалваното въззивно решение е отменено Решение № 1269/23.11.2022 г., постановено по гр. д. № 1262/2023 г. на Районен съд – Велико Търново, и е отхвърлен предявеният от Е. В. Т. срещу Т. И. С. иск с правно основание чл. 59, ал. 9 СК за изменение на режима на лични контакти между бащата Т. И. С. и малолетното дете на страните Д. Т. С. по одобреното с влязло в сила Решение № 1253/14.11.2021 г. по гр. д. № 1685/2021 г. на Районен съд– Велико Търново споразумение.

В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила и за необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Ответната страна по жалбата Т. И. С. в писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез адв. К. М., оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и изразява становище по същество за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването, и е процесуално допустима.

С влязло в сила Решение № 1253/04.11.2021 г. по гр. д. № 1685/2021 г. по описа на РС – Велико Търново е утвърдено постигнато между Т. И. С. и Е. В. Т. споразумение, по силата на което родителските права върху детето Д. Т. С., родено на 18.10.2016 г., са предоставени за упражняване на майката, при която е постановено да живее то, бащата е задължен да заплаща издръжка в размер на 200 лева месечно, считано от 22.07.2022 г. до настъпване на законоустановени причини за изменение или прекратяване на издръжката, и е определен следният режим на лични отношения с детето - всеки вторник и четвъртък от седмицата бащата има право да взема детето от детското заведение, което то посещава, след приключване на занятията около 17 часа и да го връща в дома на майката около 19 часа на същия ден; всяка първа и трета събота от месеца, като го взема в 10 часа сутринта от дома на майката и го връща на същия ден в 17 часа в дома на майката. Този режим на лични отношения е постановен за времето от влизане в сила на съдебното решение в сила, т.е. 04.11.2021 г., до 01.02.2022 година, откогато на бащата е предоставено право да взема детето при себе си всяка първа и трета събота и неделя от месеца, като в този случай първата събота и неделя детето ще преспива в дома на бащата, а извън това, вземането на детето остава в събота от 10 часа сутринта до 17 часа на същия ден. Постановено е след 01.09.2022 год. бащата да има право да взема детето при себе си с преспиване всяка първа и трета събота и неделя от месеца от 10 часа сутринта в събота до 17 часа в неделя със задължението за вземане и връщане на детето от и на адреса по местоживеене на майката. През лятото на 2022 година детето е следвало да остане с преспиване при баща си 10 дни, когато майката не е в платен годишен отпуск, а от 2023 година оставането с преспиване при бащата през лятото е постановено да бъде по 20 дни, когато майката не е в платен годишен отпуск, както и първите половини на Коледната и Великденската ваканция през четни години, а вторите половини на коледните и великденски ваканции през нечетни години, считано от 2023 година. Постановено е преспиването на детето да се осъществява в дома на прародителите на детето по бащина линия.

Районен съд – Велико Търново е бил сезиран с искова молба, подадена от Е. В. Т. срещу Т. И. С., с искане да бъде изменен този режим. Изложени са твърдения, че при всяка от срещите с бащата детето плачело, разстройвало се и изразявало гласно несъгласие да бъде със своя баща. Намесата на органите на реда, до чието съдействие прибягвал ответникът, допълнително стресирала детето.

Ответникът в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е депозирал отговор на исковата молба, но в открито съдебно заседание е оспорил иска, поддържайки, че нежеланието на Д. да се вижда с него се дължи главно на влиянието на майката върху нея.

В настоящото производство още пред първата инстанция е установено изключително задълбочаване влошаването на отношенията между двамата родители. Със заключението към съдебно-психологическата експертиза по делото е установено още, че у детето са е развил синдром на родителско отчуждение спрямо бащата. Поведението на детето да изразява гласно несъгласие и видимо да се разстройва при предаването му от майката на бащата е демонстрация според вещото лице на отхвърляне на бащата и е поведение на дете, засегнато от родителско отчуждение. Експертът-психолог е препоръчал със заключението си, че за да се осъществи отново връзката между бащата и детето, е нужна професионална намеса на специалисти.

С първоинстанционното решение по делото режимът на лични отношения между бащата и детето е изменен, като е постановено всеки вторник и четвъртък от седмицата бащата да взема детето от детското заведение, което то посещава, в 17 часа и да го връща в 19 часа на същия ден в дома на майката. Извън този режим, касаещ вземането във вторник и четвъртък, считано от 01.12.2022 година, съдът е постановил бащата да осъществява лични контакти с детето всяка първа и трета събота от месеца от 10 часа сутринта до 17 часа следобед, като го взема и връща от и на местоживеенето на майката. Този режим (всяка първа и трета събота от 10 до 17 часа) е постановено да продължи до 01.03.2023 година, откогато бащата да има право да взема детето всяка първа и трета събота и неделя от 10 часа сутринта в събота до 17 часа в неделя с преспиване при бащата, като бащата взема и връща детето от и на местоживеенето на майката. Предоставено е право на бащата да взема детето по една седмица през лятото, когато майката не е в платен годишен отпуск.

За да отмени първоинстанционното решение и отхвърли иска на касатора по чл. 59, ал. 9 от СК, въззивният съд е приел, че проблемите между дете и баща във вида, в който били описани от ищцовата страна, не представлявали ново обстоятелство по смисъла на чл. 59, ал. 9 СК. Решаващият съд приел още, че проблемите в комуникацията между страните по повод режима на лични отношения между бащата и детето не можели да бъдат решени посредством изменение на този режим.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси, прецизирани от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС:

1.“Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими към предмета на спора доводи и възражения на страните, както и относимите към спора доказателства?“;

2. „Проявлението на симптоми, характерни за поведението на деца, засегнати от родителско отчуждение спрямо родителя, комуто не е предоставено упражняването на родителските права, представлява ли изменение на обстоятелствата по смисъла на чл. 59, ал. 9 СК и длъжен ли е съдът служебно да постанови мерки, насочени към преодоляването на това отчуждение?;

3. „В производството по чл. 59, ал. 9 СК, представляващо спорна съдебна администрация, присъждат ли се съдебни разноски за страните?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС - Решение № 11/01.02.2021 г. по гр. д. № 1745/2020 г. на ВКС, IV ГО (по първия от въпросите), Решение № 288/15.03.2016 г. по гр. д. № 2640/ 2015 г. на ВКС, IV ГО (по втория от въпросите) и Определение № 847/13.07.2012 г. по гр.д. № 34/ 2012 г. на ВКС, IV ГО (по третия въпрос).

Настоящият съдебен състав намира, че уточнените правни въпроси по т. 1 и т. 2 са с обуславящ изводите на въззивния съд характер, но са разрешени от въззивния съд в противоречие с посочените от касатора Решение № 11/01.02.2021 г. по гр. д. № 1745/ 2020 г. на ВКС, IV ГО, и Решение № 288/15.03.2016 г. по гр. д. № 2640/ 2015 г. на ВКС, IV ГО.

По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните в Решение № 11/01.02.2021 г. по гр. д. № 1745/ 2020 г. на ВКС, IV ГО, е прието, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението си, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.

Обжалваното решение следва да се допусне до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения първи въпрос с оглед преценката съобразено ли е то с изложените по-горе правни разрешения с оглед необсъждането на доказателствените изводи на вещото лице, изготвило заключението към съдебно-психологическата експертиза.

При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване и по втория от въпросите за проверка решен ли е той в противоречие с посоченото от касатора Решение № 288/15.03.2016 г. по гр. д. № 2640/ 2015 г. на ВКС, IV ГО, и разбирането, че чрез режима на личните отношения целта, която трябва да се постигне, е да се осигури възможност децата да растат и да се развиват под грижата и с подкрепата и на двамата родители.

По третия от поставените въпроси съдът ще се произнесе при постановяване на крайния си акт.

Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 25 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,