Определение № 6065 от 30.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 143/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от К. Г. П., чрез адв. Н. Ч., касационна жалба против решение № 5765 от 10. 11. 2023 г. по в. гр. д. № 3033/2023 г. на Софийски градски съд, IV Г въззивен състав, с което след частична отмяна на решение № 20074621 от 16. 01. 2023 г. по гр. д. № 49371/2019 г. на СРС, 138 състав, е отхвърлен предявеният от К. Г. П. против М. Г. Д. иск с правно основание чл. 69, ал. 1 ЗН, за допускане на съдебна делба, при равни дялове, на еднофамилна жилищна сграда с идентификатор ***по КККР на [населено място], общ. Столична, със застроена площ от 139 кв.м. Поддържа се неправилност на решението поради постановяването му при съществено процесуално нарушение – необсъждане на всички събрани по делото доказателства, поради необоснованост на извода на съда за упражнявано владение върху наследствения дял на ищцата от ответницата М. Д. и поради противоречие с разпоредбите на чл. чл. 68 и чл. 69 ЗС и с формираната във връзка с тълкуването им задължителна съдебна практика – ТР № 1/2012 г. по т. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3ГПК, отмяната му и допускане на съдебна делба на процесната сграда между страните по делото, при равни дялове.

Подаден е отговор на касационната жалба от съделителката М. Г. Д., чрез адв. Ю. Н., с който се изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, правилност на същото и неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да отхвърли предявения иск за делба, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че страните са сестри и наследници по закон на баща си Г. М. Д., починал на 09.09.1992 г., и майка си С. С. Д., починала на 23.08.2006 г. С н.а. № 153/ 7. 10. 1987 г. родителите дарили на М. Д. дворно място, находящо се в [населено място] – Софийска област, [улица], с площ от 420 кв.м., с неуредени сметки по регулация за 15 кв.м., съставляващо парцел * в кв. *по плана на [населено място], без построените в същото място жилищна сграда и стопанска постройка. Не се спори, че на дъщеря си К. П. дарили съседен празен парцел, имащ обща граница с парцела на М. Д.. В началото на 90-те години в жилищната сграда се нанесла да живее ответницата М. Д. със семейството си и майката на страните С. Д.. М. Д. извършила пристрояване и надстрояване на жилищната сграда. Поради денивелацията на терена, към улицата сградата е едноетажна, а към двора е на две нива – един жилищен етаж и сутерен (приземие), който не притежава характеристиките на пълноценен жилищен етаж и не следва да се третира като такъв. Пристроеното и надстроеното не представляват самостоятелни обекти на собственост. След пристрояването и надстрояването процесната сграда е останала еднофамилна и не включва два самостоятелни жилищни обекта, въпреки увеличената площ. Старата къща била със застроена площ от 84 кв.м., а след пристрояването и надстрояването застроената площ на сградата е 139 кв.м. Старото и новото строителство са конструктивно и функционално обвързани, поради което старата сграда не съществува във вида отпреди преустройството и не представлява самостоятелен обект на собственост. В одобрената КККР процесната сграда е нанесена като еднофамилна двуетажна жилищна сграда с площ от 139 кв.м. и идентификатор ***.

Въз основа на показанията на свидетелите на ищцата П. и П. (съпруг на ищцата) е прието за установено, че първоначално отношенията между страните били добри, но впоследствие се влошили. Ищцата се е ядосвала, че сестра й не я допуска в къщата, като това положение е продължило поне десет години. Много пъти е споделяла пред свидетелката, че си ходи на мястото и е искала да влезе и в къщата, но сестра й не я е допускала с думите, че е само за нея, само нейна и тя няма право да влиза там. Ответницата М. Д. живее непрекъснато в къщата от повече от петнадесет години. От показанията на св. П. е прието за установено, че неговото семейство е поддържало добри отношение със семейството на ответницата до преди три години, когато отношенията им се влошили заради имотен спор, касаещ мястото на оградата между двете дворни места. И ищцата полагала грижи за майка си преди влошаване на отношенията. Ищцата знаела за извършваното пристрояване и надстрояване на къщата, но не е възразявала срещу това.

От показанията на свидетелите на ответницата Б. и И. е прието за установено, че ответницата и семейството й живеят в къщата повече от десет години, направили голям ремонт на къщата и я разширили. Преди около 10 години поставили нова масивна ограда на мястото на старата мрежеста такава. Ищцата и семейството й са посещавали съседното дворно място на ответницата, но не и къщата. Свидетелката Б. е чувала от покойната майка на ответницата, че къщата с дворното място е оставено на М., тъй като тя се грижила за нея. За преустройствата и ремонтите са използвани парите от продажба на апартамент на ответницата и съпруга й в София. Ищцата К. П. не е правила възражения за извършваните от ответницата строежи в имота и сградата.

От правна страна въззивният съд е приел за доказано възражението на ответницата М. Д. за придобиване по давност на наследствения дял на ищцата К. П. върху процесния имот, чрез упражнявано непрекъснато, явно и необезпокоявано владение, продължило повече от 10 години, считано от датата на смъртта на С. Д. през 2006 година до предявяване на иска през 2019 г. Владението е било предоставено на ответницата от майка й. Ответницата е извършвала действия, надхвърлящи обикновеното ползване на имота – пристрояване и преустройства в имота, които действия сочат на промяна на намерението за своене. Тези действия са били възприети от другия съсобственик – ищцата по делото, която не се е противопоставяла, не е препятствала в продължение на десет години упражняването на фактическа власт върху имота, не е защитила владението си с посесорни искове, нито е защитила собствеността си върху наследствения дял от имота чрез предявяване на иск за собственост. След като ответницата М. Д. е изключителен собственик на процесната сграда и ищцата К. П. не притежава идеална част от правото на собственост, предявеният иск е неоснователен.

В изложението по чл.284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. Влиза ли в задължението на въззивния съд извършването на самостоятелна преценка на доказателствата, обсъждането на всички доводи на страните във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба, излагането на собствени фактически и правни изводи и може ли въззивният съд да тълкува по свое виждане съдебна практика по идентични казуси, различно от съдилищата в страната?

2. Дали правото на собственост по давност се придобива автоматично, с изтичане на законоустановения срок, и какви действия трябва да бъдат извършени от страната, за да се приеме за установено, че тя от държател е станала владелец на съсобствената вещ?

3. Достатъчно ли е снабдяването на един от сънаследниците с нотариален акт по давностно владение, за да се приеме, че този сънаследник е отблъснал владението на останалите сънаследници и е установил явно владение върху целия имот за необходимия за придобиването на имота по давност срок?

4. Въпрос относно доказването на придобивната давност и прилагането на този институт, ако владелецът-съделител се е позовал на нея, както и какви са търпимите действия в имота, кога държането на имота се превръща във владение, как се установява отблъскването на владение на останалите съсобственици?

5. Необходимо ли е предявяването на отделен иск и следва ли съдът да изследва въпроса дали упражняването на фактическа власт е започнало за другиго и следователно липсва намерение да се държи цялата вещ като собствена, или един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите.

6. При позоваване на придобивна давност за чуждата идеална част при спор за собственост, страната, която се позовава на давността, как ще обективира по отношение на останалите съсобственици намерението си да владее техните идеални части за себе си. Достатъчни ли са само свидетелски показания в тази насока?

Относно първия въпрос се твърди разрешаването му в противоречие с ППВС № 6/27. 12. 1974 г., относно втория – в противоречие с решение № 114 от 15. 05. 2010 г. по гр. д. №4232/200 г. на ВКС, 1 г.о. и решение № 181 от 12. 07. 2016 г. по гр. д. № 360/2016 г. на ВКС, 4 г.о., относно петия – с ТР № 1 от 06. 08. 2012 г. по т.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.

Трети, четвърти и шести въпрос се поставят във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото не се твърди разрешаването им в противоречие с практиката на ВКС.

Първият въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд, като инстанция разглеждаща по същество правния спор и при съобразяване с уредбата на въззивното производство като ограничен въззив, с правомощията си по чл. 269 ГПК и с указанията по прилагането му, дадени с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е обсъдил подробно всички ангажирани от страните доказателства, установяващи релевантни за спора факти, обсъдил е всички доводи и възражения на страните, включително и изложените във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба, направил е собствени изводи от фактическа и правна страна и ги е обективирал в мотивите към решението. Последните отразяват правораздавателна дейност, осъществена от инстанция по съществото на спора, а не от контролноотменителна инстанция.

Втори, трети, четвърти и пети въпрос не представляват общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, което би могло да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не съответстват на фактите по делото и обективираните процесуални действия, извършени от съда и страните, нито са обусловили решаващите изводи на съда. Въззивното решение не съдържа извод, според който придобиването на правото на собственост по давност настъпва автоматично с изтичане на установения в закона придобивен давностен срок, без да е необходимо владелецът да се е позовал на давността, нито извод, че е достатъчно снабдяване на съсобственик с нотариален акт по давност за идеалните части на останалите съсобственици, за да се прием, че същият е отблъснал владението на останалите съсобственици и е трансформирал държането на техните идеални части във владение. Не съдържа и извод, според който не трябва да се изследва дали фактическата власт на съсобственика върху идеалните части на останалите съсобственици от общата вещ е установена като държане или като владение.

Съдържащите се във втори, трети и четвърти въпрос подвъпроси относно видовете действия, които трябва да бъдат извършени от съсобственик, за да трансформира държането на идеалните части на останалите съсобственици във владение, са решени не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, която непротиворечиво приема, че действия, изразяващи се в извършване на пристрояване и надстрояване на съсобствен имот без да се иска съгласието на останалите съсобственици, както и в лишаване на останалите съсобственици от достъп до съсобствения имот с мотиви, че същият бил изключителна собственост на владелеца-съсобственик, недвусмислено обективират намерение за своене на идеалните части от съсобствената вещ на останалите съсобственици.

Не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и шестият въпрос, доколкото трайната практика на ВКС със задължителен и незадължителен характер приема непротиворечиво, че е допустимо придобивният способ по чл. 79 ЗС да се доказва само с гласни доказателства.

Самостоятелно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените въпроси е и фактът, че по въпросите, поставени във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не се аргументира дали и с какво разглеждането на въпросите би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

С оглед на изложеното настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение и проверка на правилността му.

При този изход на делото жалбоподателката К. Г. П. следва да бъде осъдена, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на М. Г. Д. сумата 3500 лв. разноски за адвокатско възнаграждение, направени при разглеждане на делото пред настоящата инстанция.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,