Определение № 3074 от 16.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 263/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Прокуратурата на Република България, подадена чрез прокурор С., срещу въззивно решение № 1185 от 21.11.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 2344/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260334 от 31.05.2024 г., постановено по гр. д. № 12963/2020 г. на Софийски градски съд и като краен резултат Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на К. И. А. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 13 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от повдигнато обвинение за престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1 вр. чл. 201 вр. чл. 26 от НК, за което е признат за невинен и е оправдан с влязла в сила присъда от 11.11.2015 г. по НОХД № 13886/2011 г. на Софийски районен съд, ведно със законната лихва върху главницата считано от 25.11.2017 г. до окончателното й изплащане. Решението на СГС, в частта, с която е отхвърлен искът на К. А. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 13 000 лв. до 300 000 лв., както и искът за заплащане на законна лихва за периода от 09.12.2010 г. до 24.11.2017 г. е влязло в сила. Касаторът сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се отмяна на решението и намаляване на размера на присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди. В приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване от Прокуратурата на РБ се поставят следните въпроси, свързани с основанието по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК: за определяне на неимуществените вреди след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства при прилагане принципа на справедливостта, както и как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. По въпросите се сочи противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по т.д. №1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и с решение № 133 от 07.06.2021 г. по гр. д. № 2615/2020 г., на ВКС, III г.о., решение № 191 от 20.05.2015 г. по гр. д. № 6686/2014 г., на ВКС, IV г.о. и решение № 127 от 21.05.2019 г. по гр. д. № 1881/2018 г., на ВКС, IV г.о. Ответникът по жалбата – К. А., чрез адв. К. от САК, е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и излага съображения, че съдебният акт е законосъобразен и правилен, постановен в съответствие с материалния закон и касационната жалба е неоснователна. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК срещу обжалваемо решение от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение, след преценка на изложените от касатора основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК намира следното: За да уважи предявения иск, въззивният съд е приел, че ищецът К. А. претендира обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение за извършване на престъпление, след като образуваното срещу него наказателно производство е приключило с влязла в сила оправдателна присъда – чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Приел е, че ищецът е бил привлечен като обвиняем по досъдебно производство- сл.д. №390/2004 г. на 16.12.2008 г. за извършено престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1 вр. чл. 201 вр. чл. 26 от НК. Обвинителен акт срещу ищеца е внесен в СРС на 26.07.2011 г. и е образувано нохд №13886/2011 г., по което мярката за неотклонение от подписка е променена в „задържане под стража“, обявен е за общонационално издирване, а на 14.05.2012 г. е задържан под стража, след което на 21.06.2012 г. е променена мярката отново в подписка. Прието е, че по наказателното дело са проведени 14 открити съдебни заседания с участието на ищеца и с присъда от 11.11.2015 г. е признат за невинен по повдигнатото обвинение, като присъдата не е протестирана и е влязла в сила на 27.11.2015г. Също така е прието, че ищецът е страдал от диабет от 15 години, а от справка по делото срещу него е имало образувани и други наказателни производство, които са прекратени. Като е приел за доказан предявеният иск по основание, съдът е посочил, че Прокуратурата на Република България дължи обезщетение за психическите, физически и емоционални увреждания на ищеца, които са пряка и непосредствена последица от повдигнатото незаконно обвинение. Пред въззивния съд предмет на спора е бил обемът на търпените вреди и справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. При определяне на размера на дължимото обезщетение по справедливост съдът е взел предвид тежестта и характера на обвинението ( за тежко умишлено престъпление, за което е предвидено наказание лишаване от свобода над пет години); продължителността на наказателното преследване - производството срещу ищеца е продължило около шест години и единадесет месеца, за което е прието, че е извън разумния срок, характера и интензитета на търпените мерки на процесуална принуда (подписка, но и задържане под стража в продължение на пет седмици), бил е на 37 години към датата на разследването срещу него, както и претърпените от ищеца морални страдания от преживения страх, тревоги и притеснения, включително и при реализацията му като адвокат. Посочил е, че наказателното производство освен, че е продължило шест години и единадесет месеца, като обвиненията по чл. 202, ал. 2 НК са били за тежки престъпления, но и спрямо лицето е била взета най-тежката мярка за неотклонение – задържане под стража. Според съда интензитета на претърпените негативни емоции и стрес са обичайни за всяко лице, подложено на наказателно преследване. Това не е било и единственото наказателно производство, образувано срещу ищеца К. А., макар само в конкретния случай да е взета най-тежката мярка за неотклонение задържане под стража. Съдът е съобразил професията на ищеца – адвокат, с присъщите достойнства и добродетели за всяка личност, която е избрала този професионален път. В тази връзка съдът е приел, че така претърпените болки и страдания обуславят значително по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди от обичайния. За неоснователно е прието твърдението за здравословни проблеми за ищеца по причина незаконното обвинение. В мотивите си съдът е съобразил задължителната съдебна практика при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди – вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца, пряко свързани с незаконното обвинение срещу него и продължителния процес. С оглед гореизложеното съдът е определил като справедливо обезщетение в размер на 13 000 лв. за претърпените неимуществени вреди от незаконното наказателно преследване. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените въпроси са обусловили изхода на спора, но същите не са разрешени в противоречие, а в съответствие със задължителните указания, дадени с ППВС 4/1968 г., ТР №3 от 22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и ТР№ 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС както и константната практика на ВКС, включително цитираната от касатора. В нея се приема, че справедливостта не е абстрактно понятие, а е свързана с преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се съобразят от съда с оглед на особеностите на всеки конкретен случай. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените вреди, настъпили в резултат от увреждането, като същевременно определеният от съда размер не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца. Конкретно при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при иска по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ правнорелевантни обстоятелства са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления и дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, продължителността на наказателното производство; видът на взетата мярка за неотклонение; съдебното му минало, разгласяването и публичността на обвинението, по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания, както и цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - здравословно състояние, семейство, приятели, професия, обществен отзвук и др. При определяне размера на обезщетение следва да се преценят всички установени обстоятелства, примерно очертани в ППВС № 4/1968 г., без да се отдава изолирано, или прекомерно значение на едни от тях за сметка на други, както и се държи сметка за конкретно засегнатите неимуществени блага и тяхната стойност за увредения. Съгласно ППВС № 4/1968 г. и съдебните актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, подлежат на обезщетяване само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждащото действие. В процесния случай въззивният съд е извършил подробна преценка на всички обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД – вида и тежестта на престъплението, взетата мярка за неотклонение-задържане под стража, продължителноста на наказателното производство (6 години и 11 месеца), интензитета на претърпените негативни емоции и стрес, относими към личния и професионалния живот на ищеца К. А.. По отношение на позоваването на касатора на практика по сходни случаи следва да се посочи, че въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на критериите, посочени в ППВС №4/1968 г. Макар и съдебните решения, постановени по сходни случаи, да могат да служат като ориентир на решаващия състав, не е възможно да се постигне универсалност при определяне на обезщетението – разликата в присъдените суми се дължи на спецификите на всеки отделен случай. Следва да се посочи също така, че фактическата обстановка в посочената от касатора съдебна практика се различава от тази в настоящото дело по характера на обвинението, вида мерки на процесуална принуда, продължителността и последиците от негативните преживявания на незаконно обвиненото лице. В настоящия случай въззивният съд в мотивите си е изложил подробна аргументация за отражението на незаконното обвинение в престъпление на лице, което е професионално ангажирано като адвокат. Последното изисква да са формирани определени качества и добродетели, с които лицето да се утвърди в обществото като професионалист в тази сфера. Поради това съдът е извел като несъмнено по-интензивни последствията от задържането под стража и незаконното обвинение за ответника по касация, доколкото последните засягат неговия професионален авторитет и достойнство. Отчел е и също така обстоятелството, че против ищеца са водени и други наказателни производства и процесното наказателно дело не е изключително събитие в неговия живот. В случая въззивният съд не се е отклонил от дадените разрешения, а е взел предвид всички установени по делото релевантни факти, като ги е съобразил поотделно и в съвкупност и е обосновал извода си за размера на дължимото обезщетение. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,