Определение № 233 от 24.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 1960/2019 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1, предл. 1 във връзка с ал. 1, т. 2 връзка с чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 1777/25.03.2019г., подадена от „Би Привилиджт 1“ ООД, „Вайс Сървисис 1“ ООД, „ЕнПиАй Кепитъл 1“ ООД, „М Венчърс 1“ ООД, „Боро Бъкс 1“ ООД, „Рос Вендинг 1“ ООД, „В. Кълекшън 1“ ООД, „Юник Финанс 1“ ООД, „ЕнЕн Рикавъри 1“ ООД, „ДжиКей Лимитид 1“ ООД, „Би Привилиджт 2“ ООД, „Вайс Сървисис 2“ ООД, „ЕнПиАй Кепитъл 2“ ООД, „М Венчърс 2“ ООД, „Боро Бъкс 2“ ООД, „Рос Вендинг 2“ ООД, „В. Кълекшън 2“ ООД, „Юник Финанс 2“ ООД, „ЕнЕн Рикавъри 2“ ООД, „ДжиКей Лимитид 2“ ООД, „Гардиан Ъф Трут“ ООД, „Прътект Ди Инъсънт“ ООД, „Ребъл Акт“ ООД, „Антикартел“ ООД, „Антимонопол“ ООД, „Агенция за защита на човешките права“ ООД, „Обединени потребители срещу монопола“ ООД, „Юзър Френдли“ ООД /ответници по предявените искове/, всички чрез юрисконсулт Л. Ч., срещу определение № 92 от 13.02.2019г. по в. гр. д. № 208/2018г. на Варненски апелативен съд в частта, с която е оставена без уважение молба вх. № 7300/12.12.2018г. за изменение на решение № 109 от 03.08.2018г. по в. гр. д. № 208/2018г. на Варненски апелативен съд, Гражданско отделение - в частта за присъждане по още 350 лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционото производство по исковете по чл. 26 ЗЗД в полза на всяко от горепосочените 28 ответни дружества. Частните жалбоподатели правят оплакване за неправилност на определението поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържат, че е налице първата предпоставка на чл. 25, ал. 2 НЗПП, тъй като делото е с материален интерес, фактическа и правна сложност и в първата инстанция са проведени 6 съдебни заседания. Излагат съображения, че всеки ответник има самостоятелно право на разноски поради това, че цесионерите са надлежни ответници по исковете по чл. 26 ЗЗД - обикновени другари, чиито процесуални действия и бездействия нито ползват, нито вредят на останалите /чл. 216, ал. 1 ГПК/. Позовават се на противоречие на подзаконовата разпоредба на чл. 9, ал. 2 НЗПП на разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК във връзка с чл. 216, ал. 1 ГПК. Частните жалбоподатели молят обжалваното определение да бъде отменено и вместо това решението да бъде изменено в частта за разноските, като на всяко ответно дружество бъдат присъдени още по 350 лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционото производство по исковете по чл. 26 ЗЗД. Претендират присъждане на направените в настоящото производство разноски. Правят и възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното от „Енерго – Про Продажби“ АД адвокатско възнаграждение. „Енерго – Про Продажби“ АД, [населено място] /ищец/ чрез процесуален представител адв. Н. М. Банков, преупълномощен от Адвокатско дружество „В., Ж. и Партньори“, представлявано от адв. Г. В. В., оспорва частна жалба вх. № 1777/25.03.2019г. и поддържа становище за правилност на определението. Релевира доводи, че нормата на чл. 25, ал. 2 НЗПП не е императивна, доколкото е поставена в изключително правомощие на съда да определи дължимото възнаграждение, увеличено с до 50 на сто от максимално предвидения размер по чл. 25, ал. 1 НЗПП, за защита по дела с материален интерес, продължила повече от три съдебни заседания, или когато материалният интерес е над 10 000 лв.; решаващият състав е съобразил възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК. „Енерго – Про Продажби“ АД се позовава и на обстоятелството, че представителството на дружествата се осъществява от едно и също лице с еднотипни доводи и възражения за всяко от дружествата. Поддържа също, че подзаконовата норма на чл. 9, ал. 2 НЗПП не противоречи, а представлява изключение от въведения в чл. 78, ал. 4 ГПК принцип за присъждане на разноски съразмерно с прекратяване на делото. Прави възражение за прекомерност на претендираните от частните жалбоподатели разноски. Претендира присъждане на направените от него разноски за настоящото производство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, преди да се произнесе по основателността на частната жалба, констатира следното: С обжалваното определение въззивният съд е оставил без уважение молбата на посочените 28 търговски дружества – ответници по исковата молба, на основание чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за присъждане на всеки от посочените ответници /настоящи частни жалбоподатели/ още по 350 лв. - юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционото производство по исковете по чл. 26 ЗЗД. С постановеното въззивно решение след частична отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от „Енерго – Про Продажби“ АД против ответниците искове за установяване нищожност на сключените между Й. Й. Н. в качеството й на цедент и посочените тридесет юридически лица в качеството им на цесионери общо 400 броя договори за прехвърляне на част от вземания по изпълнителни листи, издадени против „Енерго - Про Продажби“ АД съответно по гр. д. № 619/2013г. на ВРС, гр. д. № 8355/2013г. на ВРС, гр. д. № 8303/2013г. на ВРС, гр. д. № 9530/2013г. на ВРС, гр. д. № 4918/2013г. на ВРС, на основания чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД поради противоречие със закона, чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД поради заобикаляне на закона, чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД поради невъзможен предмет и чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД поради накърняване на добрите нрави. Обжалваното определение на Варненски апелативен съд не подлежи на касационно обжалване. Съгласно чл. 274, ал. 4 ГПК не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване. Съобразно изричната разпоредба на чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК определението за изменение на решението в частта за разноските се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване решението. В случая постановеното въззивно решение в частта по исковете с правно основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК с оглед цената на разгледаните искове за нищожност на договорите за цесии. Спорът дали договорът за цесия е нищожен е спор относно съществуването му, поради което цената на иска се определя от стойността на договора съобразно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК, която е стойността на цедираното вземане. При кумулативно съединени искове за установяване нищожност на множество договори за прехвърляне на вземания преценката за касационно обжалване на въззивното решение се извършва за всеки иск поотделно. В конкретния случай цената на всеки от исковете за установяване на нищожност на посочените в исковата молба 400 броя договори за прехвърляне на вземане е под определения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК минимален размер – по 217 лв., 219 лв., 220 лв., 203,33 лв., 47 лв., 49 лв., 50 лв., 19,44 лв., 31 лв., 32,20 лв., 11,15 лв., 8,46 лв., 7,75 лв. и 7,50 лв. Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че обжалваното определение, постановено по искане за изменение на въззивното решение в частта за разноските по тези искове не подлежи на инстанционен контрол. Съгласно задължителните разяснения в т. 24 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС определението на въззивния съд за допълване или изменение на решението в частта за разноските се обжалва по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Правомощията на касационния съд в този случай са определени съобразно чл. 274, ал. 2 връзка с чл. 248, ал. 3 ГПК. В този смисъл е и трайноустановената практика на ВКС по приложението на чл. 248, ал. 3 ГПК – определение № 14/07.01.2016г. по ч. т. д. № 3651/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 83/23.02.2010г. по ч. гр. д. № 46/2010г. на ВКС, ГК, III г. о., определение № 87/20.02.2017г. по ч. гр. д. № 362/2017г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение № 101/06.02.2015г. по ч. т. д. № 242/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 190/19.03.2013т. по ч. т. д. № 955/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 290/27.04.2015г. по ч. гр. д. № 1853/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение № 31/16.02.2015г. по ч. гр. д. № 473/2015г. на ВКС, ГК, II г. о. и др. Неправилните указания на въззивния съд, че постановеното от него определение по чл. 248 ГПК подлежи на обжалване /в частта за разноските по исковете по чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД/, не могат да обусловят допустимост на частната жалба с оглед изричната разпоредба на чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК. По изложените съображения частната жалба е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Разноски за настоящото производство по чл. 274, ал. 2 във връзка с чл. 248 ГПК на страните не се дължат и не следва да се присъждат, тъй като производството по обжалване на определение по чл. 248 ГПК няма самостоятелен характер и определението не е от категорията съдебни актове по чл. 81 ГПК. В посочения смисъл е и константната практика на ВКС, обективирана в определение № 683/21.12.2015г. по ч. гр. д. № 5089/2015г. на ВКС, ГК, III г. о., определение № 29/13.01.2017г. по ч. т. д. № 1797/2016г. на ВКС, II т. о., определение № 288/07.05.2019г. по ч. т. д. № 717/2019г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 536/02.08.2019г. по ч. т. д. № 1463/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., определение № 615/09.10.2019г. по ч. т. д. № 2377/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.определение № 486/14.11.2019г. по ч. гр. д. № 4270/2019г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение № 58/04.03.2020г. по т. д. № 112/2020г. на ВКС, ТК, І т. о. и други съдебни актове. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение