Определение № 191 от 28.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 116/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано по касационната жалба вх. № 3170 / 06.11.2020 год. на М. К. Н. от [населено място] чрез адв. В. Д. АК П. срещу въззивно Решение № 228 от 18.09.2020 година, постановено по В. гр.д. № 312/2020 год. на – ОС Смолян, постановено в производство по чл. 344, ал.1 ГПК във вр. с чл. 69 ЗН и чл. 124, ал.1 ГПК. С посоченото решение, окръжният съд, в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил Решение № 247 от 29.04.2020 год. постановено по гр.д.№ 660/ 2019 г. на РС – Смолян, в частта, с която по реда и на основание чл. 344, ал.1 ГПК във вр. с чл. 69 ЗН е допуснато да се извърши съдебна делба между Т. К. Г. и нейната сестра М. К. Н. на останал в наследство от родителите им недвижим имот- апартамент в [населено място], при равни права, както и в частта, с която е отхвърлен заявеният като насрещен положителен установителен иск за собственост на процесния апартамент, на основание придобивна давност от М. К. Н. срещу Т. К. Г., на основание чл. 124, ал.1 ГПК във вр. с чл. 79, ал.1 ЗС. С касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и е необосновано, основания за отмяна по чл. 281 т. 3 ГПК. Наведените конкретни доводи за незаконосъобразност касаят изводите на съда, че апартаментът не е придобит на основание придобивна давност от М. Н. за времето след смъртта на майката на страните през 2004 година. Искането да се допусне касационно обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1./ Задължен ли е първоинстанционният съд при изготвяне доклада по делото по чл. 146 ГПК да посочи кои права и кои обстоятелства се признават и кои се нуждаят от доказване и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти да не сочат доказателства?, с довод, че е произнесен в противоречие с Решение № 307 от 20.03.2012 година по гр.д. № 284 /2011 год. на ВКС, II г.о. 2./ когато единият съсобственик, който в настоящият случай е и сънаследник, е установил самостоятелна фактическа власт върху отделен обект със знанието и без противопоставянето на другите съсобственици, при положение, че те живеят в същото населено място в близост до имота, която упражнява в продължение на повече от десет години, трябва ли да се извършват някакви други действия по отблъскване владението на другите съсобственици ? с довод, че произнесеното решение на въззивния съд противоречи на разясненията на т.1 на ПП ВС 6-74, както и на Решение № 97 от 19.10.2020 година по гр.д. № 325/2020 год. на ВКС, I г.о. В срока по чл. 28, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация Т. Г. чрез адв.А. АК С. с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване, доколкото с въззивната жалба не е въведен довод за незаконосъобразност в насока на доклада по делото пред първата инстанция и цитираното решение на ВКС е неотносимо, а по втория формулиран неясно въпрос, следва да се даде отговор, че решението на въззивния съд е в съответствие с практиката на ВКС. Претендират се разноски за касационното обжалване. Върховният касационен съд- състав на второ отделение на гражданската колегия като съобрази наведените от страните доводи относно наличие на сочените основания за допускане на касационното обжалване, намира: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочен е срещу обжалваем съдебен акт- решение на въззивния съд, произнесено по обективно съединени искове за съдебна делба и собственост на недвижим имот, поради което се явява процесуално допустима. Касационното обжалване не може да бъде допуснато. Изведеният процесуално-правен въпрос за задължението на първоинстанционният съд при изготвяне доклада по делото по чл. 146 ГПК да посочи кои права и кои обстоятелства се признават и кои се нуждаят от доказване и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти да не сочат доказателства, не е произнесен в противоречие с Решение № 307 от 20.03.2012 година по гр.д. № 284 /2011 год. на ВКС, II г.о. Пороците, допуснати при постановяване на съдебния акт от първата инстанция, се констатират и поправят от второинстанционния съд, в дадените на тази инстанция от закона в чл. 258 и сл. ГПК правомощия като въззивна инстанция. Както изрично се сочи в цитираната съдебна практика (макар този текст да е пропуснат от защитата на касатора само и доколкото „при въведено основание за неправилност на първоинстанционното решение с въззивната жалба, касаещо нарушение разпоредбите на чл. 146, ал. 1, т. 5 и ал. 2 ГПК, въззивният съд следва да повтори опороченото действие, като укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване и как се разпределя доказателствената тежест за тези факти, съответно да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. Съдът с оглед на тези указания следва да даде възможност за допускане и събиране на нови доказателства, представени с жалбата или в откритото заседание по разглеждане на делото, без да се съобразява с ограниченията, предвидени в чл. 266 ГПК .“ При данните по делото, в която насока са и възраженията на ответника по касация, че с въззивната жалба на М. Н. не се съдържа оплакване за допуснати нарушения, свързани с доклада на първата инстанция по чл. 146 ГПК, то такова оплакване не може да бъде релевирано за първи път пред касационната инстанция. Предмет на проверка на касационната инстанция е въззивното решение и след като с въззивната жалба не е въведено оплакване, на което въззивния съд е следвало да даде отговор, то не може да се поддържа теза, че пороците на първата инстанция (ако има такива, разбира се,) се интегрират в произнесеното от втората инстанция решение, каквато би била хипотеза на нищожност или процесуална недопустимост на първоинстанционното решение, но не може да касае хипотеза на неправилност на акта на първата инстанция при обжалване на акта по същество на втората инстанция. Въпросът :“ когато единият съсобственик, който в настоящия случай е и сънаследник, е установил самостоятелна фактическа власт върху отделен обект със знанието и без противопоставянето на другите съсобственици, при положение, че те живеят в същото населено място в близост до имота, която упражнява в продължение на повече от десет години, трябва ли да се извършват някакви други действия по отблъскване владението на другите съсобственици ?“ също не може да обоснове извод за допускане на касационното обжалване. За да отхвърли заявения под формата на насрещен иск, положителен установителен иск за собственост на М. Н., въззивният съд е приел, че в хипотезите на съсобственост, възникнала по силата на наследяването константната практика на съдилищата приема, че съсобственикът – сънаследник, упражняващ фактическата власт по отношение на наследствения недвижим имот в владелец само на своята идеална част ( определена от ЗН ) и държател на идеалните части на останалите наследници. За да установи владение ( по см. на чл. 68 ЗС ) на целия имот за период по-дълъг от 10 години, сънаследникът упражняващ фактическа власт на целия имот следва да демонстрира намерението си за своене на идеалните части на останалите сънаследници чрез активни действия, които да са израз на animus –а, че е собственик на целия имот. Това субективно отношение на сънаследника, упражняващ фактическата власт на имота, не се предполага от факти като знание на другите съсобственици, че само той е в имота и го ползва, обстоятелството, че те живеят в същото населено място и не се противопоставят. С цитираното Решение № 97 от 19.10.2020 година по гр.д. № 325/2020 год. на ВКС, I г.о., по въпроса (обусловил допускане на касационното обжалване по цитираното дело): когато близки роднини и сънаследници /съсобственици/ живеят в жилищна сграда, в която има няколко жилищни обекта и всеки от тях е установил самостоятелна фактическа власт върху отделен обект със знанието и без противопоставянето на другите съсобственици, която упражнява в продължение на повече от десет години, трябва ли да извършват някакви други действия по отблъскване владението на другите съсобственици? съставът на ВКС е дал следния отговор, тълкувайки чл. 79 ЗС: “ За придобиването на недвижим имот по давност в общата хипотеза е необходимо упражняване на владение върху него в период от десет години. Владението от своя страна изисква кумулативно наличие на двата му елемента. Обективният елемент – упражняване на фактическата власт върху веща. Тя включва извършване на фактически действия, които недвусмислено манифестират власт върху имота, която по съдържание е като на собственика. Субективният елемент на владението – намерението за своене е трудно доказуемо, защото е психическо състояние, поради което законодателят установява законова оборима презумпция в чл. 69 ЗС - предполага се, че владелецът държи вещта като своя, освен ако не се установи, че я дължи за другиго. Намерението се изразява външно чрез различни действия, които фактически запълват съдържанието на правомощието на собственика. В отношенията между съсобственици не е изключено приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС, но тук отношенията са усложнени, тъй като всеки от съсобствениците има право да ползва вещта / чл. 31, ал. 1 ЗС /. Когато след възникване на съсобственост, някой съсобственик ползва съсобствената вещ, той е владелец на своята част и държател на идеалната част на другите съсобственици. За да придобие частите на останалите съсобственици е необходимо да демонстрира, че е отблъснал намерението на другите съсобственици и е започнал да свои техните части за себе си. Превръщането на държането във владение не изисква някакъв специален акт /макар, че може да съществува и такъв/. Фактическото разделяне на наследствените /съсобствените/ имоти, при което всеки от съсобствениците установи самостоятелна власт върху конкретен имот, живее постоянно в него със семейството си със знанието и без възражение на останалите и при липса на спорове относно начина на фактическо разпределение, ползването и стопанисване на имотите и без претенции за упражняване на права на съсобственик по чл. 30, ал. 3 или чл. 31, ал. 2 ЗС, са действия, които преценени комплексно демонстрират промяна на намерението за своене и установяване на владение за себе си, в който смисъл са мотивите към т. 1 от ПП-6-74. Видно от тези мотиви, фактите при които са изведени тези общи тълкувателни мотиви са коренно различни от тези по настоящото дело. Изводът, че не са необходими други активни фактически действия, освен ползването на самостоятелните обекти от всеки от съсобствениците - сънаследници и непротивопоставянето им един на друг, не касаят хипотезата, когато сънаследствения имот е само един и само един от сънаследниците го ползва. С задължителните разяснения на ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС се прие, че според презумпцията на чл.69 ЗС владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Това е оборима законна презумпция. Тя е и обща гражданскоправна норма с оглед действието си спрямо лицата, защото се прилага за всички гражданскоправни субекти, без оглед на това дали притежават или не права на собственост върху една и съща вещ. Прие се също, че всеки от съсобствениците има правомощие да упражнява фактическа власт върху общата вещ като се съобразява с правата на останалите. Независимо от вида на правопораждащия факт /правна сделка, придобивна давност и др./, от който произтича съсобствеността, е налице съвладение като правомощие, т.е упражняването на фактическата власт отговаря на правото на собственост върху съответната идеална част. Върху чуждите идеални части обаче съсобственикът няма право на владение като правомощие и част от съдържанието на вещното право. Затова той може да бъде техен владелец или държател в зависимост от намерението си, доколкото е възможно да се владее не само изцяло чужда вещ, но и чужда идеална част от нея. В случаите на наследяване се касае до общо( универсално ) правоприемство, доколкото нямаме отказ от наследтво. Владението на наследствен недвижим имот е част от имуществото на наследодателя и с приемане на наследството то продължава от наследниците по право, независимо че само един от тях остава в наследствения имот, поради което е и константната практика на съдилищата в смисъл, че по отношение на неползващите имота наследници, този който упражнява фактическата власт се явява държател на техните части и презумпцията на чл. 69 ЗС не го ползва.За да установи владение и на техните части, следва да е демонстрирал съответното поведение на т.н. interversio possessionis ( промяна на намерението с което се упражнява фактическата власт на чуждия имот ). Съобразяването на произнесеното въззивно решение с общоприетата съдебна практика и липсата на твърдяното противоречие по см. на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК, не дава основание за позитивен отговор на искането на касатора. По искането на ответника по касация за разноски. Искането е основателно и следва да бъде уважено в доказания по делото размер на направените разноски.Съгласно чл. 81 ГПК всяка страна, с оглед изхода на спора има право на направените в съответната инстанция разноски за защита. При недопускане на касационното обжалване, право на разноски има ответника по касация- в случая Т. Г., заявила своевременно искането си с отговора на касационната жалба, подаден чрез адв.И. А.- АК С..От представените писмени доказателства- Договор за правна защита и съдействие № 0000032377/ 17.12.2020 год. страната е заплатила сумата от 500 лв. ( петстотин лева) адвокатски хонорар на адв.А., поради което и искането и следва да бъде уважено в размера на посочената сума. По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд- състав на второ отделение на гражданската колегия