Определение № 60552 от 19.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 96/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на В. А. П. и К. А. К. и касационна жалба на „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД - [населено място], срещу решение №11777 от 04.08.2020г. по гр.д.1800/17г. на Софийски апелативен съд. Страните взаимно оспорват жалбите си. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: По касационната жалба на В. А. П. и К. А. К.: Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Същата е срещу решение №11777 от 04.08.2020г. по гр.д.1800/17г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 8239 от 14.11.2016г. по гр.д. №2052/15г. на Софийски градски съд, в частта му, с която са отхвърлени предявените от касаторите искове с правно основание чл.226 КЗ / отм./ за разликата до претендираните за всеки от тях размери от по 120 000лв.., съобразно касационната им жалба/ пълният предявен размер е до 150 000лв./ В приложеното към жалбата изложение по чл.284,ал.3,т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторите, чрез пълномощника им – адв. С. Ч. след посочване на нормата на чл.280,ал.1,т.2,3 и ал.2 предл.3-то ГПК са поддържали наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, в която връзка са поставили въпроса –„ Следва ли възражението за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат, съгласно чл.61,ал.2 от ЗЗД да бъде проведено при условията на пълно и главно доказване“. Направени са подробни оплаквания за неправилност на изводите на състава, основани на поддържано от страната липса на доказване на съпричиняване на вредоносния резултата от страна на пострадалия. Изброени са редица актове на ВКС, които според касаторите, обосновавали допуснато противоречие във връзка, с това че съдът не е съобразил изискването за доказване на конкретни действия и бездействия на пострадалия в пряка причинна връзка с вредоносния резултат. Поставен е въпросът – „ Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, следва ли да изложи мотиви за това.“ Страната е изложила своите оплаквания за неправилност изводите на съда, отново свързани със приетото съпричиняване на вредоносния резултат, поради това, че съдът бил „ игнорирал“ заявеното от вещото лице, според което водачът Л. имал възможност да възприеме движещият се пред него велосипедист обективно но не е предприел спиране. Поставен е въпросът- 3/“ Следва ли при определяне степента на съпричиняване да бъде установен действителния обем, в който пострадалото лице и деликвентът са допринесли за настъпване на произшествието“, отново подкрепен с кратки оплаквания за неправилност на акта. Поставен е въпросът – „ Следва ли при определяне на обезщетение по справедливост да се вземат предвиди конкретните икономически условия, чийто ориентир се явяват нормативно определените лимити по застраховка „ Гражданска отговорност” на автомобилистите“. Страната е направила оплакване, че съдът само формално е посочил застъпените във въпроса критерии за определяне обезщетението по чл.52 ЗЗД. Посочено е още, че съобразно изброени съдебни актове на ВКС, тези критерии следвало реално да се отчитат като ориентир. Поставен е въпросът – „ При формиране на изводи относно размера на обезщетението, следва ли съдът да съобрази възрастта на увредения, обема характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на търпените душевни болки и констатираното влошено психично здраве …”. Страната е изложила оплаквания за неправилност на решението в тази насока, като е заявила, че поради това счита въззивното решение за постановено в противоречие с изброени съдебни актове на ВКС, свързани с определянето на обезщетение по чл.52 ЗЗД и прилагания принцип за справедливост. В заключение е формулиран и въпросът – „Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време“. Изложено е разбирането на страната като отговор на поставения въпрос и е сочено противоречие с решение на ВКС, с което според страната било прието, че следва да бъде съобразявана практиката като израз на обективирано обществено разбиране за справедливост. Други доводи не са развити. Касаторите не обосновават довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТР ОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. С оглед така възприетата със задължителна практика дефинитивност на основанието, формулираните от страната въпроси- от първи до трети биха могли да бъде възприети като релевантни, тъй като основното им съдържание, свързано с критериите за определяне на наличие на съпричиняване от страна на пострадалия за вредоносния резултат е изцяло относимо спрямо решаващите изводи на състава. Тези въпроси, обаче страната е обосновала като допълнителен критерий, с възпроизвеждане на части от тълкувателна и казуална практика, чиято относимост не е свързана с конкретно противоречие по правен въпрос, а с общо посочено такова, основано на оплакване за неправилност на изводите на съда Този извод се налага поради това, че съставът, противно на твърденията на касаторите, е разгледал установените по делото факти в това число и факта, че деликвента е могъл да съобрази местоположението на пострадалия и въз основа на тях е обосновал определения от него процент съпричиняване, като подробно е обсъдил изслушаните експертни заключения, съобразил е и това, че производството е прекратено поради поставяне под пълно запрещение на деликвента и е съобразил само възраженията направени от застрахователя относно основанието по чл.51, ал.2 ЗЗД. Именно по тези причини и съобразно подробно и обстоятелственото разглеждане на всеки установен факт е намалил определения процент съпричиняване, установен от първостепенния съд, като е признал за установен и факта, свързан с определена вероятност от експертите за това, че и върху задната част на велосипеда е имало светлоотразител. В тази връзка, всички изразени несъгласия и разглеждане на съдебна практика установяваща различни факти при различното им доказване не обосновават противоречие с така постигнатите- след подробното разглеждане на обема на съучастие, чрез действията на пострадалия, при изрично обоснована пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат- правни изводи. Или, с оглед това, страната не обосновава допълнителен критерий за допускане на касационно обжалване. Релевантни са и въпросите за определяне размера на обезщетение по чл.52 ЗЗД, тъй като те се разглеждат по всяко дело, по което се претендират неимуществени вреди от непозволено увреждане. Тези въпроси, обаче, страната е обосновала отново с оплакване за неправилност на акта, основано на фактически невярната интерпретация на мотивите на съда. Противно на твърденията в изложението, съдът е обсъдил установените факти по спора, именно в контекста на изброените от касаторите критерии / включени при поставяне на въпросите/- при вземане предвид възрастта на пострадалия, обществено икономическите условия в страната и т.н. и е направил мотивиран извод, свързан с размера на обезщетението като в тази връзка изцяло се е съобразил с т.11 ПП ВС №.4/68г. Следователно, ц итираните решения на ВКС по поставените въпроси са в съответствие като решаващи изводи, а не в противоречие с акта на въззивния съд. Т.е. по така поставените общи въпроси не е обосноваван релевантен довод за допускане на касационно обжалване. Обстоятелството, че съдилищата определят различни по размер обезщетения при непозволено увреждане не обосновава становището на страната за наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не е свързано с формирането на противоречива практика при тълкуването на нормата-съдържанието и обхвата й са изяснени чрез посочената и от касатора нормативна практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдилищата се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове, съобразно конкретните особености на разглежданите случаи. И също така следва да се има предвид по последно зададения въпрос, че в случая съдът е съобразил общоприетото разбиране на обществена справедливост, но това съобразяване не означава, както считат касаторите пренебрегването на конкретно доказаните вреди и механичното прилагане на установеното по други дела, при друго доказване на вредата. Доколкото липсва обосноваване на противоречие по правен въпрос с тази практика, изброена от касатора, то не е налице и валидно обосновано основание за допускане на касационно обжалване. По посочените като правна норма от касаторите основания по чл.280, ал.1, т .2 и т. 3 ГПК не са развити каквито и да било доводи, поради което същите не са обосновани нито като общо, нито като допълнително основание. Касаторите са поддържали и основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. Това основание, касаторите само са посочили, като липсват изложени каквито и да било доводи, съобразно приетата дефинитивност. Следователно, съобразно изложеното от касаторите по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК, не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК и решението на Софийски апелативен съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване в обжалваната от тях част. По касационната жалба на ДЗИ „Общо застраховане „ ЕАД– [населено място]: Касационната жалба има за предмет въззивното решение №11777 от 04.08.2020г. по гр.д.1800/17г. на Софийски апелативен съд., в частта, с която след отмяна на решение № 8239 от 14.11.2016г. по гр.д. №2052/15г. на Софийски градски съд, в частта му, с която са отхвърлени предявените от искове с правно основание чл.226 КЗ / отм./ за разликата над от по 40000лв. до 56000лв., по същество тези искове в посочената част за уважени. С изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК, касаторът е поддържал основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В тази връзка е поставил въпрос– „ относно наличие на съпричиняване на пострадалия за настъпване вредоносния резултат по смисъл на чл.51,ал.2 ЗЗД на размера на неговия принос“. Касаторът подробно е изложил оплаквания за неправилност на акта, като е интерпретирал фактическата обстановка, с оглед своята защитна теза. Разглеждал е различна съдебна практика, от която е възпроизвеждал части, според него водещи до извод, различен от постановения от въззивния съд, В тази връзка е формулиран и въпросът – „относно задължението на съда да изследва в цялост поведението на пострадалия…“, който също е поставен във връзка с соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Интерпретирани са различни части от мотиви на съдебни актове, извадени от общия контекст,като е направен извод за неправилност на приетото от състава и е поддържано, че процента съпричиняване, с оглед неточното разбиране на установените факти, следва да бъде завишен.Поставени са и процесуалноправни въпроси – „относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото относими доказателства…“ Според страната необсъден бил факта, че пострадалия се е движел по пътното платно, това че нямало доказателства за осветяване на велосипеда, както и това, че велосипедиста не е носил светлоотразителна жилетка. Касаторът е поставил и въпрос относно задължението на съда да определи справедливо по размер обезщетение, като в тази връзка е поддържал изцяло защитната си теза, че размера на обезщетенията бил завишен, отново интерпретирайки различни съдебни решения, които, според него, определяли по-ниско обезщетение за неимуществени вреди в аналогична хипотеза. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. О бщо поставените от него въпроси, относно приложението на чл.51 и чл.52 ЗЗД биха могли да бъдат релевантни както вече бе отбелязано по всяко дело. Тяхната относимост към конкретния спор се определя от конкретно посочени правни изводи, свързани с тях, които биха могли да обосноват валидно въведено общо основание. Така например по първия поставен въпрос, страната не обоснова такъв довод, поради това, че по него не е посочила конкретен правен извод, който да бъде свързан с него и съответно да определи пределите, по които следва да се прецени въведения допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК. Така страната е обвързала този въпрос / а и следващите третиращи чл.51 ЗЗД/ единствено с оплакването си за неправилност на изводите на състава, която обаче не е изведена като правен извод, който влиза в противоречие с друг по цитираната практика /обоснован със същите обстоятелства и при еднаквото им доказване/, а единствено като излагане на доводи за несъгласие с приетото от състава, което не се разглежда в тази фаза на касационното производство.. Нещо повече, по тези въпроси не са посочени правни изводи, а е развито оплакване за неправилна интерпретация на състава на установеното по спора.Както вече бе отбелязано във връзка с предходно разгледаната касационна жалба, съдът пространно е обосновал своят извод както относно приноса на пострадалия, така и относно причинната връзка с допуснатия при ПТП вредоносен резултат. Следва да се отбележи, че и оплакванията относно непроизнасяне на съда по определени факти и обстоятелства, като обосноваване на въпрос № 3 е фактически невярно. Съставът изрично е отчел както наличието на велоалея в близост до пътното платно, така и липсата на доказаност относно възможността за нейното използване. Фактически невярно е и твърдението, че не е обсъдено и взето предвид обстоятелството, че пострадалия не е носил светлоотразителна жилетка. Съдът е отчел този факт и го е приел за установен и като изведен от изслушаните свидетелски показания на очевидци на ПТП.Отчетено е и местоположението на пострадалия, както и е мотивиран обхвата на възраженията на страната касатор, валидно въведени в производството, които подробно са обсъдени. Ето защо и поставените въпроси в тази връзка не са релевантни, тъй като са общи и неустановени като конкретно процедиране на състава, обосноваващо твърдението за допуснато процесуално нарушение. Поставеният въпрос по приложението на чл.52,ал.1 ЗЗД, свързан с определяне на справедливо обезщетение също е общ и релевантен по всяко дело. Но с оглед соченото общо противоречие с тълкувателна и казуална практика на ВКС, страната не обоснова допълнителен критерий за допускане на касационно обжалване. Поддържаното от нея, че съдът формално е разгледал критериите, определени с тази тълкувателна и казуална практика и необосновано е направил своите изводи, поради неправилно възприета фактическа обстановка са доводи, свързани с неправилност на акта, а не такива, установяващи противоречие при разрешаване на поставения правен въпрос. Както вече бе посочено, с оглед другата подадена жалба, обстоятелството, че при различна фактическа обстановка, съдилищата са определяли различен размер обезщетения, както и конкретно съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия не налага извод за противоречиво приложение на чл.51и чл.52 ЗЗД, тъй като преценката за наличие предпоставките по цитираните норми се извежда от конкретно установените факти по спора. Както вече бе отбелязано критериите за приложението на чл.52 ЗЗД са изяснени, както и страната е посочила, чрез нормативната практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдът се е съобразил Поради това и така поддържаното от касатора противоречие не обосновава довод за наличие предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК. Освен това доводите, с които е сочено това противоречие, както и квалификацията им като неправилност на изводите на състава по приложението на материалния закон, съставляват не доводи по чл.280, ал.1 ГПК, а такива по чл.281 ГПК, които са ирелевантни в производството по чл.288 ГПК и не обуславят валиден извод за наличие на лимитивно изброените основания за допускане на касационно обжалване. Следователно, с оглед така въведените с изложението доводи по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1 ГПК и решението на Софийски апелативен съд не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.