Определение № 320 от 15.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2235/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищците И. А. С. и К. С. Р. - С. против решение № 1070 от 08.05.2019г. по гр.д. № 4710/2018г. на Апелативен съд - София, с което е потвърдено решение от 28.05.2018г. по гр.д. № 10031/2016г. на Софийски градски съд, с което е уважен предявеният по реда на чл.422 ГПК установителен иск на ТБ „В.“ АД /с правоприемник „Инвестбанк“ АД/ за вземания за суми по договор за кредит от 22.07.2008г., за които е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист, а именно: 677 454,13 евро – главница и законна лихва върху нея от 14.01.2016г. до цялостното й връщане; 27 768,23 евро – договорна лихва; 12 556,83 евро – наказателна лихва; 1042,47 евро – такси. Жалбоподателите атакуват въззивното решение като неправилно, като поддържат, че то е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Ответната страна по жалбата и по делото, „Инвестбанк“ АД, правоприемник на ТБ „В.“ АД, твърди липса на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съответно поддържа, че жалбата е неоснователна. Иска присъждане на разноски за настоящата инстанция в размер на 100 лева юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният съд е приел следното от фактическа страна: По договор за ипотечен кредит М 23290-08, сключен на 22.07.2008г. между „Емпорики банк – България“ ЕАД /с последващо наименование ТБ „В.“ / като кредитор и кредитополучателите - ищци, банката е предоставила на кредитополучателите ипотечен кредит в размер на 1 000 000 евро /един милион евро/ за срок от 15 години, с краен срок на издължаване 22.07.2023г., на 180 месечни анюитетни вноски. Погасяването на кредита е договорено, както следва: през първата една година от датата на подписване на договора – по 8 711,07 евро месечно, която сума включва дължимата главница и лихва, определена на анюитетен принцип – чл.4, ал.3; за годините след първата – анюитетните месечни вноски включват главница и лихва, съгласно определените в чл.6, ал.1, б. „Б” условия да олихвяване – чл.4, ал.4. В чл.4, ал.5 е договорено, че вноските са дължими на 22-ро число на съответния месец през периода 22.08.2008 – 22.07.2023г. В чл.4, ал.6 е записано, че когато изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата, най-напред се погасяват разноските, след тях лихвите върху просрочена главница, лихви върху главницата, след това просрочена главница и най-накрая редовната главница. В чл.5 са договорени и таксите по отпускане и управление на кредита – 1% върху сумата на кредита в деня на усвояването му, но не по-малко от 150 евро и по 0,15 % за останалите години, начислявани върху размера на остатъчната главница, като таксата се заплаща в началото на всяка следваща година. Чл.6, ал.1 от договора определя размера на лихвата по следния начин: за първата една година – годишна лихва в размер на 6,50 %; за годините след първата – годишна лихва в размер на тримесечния EURIBOR плюс надбавка от 3 %, като лихвата за този период се начислява на база нивата на тримесечния EURIBOR за първия ден от всеки тримесечен период /лихвен период/, като първият лихвен период започва да тече от 22.08.2009г. В ал.2 на чл.6 е записано, че в случай на повишение на тримесечния EURIBOR с един или повече процента спрямо нивото му към датата на сключване на договора за кредит, банката има право едностранно да промени лихвения процент, за което следва незабавно да уведоми кредитополучателите. В ал.3 на чл.6 е уточнено, че лихвата се начислява като годината се счита за 360 дни, а месецът – за 30 дни. Ал.4 на чл.6 предвижда, че при неспазване на сроковете за погасяване на дължимите вноски за главница и лихва, определени в погасителния план, просроченият дълг се олихвява с наказателна лихва в размер на 12 % и съответно се променя погасителният план. В чл.11, ал.1 от договора за кредит страните са се съгласили, че кредитът се счита изцяло и предсрочно изискуем при просрочване от страна на кредитополучателите на каквото и да било парично задължение с повече от 30 дни. На 12.12.2015г. на двамата кредитополучатели са връчени нотариални покани, с които банката ги е уведомила, че поради неспазване на условията за погасяване на предоставения кредит и изпадане в забава относно падежирани вноски, кредитът е обявен за предсрочно изискуем. В нотариалната покана са посочени задълженията, както следва: главница – 677 454,13 евро; лихви – 31 446,74 евро; такси за управление на кредита за 2014 и 2015 г. – 1 988,47 евро. Освен това ответниците са уведомени, че освен посочените суми, дължат заплащане и на всички начислявани след 19.11.2015г. договорни и наказателни лихви, такси и разноски по събиране на дълга до датата на окончателното издължаване. На 29.12.2015г. кредитополучателите са изпратили до банката кредитор „уведомление-отговор“, в който подробно са описали проблемите си, възникнали след закупуване на недвижимия имот, за който е бил отпуснат кредитът: отпадане на интереса им от инвестиционно строителство; неуспешни опити да го продадат и продължаващи преговори с потенциални купувачи. В този отговор е изразено мнение, че обявяването на кредита за предсрочно изискуем не кореспондира с реалната финансова ситуация, предвид интересите на банката. Посочва се също, че с оглед демонстриране на добрите намерения на кредитополучателите, през месеците октомври и ноември 2015г. същите са внесли 2 000 евро. По делото няма данни, а не се и твърди, страните по договора за кредит да са сключили допълнително споразумение. Въз основа на подадено на 14.01.2016г. от банката заявление на 21.01.2016г. по реда на чл.417 от ГПК Софийският районен съд, І ГО, 43 състав е издал по ч.гр. дело № 1785/2016г. заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ, както и изпълнителен лист в полза на кредитора срещу солидарните длъжници – настоящи касатори, за следните суми: 677 454,13 евро главница, ведно със законната лихва, начислявана от 14.01.2016г. до изплащане на вземането; 27 768,23 евро договорна лихва за периода 22.07.2014г. – 12.12.2015г.; 12 556,83 евро наказателна лихва за периода 22.05.2015г. – 13.01.2016г.; 1 042,47 евро такса, както и разноски за заповедното производство в размер на общо 49 736,25 лева. От заключението на вещото лице по ССЕ, което не е оспорено от страните, е установено следното: След сключване на договора за кредит на 22.07.2008г., на 05.08.2008г. разплащателната сметка на ответника И. С.. е била заверена еднократно със сумата 1 милион евро с посочено основание „усвоен кредит по договор М 23290-08-22.07.2008“. За периода 22.08.2008г. до 22.11.2015г. включително, са начислени общо 88 броя месечни вноски по главницата в общ размер на 416 134,43 евро, а заплатените вноски по главницата са общо 71 в размер на 322 545,87 евро. Последното плащане на главницата е извършено на 27.06.2014г., като е погасено задължението с дата на падежа 22.06.2014г. – 5 163,03 евро. За периода от 22.08.2008г. до 12.12.2015г. са начислени общо 89 месечни вноски за договорна лихва в общ размер на 242 622,69 евро, от които кредитополучателите са заплатили 214 854,46 евро. Последното плащане на договорна лихва е извършено на 30.10.2015г. и с него банката е погасила частично задължението за периода 22.06.2014 – 22.07.2014г. в размер на 1 020,40 евро. В заключението вещото лице е посочило, че за периода от 22.08.2008г. до 14.01.2016г. кредитополучателите са погасили общо 214 854,46 евро. Освен това за същия период са заплатили начислени такси в общ размер на 17 473,09 евро., като последното плащане е извършено на 30.11.2015г. Погасена е и наказателна лихва в размер на 11,46 евро. За периода от 22.06.2014г. до 22.04.2015г. – за общо 10 месеца след последното плащане на дължимата вноска от главницата от кредитополучателите, банката не е начислявала наказателна лихва върху осчетоводената просрочена главница. За периода от 22.04.2015г. до 12.12.2015г. е начислена наказателна лихва от 12 % върху просрочената главница, възлизаща на 5 556,47 евро. След 12.12.2015г. /датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем/ до 14.01.2016г. /датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК/ банката е начислила наказателна лихва от 12 % върху целия дълг – редовна плюс просрочена главница. Към 12.12.2015г кредитополучателите дължат наказателни лихви върху просрочената главница в размер на 7 989,58 евро. За периода от 12.12.2015г. до 14.01.2016г. размерът на наказателната лихва върху цялата дължима главница е 7 002,52 евро. След 12.12.2015г. – датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем, банката не е начислявала възнаградителна лихва върху непогасената част от кредита. От тази дата до 14.01.2016г. е начислявана само наказателна лихва. Според заключението на вещото лице, към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК, оставащият непогасен размер на дълга е в общ размер от 721238,25 евро, т.е. установената от вещото лице сума надвишава тази, заявена от банката кредитор в размер на 718 821,65 евро. В заповедното производство е заявена дължима главница в размер на 677 454,13 евро главница, а в експертизата главницата е изчислена на 677 662,80 евро. В заповедното производство се претендира 27 768,23 евро договорна лихва за периода 22.07.2014г. – 12.12.2015г., а в експертизата лихвата е изчислена на 28583,35 евро. В заповедното производство се претендира 12 556,83 евро наказателна лихва за периода 22.05.2015г. – 13.01.2016г., а вещото лице я изчислява на 14 992,10 евро. За дължимите такси по обслужване на кредита – 1042,47 евро, изчисленията съвпадат. В заключението си вещото лице подробно е описало алгоритъма, по който е извършило изчисленията, съобразявайки се и с клаузите на договора за кредит. Относно стойността на тримесечния индекс EURIBOR в евро е посочило обявения на сайта www.eurobor-rates-eu. Обяснило е, че индексът се обявява на цитирания сайт два работни дни, преди първия работен ден от всяко календарно тримесечие и се прилага от първия ден на тримесечието, до деня на първия ден на следващото тримесечие. В експертизата са посочени конкретните нива на EURIBOR за процесния период. Решаващият състав е взел предвид, че заключението на вещото лице е прието в присъствието на процесуалните представители на страните и не е оспорено от тях, нито пък е поискано поставяне на допълнителни задачи, поради което е прието да неоснователно оплакването на касаторите, че по делото е останало неясно, как е бил начисляван лихвеният процент и същият съобразен ли е с реалните стойности на EURIBOR. Посочено е, че стойността на индекса EURIBOR се публикува периодично. Този индекс представлява лихвеният процент по междубанковите депозити за съответния период и валута по котировка „предлага”. Следователно, неговият размер не зависи от волята на страните по договора за кредит. Лихвеният процент по кредита е договорен не съгласно типизирани клаузи за договори за кредит, а индивидуално – с фиксиран размер от 6,5 % за първата година, като за следващите години е описана ясно и подробно методиката, на базата на която се формира лихвеният процент. Според въззивния съд, за разлика от други договори за кредит, в настоящия случай лихвата не съдържа компонент „стойност на банковия ресурс“, който компонент често води до неравноправност на клаузите по смисъла на ЗЗП и съответно до тяхната нищожност. Поради това възражението за нищожност на тези клаузи от договора за кредит, които регламентират начина на определяне на възнаградителната лихва, е счетено за неоснователно. За несъстоятелно е прието и оплакването, че „в договора за кредит не е определено точно върху каква база се начислява надбавката от 3% и ако се начислява върху индекса EURIBOR от 1%, лихвата би била 1,03 %, а не 4%, от което следвал изводът, че неправилно банката е осчетоводявала заплатените от длъжника суми като плащане на лихва, вместо с тях да се погасява главницата“. Посочено е, че основно задължение на кредитополучателя по договор за кредит е заплащането на възнаградителна лихва по кредита – чл.430, ал.2 ТЗ, а по смисъла на ал.1, кредитът представлява отпускане на заемателя на парична сума, като лихвата се начислява върху отпуснатата сума. В конкретния случай лихвата се формира от два елемента – променливия EURIBOR и фиксирана добавка от 3 %, която лихва се начислява върху заетата сума. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат като обуславящи изхода на спора следните правни въпроси: „1/ Следва ли съдът служебно да констатира, че договорът за ипотечен банков кредит, сключен с кредитополучател – физическо лице, следва да бъде съобразен с разпоредбата на ЗЗП и ЗКНИП?; 2/ Ако към договора за ипотечен банков кредит липсва подписан от страните погасителен план, следва ли съдът да направи преценка дали от текста на самия договор по ясен, недвусмислен и категоричен начин може да бъде изведена формула по отношение на начина на формиране на лихвения процент?; 3/ Пропускът от страна на съда да се произнесе по отношение на наличието на неравноправна договорна клауза по смисъла на ЗЗП, води ли до порок на постановения съдебен акт - необоснованост и неправилност?; 4/ Води ли до порок на съдебното решение обстоятелството, че съдът неправилно е квалифицирал процесния договор?; 5/ При сключен договор за ипотечен кредит между кредитна институция и физическо лице – кредитополучател, съдът следва ли да вземе предвид качеството „потребител“, респ. да обсъди това обстоятелство в мотивите си?; Ако съдът не е съобразил качеството „потребител“ на страната, това води ли до порок на решението на съда?; 6/ Дали съдът следи служебно за качеството на страните в договорните правоотношения, респ. да съобразява приложимите правни норми в тази връзка?“. Жалбоподателите поддържат наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на първите четири въпроса /несъответствие с решение № 205/ 07.11.2016г. по т.д. № 154/ 2016г. на I т.о. на ВКС, решение № 424/ 02.12.2015г. по гр.д. № 1899/2015г. на ВКС, решение № 95/ 13.09.2016г. по т.д. № 240/2015г. на II т.о. на ВКС и решение № 142 / 01.08.2018г. по т.д. № 1739/2017г. на II т.о. на ВКС/ и осъществяването на предпоставката по чл.280, ал.1, т.2 ГПК по пети въпрос, като се поддържа, че решението противоречи на европейското законодателство – Директива 2008/48/ЕО и Директива 2014/17/ЕС, транспонирани в българското законодателство. Спрямо последния въпрос се навежда допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Поддържа се и наличие на основанието по чл.280, ал.2, предл. последно ГПК. Първи и трети въпрос не покриват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол, тъй като противно на твърденията, съдържащи се в тези въпроси, съдът е извършил преценка относно клаузите за лихва на договора, но е счел че същите не са нищожни като неравноправни, като е съобразил и факта, че не се установява извършване на едностранно увеличение на лихвата от страна на банката, което да не следва автоматично от увеличението на променливата компонента /EUROBOR/ при формиране на лихвата. Нещо повече, банката е начислявала по-ниски лихви от уговорените, съгласно заключението на ССЕ. Освен в това в трети въпрос се иска съдът да се произнесе относно обосноваността и правилността на атакувания акт, което не се включва в предмета на произнасяне на касационната инстанция в селективната фаза на производството. Втори въпрос също не осъществява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като съдът е счел клаузите за формиране на лихвения процент за ясни и недвусмислени. Произнасяйки се относно липсата на неравноправност на клаузи по см. на ЗЗП, съдът на практика е взел предвид качеството на „потребител“ на физическите лица – ответници по исковете, поради което и спрямо пети и шести въпрос не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. Решението е в съответствие с цитираната от касаторите практика на ВКС по чл.290 ГПК, поради което не намират проявление и основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Следва да се има предвид, че основанието по чл.280, ал.1, т.2 се изразява в противоречие на съдебен акт с практиката на СЕС, а не със законодателството на ЕС, както поддържат жалбоподателите. Въпреки това, следва да се отбележи, че решението е постановено в съответствие с практиката на СЕС, възпроизведена и в практиката по чл.290 ГПК на ВКС. Невярно е и съдържащото се в четвърти въпрос твърдение на касаторите, че въззивната инстанция неправилно е квалифицирала процесния договор. На няколко места в решението съдът е посочил, че предмет на делото са вземания по договор за ипотечен банков кредит в пълно съответствие с основанието и петитума на исковата молба. Ето защо, този въпрос също не може да обуслови проявлението на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, нито е налице вероятна недопустимост на решението, поради произнасяне на непредявено основание. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Предвид изхода на делото, всеки от касаторите следва да заплати на ответното дружество разноски за настоящата инстанция по 50 лева – юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение