Определение № 488 от 27.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 622/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на С. Л. П., В. Г. П. и З. Г. П., всички чрез адвокат П. К., конституирани като страни на мястото на първоначалния касатор Г. А. П. с определение № 191 от 08.10.2020 г. по настоящото дело, срещу решение № 318 от 06.11.2019 г. по т. д. № 416/2019 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Пазарджишки окръжен съд решение № 21 от 08.02.2019 г. по т. д. № 67/2018 г. в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищеца Г. А. П. (наследодател на настоящите касатори) срещу „С.“ ООД, [населено място] иск с правно основание чл. 79, ал. 1 във връзка с чл. 286 ЗЗД и чл. 141, ал. 7 ТЗ за сумата 206 108.56 лв., представляваща възнаграждения по „Трудов договор № 23“ от 04.01.1999 г. и допълнителните споразумения към него за периода от 01.04.2013 г. до 20.03.2016 г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Като съществени процесуални нарушения са посочени: липсата на мотиви по заявените във въззивната жалба конкретни доводи и оплаквания; необсъждане на всички събрани по делото доказателства, имащи значение за решаването на спора по същество; произнасяне по въпроса за валидността на процесния договор, без да е заявено изрично възражение от страна на ответника и без да са дадени указания на страните за ангажиране на доказателства в тази връзка. Според касаторите, атакуваното решение е постановено и в нарушение на материалния закон – чл. 141 и чл. 137 ТЗ, тъй като съдът не е отчел спецификата на процесния договор, изразяваща се в това, че е сключен от наследодателя им в качеството му на физическо лице, а не на управител на ответното дружество; не е приложил към този договор правилото на чл. 293, ал. 3 ТЗ и не е съобразил, че съгласно уредбата на ТЗ към момента на сключването му решенията на Общото събрание на съдружниците не са формални. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са поставени процесуалноправните въпроси: „ 1. Има ли право съдът да постанови решението си въз основа на доводи и възражения, които не са въведени от страните в делото по предвидения в ГПК процесуален ред; 2. Приложим ли е чл. 293, ал. 3 ТЗ, пряко или по аналогия, за договорите за управление на търговските дружества; 3. Следва ли въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в постановеното съдебно решение относно релевантните факти; 4. Какво следва да съдържат мотивите на съдебното решение, за да е последното правилно; (Липсата на мотиви в съдебното решение относно възраженията на някоя от страните, в случая на доверителя ми, основание ли е за неговата отмяна)“. Според касаторите, въззивният съд се е произнесъл и по „материалноправни въпроси от значение за изхода на делото, а именно: не е обсъдил обективно съдържанието на мандатния договор, както и задълженията на страните по него, така както е сезиран с въззивната жалба, на основание исковата молба“. В тази връзка се твърди противоречие с конкретно посочена практика на ВКС – задължителна и казуална. Освен това, бланкетно, без да е аргументирано, е заявено и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. последно ГПК. Ответникът по касация – „С.“ ООД, [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на атакуваното решение въззивният съд е съобразил отменително решение № 241 от 16.102017 г. по гр. д. № 322/2017 г. на ВКС, IV г. о., с което процесният договор от 04.01.1999г. (наречен „Трудов договор № 23"), сключен между първоначалния ищец Г. А. П. и ответното дружество „С.“ ООД, е квалифициран като договор за възлагане на управление (за поръчка) по чл. 141, ал. 7 ТЗ, във връзка с чл. 280 ЗЗД. Решаващият въззивен състав е преценил, че така сключеният договор и последвалите допълнителни споразумения към него са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във връзка с чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ в частта относно определеното в тях „трудово възнаграждение“ и поради това твърдените от ищеца Г. А. П. задължения на „С.“ ООД към него, като управител на дружеството, не могат да се приемат за валидно възникнали и съответно – за съществуващи. Изводът за нищожност е аргументирал с липсата на решение на общото събрание на съдружниците на „С.“ ООД. Посочил е, че по време на сключването на процесния договор действително законът не е съдържал сега съществуващата регулация по чл. 141, ал. 7 ТЗ (ДВ, бр. 58 от 2003 г.), но определянето на възнаграждението на управителя – не само по това време, но и по време на сключването на „допълнителните споразумения“ – е от изключителната компетентност на общото събрание (чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ), каквито решения на компетентния за това орган на дружеството обаче по делото не са били представени, нито във въззивната жалба са заявени твърдения в тази насока независимо от факта на променената правна квалификация на иска, която е била известна на страните и с която ищецът вече е бил съгласен. Като неуместна е преценена направената от жалбоподателя аналогия с разрешението, дадено по т. 1 от Тълкувателно решение № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС, по съображения, че същото се отнася до пределите и съдържанието на представителната власт на управителя във външните отношения на дружеството с трети лица, докато настоящият случай касае вътрешните отношения между два органа на самото дружество. С оглед на това, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за недължимост на претендираните от ищеца възнаграждения, основани на процесния договор и допълнителните споразумения към него, и е потвърдил обжалваното решение. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. От поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси обуславящ за изхода на конкретното дело е само първият въпрос, касаещ постановяване на решението въз основа на доводи и възражения, които не са въведени от страните по предвидения в ГПК процесуален ред. По отношение на останалите въпроси това изискване не е осъществено. Въпросът за приложимостта на чл. 293, ал. 3 ТЗ (въпрос № 2) изобщо не е обсъждан в мотивите на обжалвания акт, нито въззивният съд е имал задължение да го обсъжда, тъй като във въззивната жалба не са заявени такива оплаквания и доводи. Въпроси № 3 и № 4 са относими към правилността на акта, поради което и в съответствие с разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС същите не могат да бъдат преценени като значими за допускане на касационния контрол. Необсъждането на доводите и възраженията на страните във връзка с надлежното изпълнение на поетите с процесния договор задължения и съответно необсъждането на представените в тази връзка доказателства е резултат от преценката, че договорът е нищожен, което прави безпредметно произнасянето по тях. Проверката на правилността на тази преценка е предмет на самия касационен контрол, но не е основание за допускането му. С оглед констатацията за отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на посочените три процесуални въпроса (въпроси № 2 - № 4), не подлежи на обсъждане твърдяното от касаторите противоречие с посочената от тях практика на ВКС. Настоящият състав намира, че в изложението не е поставен „материалноправен въпрос“, по отношение на който да бъде извършена преценка дали е обуславящ за изхода на делото и дали е налице противоречие с цитираната в т. II задължителна и казуална съдебна практика. Заявено е единствено твърдение, че въззивният съд „не е обсъдил обективно съдържанието на мандатния договор, както и задълженията на страните по него, така както е сезиран с въззивната жалба, на основание исковата молба“. Това твърдение, обаче, не покрива изискванията за конкретно формулиран въпрос, а съгласно указанията в т. 1 от цитирания по-горе тълкувателен акт, касационната инстанция не разполага с правомощието да изведе въпроса служебно от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства (може само да го конкретизира, уточни и квалифицира). Предвид липсата на заявен от касаторите материалноправен въпрос, не подлежи на обсъждане съответствието на въззивното решение с посочената в изложението обилна съдебна практика. Макар и обуславящ за изхода на спора, процесулноправният въпрос (въпрос № 1), свързан с произнасянето по доводи и възражения, които не са въведени от страните по предвидения в ГПК ред, не може да обоснове допускане на касационния контрол, тъй като не е налице заявеното за него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС. Съгласно приетото след образуване на настоящото производство Тълкувателно решение № 1/2020 от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС (което именно, а не цитираните от касаторите решения по чл. 290 ГПК, се явява релевантна за този въпрос съдебна практика), съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В мотивите на тълкувателния акт е разяснено, че: Съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти; Когато, без да е направено възражение за нищожност от страните, по делото са събрани доказателства, от които тя може да се установи, по силата на чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да ги обсъди и даде правна квалификация на установените от тях факти; Някои от общите основания за нищожност по чл. 26 ЗЗД се установяват от самата сделка и съдът е длъжен да ги констатира, като не зачете нейните правни последици; Порокът на сделката поради противоречие със закона се състои в нарушаване на императивна правна норма и е установим при съпоставката на съдържанието на сделката с правилото на закона. Въззивното решение не е в отклонение от цитираната практика. При дадената от ВКС правна квалификация на сключения между страните договор като такъв за управление, при новото разглеждане на делото инстанциите по същество са обсъдили валидността на същия с оглед относимата към договорите за възлагане на управление правна уредба в Търговския закон, като са приели, че същите са нищожни поради противоречие със закона, предвид липса на изрично решение на общото събрание на съдружниците за определяне възнаграждението на управителя, т. е. в случая е налице нищожност на договора, произтичаща от порок, който се установява пряко от съдържанието му и поради това, съобразно указанията в посоченото тълкувателно решение, съдът е бил длъжен да се произнесе по нея. Това произнасяне не е извършено в нарушение на принципа на състезателното начало, в какъвто смисъл са разясненията в същото тълкувателно решение. Основното съображение на първоинстанционния съд, за да счете за неоснователен иска за заплащане на процесните възнаграждения, е констатираната от него нищожност на процесния договор поради липса на елемент от фактическия му състав – решение на общото събрание на съдружниците за определяне възнаграждението на ищеца като управител. Във въззивната жалба, обаче, не се съдържат конкретни оплаквания и доводи във връзка с този извод, а е заявено общо оплакване за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в превратно тълкуване и неправилно приложение на материалния закон – чл. 141 и 137 ТЗ вр. чл. 286 ЗЗД, както и твърдение за противоречие с Тълкувателно решение № 3/2013г. на ОСГТК на ВКС. Следователно, макар и информиран за това, че първостепенният съд е извършил преценка относно валидността на договора, ищецът не само не е възразил срещу произнасянето по този въпрос, но не е изразил и становище по него, нито е поискал събирането на доказателства. С оглед на изложеното, настоящият състав намира, че по отношение на релевантния за делото въпрос не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, доколкото е заявено бланкетно – без изобщо да е аргументирано в какво се изразява твърдяната от касаторите очевидна неправилност на обжалвания акт, същото не подлежи на обсъждане. Поради горните съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Независимо от този изход на делото, предвид липсата на направено от ответника по касация искане за присъждане на разноски, ВКС не се произнася по дължимостта на такива. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК