Определение № 3309 от 09.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 1280/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Първа инвестиционна банка“ АД, [населено място], и по касационна жалба на А. П. К., [населено място], срещу решение № 55/21.02.2024 г. по в.гр.д. № 32/2024 г. на Сливенски окръжен съд. Касаторът „Първа инвестиционна банка“ АД обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 735/09.10.2023 г., поправено с решение № 956/14.12.2023 г. и решение № 957/14.12.2023г., постановени по гр.д. № 5298/2022 г. на Сливенски районен съд в частта за отхвърляне на предявените от касатора срещу А. П. К. искове по чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.430 ТЗ за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца разликата над присъдената сума от 8563,09 лв. до пълния предявен размер от 11 011,50 лв. – просрочена главница по договор за банков кредит от 25.03.2013 г. за периода от 25.09.2014 г. до 27.03.2017 г., както и за разликата над присъдената сума от 758,19 лв. до пълния предявен размер от 5744,56 лв.– договорна лихва за периода от 25.05.2015 г. до 25.03.2019 г. Поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: „При уговорено погасяване на главното задължение по договор за банков кредит на вноски с различни падежи, от коя дата започва да тече погасителната давност съгласно чл.114, ал.1 ЗЗД за вземанията за главница и възнаградителна лихва – от датата на падежа на всяка отделна вноска или от датата на настъпване на изискуемостта на целия главен дълг?“. Твърди, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната и постоянната практика на ВКС, като се позовава на Тълкувателно решение № 5/21.01.2022 г. по тълк.д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 50173/13.10.2022 г. по гр.д. № 4674/2021 г. на ВКС, III г.о., решение № 65/06.07.2018 г. по т.д. № 1556/2017 г. на ВКС, I т.о., решение № 28/05.04.2012 г. по гр.д. № 523/2011 г. на ВКС, III г.о., решение № 261/12.07.2011 г. по гр.д. № 795/2010 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 38/26.03.2019 г. по т.д. № 1157/2018 г. на ВКС, II т.о. Касаторът А. П. К. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Сливенски районен съд в частта, с която е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.430 ТЗ, че касаторката дължи на „Първа инвестиционна банка“ АД следните суми: 1/ сумата от 8563,09 лв. – просрочена главница за периода от 25.04.2017 г. до 25.03.2022 г. по договор за банков кредит от 25.03.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение – 13.04.2022 г. до окончателното изплащане; 2/ сумата от 758,19 лв. – договорна лихва за периода от 25.04.2019 г. до 12.03.2020 г.; 3/ сумата от 1421,49 лв. – наказателна лихва за периода от 25.04.2019 г. до 12.03.2020 г.; 4/ сумата от 623,50 лв. – договорна лихва за периода от 14.05.2020 г. до 25.03.2022 г.; 6/ сумата от 4308,31 лв. – наказателна лихва за периода от 14.05.2020 г. до 12.04.2022 г. Поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК по въпроса: „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече съгласно чл.114 ЗЗД давностният срок за главницата и за възнаградителните лихви – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на забавата на длъжника в хипотезата на настъпила, но необявена от кредитора предсрочна изискуемост?“. Твърди, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната и постоянната практика на ВКС, като се позовава на Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 45/17.06.2020 г. по гр.д. № 237/2019 г. на ВКС, II г.о. Въвежда и основанията по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Касаторът А. К. оспорва касационната жалба на насрещната страна и претендира разноски за касационното производство. Касаторът „Първа инвестиционна банка“ АД не е изразил становище по жалбата на К.. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжавалното решение, въззивният съд е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, в което е прието за безспорно, че с договор за банков кредит от 25.03.2013 г. „МКБ Юнионбанк“ АД е предоставила на А. П. К. кредит в размер на 12 000 лв.; уговорено е кредитът да се издължава на 108 броя месечни последователни вноски, считано от 25.04.2013 г. до 25.03.2022 г.; непогасени и просрочени са 91 броя от погасителните вноски за главница и 83 броя от погасителните вноски за договорна лихва; на 13.04.2022 г. е подадено заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК от „ПИБ“ АД като правоприемник на „МКБ Юнионбанк“ АД. По спорния по делото въпрос относно началния момент, от който започва да тече давностният срок, решаващият състав е намерил, че заявителят е подал заявлението за издаване на заповед за изпълнение след изтичане на срока по договора за кредит. Споделил е становището на първоинстанционния съд, че от момента на настъпването на изискуемостта на всяка от погасителните вноски за главницата до датата на подаване на заявлението е изтекъл петгодишният давностен срок, като с подаване на заявлението давността е прекъсната на осн. чл.116, б. „б“ ЗЗД и е започнала да тече нова петгодишна погасителна давност. Обобщил е, че към момента на подаване на заявлението давността е изтекла за сумата от 2448,41 лв., представляваща непогасена главница за периода от 25.09.2014 г. до 27.03.2017 г. Изложил е съображения, че началният момент на срока на погасителната давност е свързан с изискуемостта на съответната погасителна вноска, която настъпва в различни моменти от крайния срок за погасяване на кредита по силата на постигнатото между страните съгласие; за съответната част от главницата изискуемостта настъпва с изтичането на срока за плащането й, като от този момент кредиторът може да търси изпълнение, поради което бездействието му се санкционира с течение на давностния срок по отношение на тази част от вземането. Според въззивния съд не може да се формира извод, че кредиторът има право да търси изпълнение от изискуемостта на съответната част от вземането, а същевременно бездействието му да не води до течение на давностния срок за тази част, доколкото не е налице предложено частично изпълнение от страна на длъжника без съгласието на кредитора, а е налице разсрочено изпълнение на главницата по кредита. Подчертал е, че Тълкувателно решение № 5/21.01.2022 г. по тълк.д. № 5/2019г. на ОСГТК на ВКС е неотносимо към спора, доколкото негов предмет е преклузивният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД, относим единствено към кредитите с поръчител, но не и към давността на вноските по кредит. Въззивният съд не е споделил и становището, поддържано от А. П. К., че погасителната давност е приложима за цялото вземане, като същата тече от датата, на която длъжницата е изпаднала в забава – 01.03.2015 г. /приблизително 150 дни след датата на последното извършено плащане – 25.09.2014 г./. Подчертал е, че обявяването на кредита за предсрочно изискуем е право на кредитора, но не и задължение, като рискът за него е именно вероятността бездействието му да води до течение на давностния срок за тази част от вземането, но не и за цялото. С оглед на тези съображения въззивният съд е заключил, че подадените от насрещните страни въззивни жалби са неоснователни и е потвърдил първоинстанционното решение. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касаторите са формулирали по един правен въпрос, като двата въпроса са идентични, поради което следва да се разгледат заедно. Въпросът е относим към предмета на конкретното дело, но по отношение на него не са налице поддържаните допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Отговорът на така поставените въпроси е даден с Тълкувателно решение № 3/21.11.2024 г. по тълк.д. № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. При обявяване на дълга за предсрочно изискуем давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този момент падеж, започва да тече от предсрочната изискуемост. В съобразителната част на тълкувателното решение е посочено изрично, че от разпоредбата на чл.114, ал.1 ЗЗД не следва, че давността за всяка една от последователно разсрочените във времето вноски, чиято изискуемост вече е настъпила, започва да тече, след като целият дълг стане изискуем /от падежа на последната вноска или в хипотезата на предсрочна изискуемост/. Такъв извод би се явил в противоречие със същността и целта на института на погасителната давност, а възприемането му би означавало например да не се зачете волята на страните по договора относно различната изискуемост на частите от главницата по всяка от дължимите вноски; да се приеме, че кредиторът има право да търси изпълнение с оглед изискуемостта за съответната част от вземането, върху тази част да се начислява лихва за забава при неизпълнение от длъжника, но кредиторовото бездействие да не води до течение на давностния срок за тази част от вземането и други. Подчертано е, че това разбиране не може да бъде изведено и от разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 5/21.01.2022 г. по тълк.д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, в което не е направен извод, че началният момент, от който започва да тече погасителната давност за погасителните вноски при постигнато съгласие плащането на дължимата сума да е разделено на части, е уговореният краен срок по договора или датата на предсрочната изискуемост. Възприетото в обжалваното решение по поставените от касаторите въпроси напълно съответства на задължителните постановки на Тълкувателно решение № 3/21.11.2024 г. по тълк.д. № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС, с което е преодоляно и съществуващото до постановяването му противоречие в практиката на ВКС, поради което не са налице и двете въведени основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице и поддържаното от касатора А. П. К. основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според разпоредбата въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особени тежки пороци, водещо до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството, каквито в случая не се установяват. По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване. По разноските. На основание чл.81 ГПК на А. П. К., в качеството на ответник по касационната жалба на „Първа инвестиционна банка“ АД, следва да бъде присъдена сумата от 1200 лв, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 19.04.2024 г. за отговор на касационната жалба. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд