Определение № 280 от 07.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 955/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ЗД „БУЛ ИНС“ АД срещу решение № 16/13.01.2020 г. по в. т. д. № 341/2019 г. на Апелативен съд П., с което е потвърдено решение № 8/16.01.2019 г. по т. д. № 181/2018 г. на Окръжен съд Пазарджик в частта, с която касаторът е осъден да заплати на Н. Г. М. и И. В. А. сума от по 60 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на сина им Г. Н. М..

В подадената от „ЗД „БУЛ ИНС“ АД жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД и необоснованост. В изложението на основания за достъп до касационно обжалване се обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирани са следните въпроси, които според касатора са обусловили изводите на въззивната инстанция и са от значение за разрешаване на спора. Въпросите са следните:

1. „Допустимо ли е при разглеждане на иск с правно основание чл. 226 от Кодекса за застраховане /КЗ/ /отм./ съдът да основава изводите си за противоправност и вина в поведението на водача, причинил увреждащото ПТП, на доказателства, събрани във воденото срещу водача на лекия автомобил досъдебно производство и тези по НОХД?“

2. „Предпоставките за носене на деликтна отговорност по чл. 45, ал. 1 ЗЗД трябва да бъдат доказани пред гражданския съд с доказателства и доказателствени средства, събрани в хода на делото по иска на увреденото лице съобразно принципите за непосредственост и равенство на страните.“

3. „Критериите за определяне на действията на останалите участници в движението като внезапно и непредвидено възникнала опасност за движението по пътищата.“

4. „Допустимо ли е водач на МПС да носи отговорност за това, че не е предвидил внезапно извършено неправомерно действие от друг участник в движението?“

5. „Критериите, вложени в „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД задължават ли съда да извърши оценка на всички установени по делото като обективно съществуващи факти и обстоятелства, имащи отношение при определяне размера на обезщетението за причинените неимуществени вреди?“

6. „Налице ли е съпричиняване към вредоносния резултат при неизпълнение на задължението, произтичащо от чл. 125, ал. 3 от Семейния кодекс – родителят да осигурява постоянен надзор по отношение на малолетното си дете и подходящ контрол на поведението на непълнолетното си дете?“

7. „Как следва да се намали застрахователното обезщетение в хипотезата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и следва ли да се направи комплексна преценка като се вземе предвид как действието на увредения се отнася към увреждането и каква е степента, в която то обективно допринася за настъпването на вредата?“

8. „При доказан съществен и преобладаващ принос на пострадалия за причиняване на противоправния резултат, следва ли обезщетението да бъде намалено в такава степен, че в негова тежест да останат по – голям процент от неблагоприятните последици?“.

Сочи се, че въззивното решение е постановено в отклонение от разрешенията, дадени в ТР № 88/12.09.1962 г. на ВС и решение № 18/17.09.2018 г. по гр. д. № 60 304/2016 г. на IV ГО на ВКС, по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

При изложените доводи в касационната жалба е формирано искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение да бъде допуснато до касационен контрол и отменено като предявените искове от Н. Г. М. и И. В. А. бъдат изцяло отхвърлени. Претендира се присъждане на разноски.

От ответниците по касация Н. Г. М. и И. В. А. не е подаден отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

Исковото производство е образувано по предявени от Н. Г. М. и И. В. А. претенции срещу „ЗД „БУЛ ИНС“ АД с правно основание чл. 226 КЗ /отм./. Претендирано е обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на Г. Н. М. – син на ищцата и дете, отгледано от И. В. А.. Виновен за смъртта е И. Х. Х., който при управление на лек автомобил „Фолксваген Голф“, рег. [рег.номер на МПС] поради движение с несъобразена за пътната обстановка скорост по невнимание е прегазил намиращия се на пътното платно Г. Н. М.. Инцидентът се е случил на 21.11.2015 г. на пътя между [населено място] и [населено място].

С атакуваното в настоящото производство решение въззивният съд е приел, че предявените от Н. Г. М. и И. В. А. срещу „ЗД „БУЛ ИНС“ АД искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ са основателни в размера, приет от Окръжен съд Пазарджик – 120 000 лв. Потвърдил е и установеното от предходната инстанция, че ищците и ответникът са съответно активно и пасивно материалноправно легитимирани по делото. В мотивите на въззивното решение съдът е анализирал изслушаните две съдебно – автотехнически експертизи, в резултат на което е направил извод за виновно поведение от страна на водача И. Х. Х.. До същия извод е достигнал и наказателният съд по НОХД № 93/2017 г. по описа на Окръжен съд Пазарджик, поради което е била постановена осъдителна присъда. Същата не е влязла в сила поради междувременно настъпилата смърт на подсъдимия. От събраните гласни доказателства въззивният съд е направил извод за наличие на сериозни по обем морални вреди по отношение на ищците, настъпили в резултат от загубата на детето Г. Н. М.. В отлика от първоинстанционния съд въззивният е преценил, че възражението за съпричиняване, противопоставено от ответника, е основателно, тъй като родителите не са упражнили контрол в достатъчна степен и детето, бягайки, рязко е пресякло пътното платно. Приносът на пострадалия и делинквента за реализиране на общия вредоносен резултат съдът е преценил като равноценни.

Не са налице твърдените от касатора основания за достъп до факултативен касационен контрол на въззивното решение.

Първите три въпроса касаят приложение на принципа за непосредственост, регламентиран с разпоредбата на чл. 11 ГПК. Същата гласи, че разглеждането на делата става устно в открито заседание, освен ако в закон е предвидено това да стане в закрито заседание. В отклонение от изискването на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът не е посочил на коя задължителна или казуална практика на касационната инстанция противоречи решението на Апелативен съд П., нито поради какви съображения е необходимо да бъде допуснат касационен контрол при приложение на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Сочените две разпоредби, които регламентират два от селективните критерии за достъп до факултативен касационен контрол, са само формално посочени без каквато и да било обосновка за приложението им. Съобразно задължителните постановки на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция няма задължението да изведе по служебен път необходимостта от достъп до касационен контрол. Само за пълнота на настоящото изложение следва да бъде посочено, че приложението на принципа за непосредственост изисква решаващият съд да постанови акта си по съществото на спора само въз основа на доказателства, които са събрани в хода на производството по висящия спор. Решаващият съд е длъжен да изслуша свидетелите и вещите лица, за да възприеме непосредствено техните показания/изявления в присъствието на страните – чл. 171 ГПК, чл.200, ал. 2 ГПК. Принципът за непосредственост не допуска решението на съда да се основава на свидетелски показания и заключения на експерти, събрани в друго производство, в т. ч. в досъдебно производство, на постановления на прокурора, други констатации и мнения на разследващите органи и др. В този смисъл е и константната практика на ВКС, обективирана в р ешение № 43/16.04.2009 г. по т. д. № 648/2008 г., II ТО, и решение № 36/28.02.2012 г. по т. д. № 319/2011 г. на II ТО, служебно известни на състава. Апелативен съд П. не се е отклонил от цитираната казуална практика, тъй като е основал решението си на изслушаните в рамките на исковото производство две съдебно - технически експертизи и свидетелски показания.

Четвъртият въпрос е изцяло хипотетично зададен и не кореспондира с изложените във въззивното решение мотиви. Съдът, след анализ на събрания по делото доказателствен материал, е стигнал до извод, че не е налице случайно деяние, а напротив – виновно противоправно действие от страна на управлявалия лек автомобил И. Х. Х.. Същият не е съобразил скоростта с моментната пътна обстановка – престой на превозни средства в насрещната пътна лента, от които слизат групи пътници и около които има движение на хора. В решението е прието, че с тези си действия водачът на лекия автомобил е нарушил чл. 20, ал. 2 от Закона за движение по пътищата. Въпросът всъщност цели проверка на извода, формиран от въззивната инстанция, че не е налице случайно събитие, която не може да бъде предмет на производството по селекция на касационна жалба съобразно задължителните разяснения, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д .№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Въпрос пети се отнася до факторите и критериите, които следва да бъдат отчитани при приложение на чл. 52 ЗЗД, така че да се осигури присъждането на справедливо обезщетение. Въпросът е обуславящ изхода на спора и е включен в предмета на делото, но същият не удовлетворява сочените допълнителни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Както беше посочено и по – горе, в изложението на основания за достъп до касация застрахователното дружество не е посочило в отклонение на коя практика на касационната инстанция е постановено въззивното решение, нито е навело аргументи поради каква причина счита, че е приложим именно критерият по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, разяснен с т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Наличието на задължителна практика /ППВС № 4/1961 г., ППВС № 4/1968 г., ППВС № 5/1969 г./ и казуална практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, съществуваща като обективно право от 1951 г., изключва основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради наличие на неяснота, непълнота или противоречие на закона. Касаторът не е обосновал защо счита, че следва да бъде изоставена създадената до момента практика по приложението на чл. 52 ЗЗД при положение, че разпоредбата не е изменяна от създаването й, нито защо счита, че създадената практика следва да бъде осъвременена. Настоящият състав счита, че въззивното решение не е постановено в отклонение от цитираната по – горе задължителна практика, нито е в отклонение на постановени по реда на чл.290 ГПК решения. При определяне на обезщетението за причинени неимуществени вреди съставът на Апелативен съд П. е отчел интензитета на причинените от загубата на малолетния Г. вреди за неговата майка и мъжът, който го е отгледал от раждането му, емоционалната връзка, създадена между детето и ищците, неговата възраст, както и общественото разбиране за справедливост към конкретния момент – датата на ПТП, детерминирано от икономическите условия в страната. Въззивният съд се е позовал и на ТР № 1/21.06.2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, чиито постановки е приложил адекватно.

Шести и седми въпрос покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не и соченият допълнителен такъв – отклонение от практика на касационната инстанция, обективирана в ТР № 88/12.09.1962 г. на ОСГК на ВС и решение № 18/17.09.2018 г. по гр. д .№ 60 304/2016 г. на IV ГО на ВКС. Както е посочено в т. 7 от ППВС № 17/1963 г., от значение за прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. В цитираното от касатора тълкувателно решение се приема, че при определяне размера на обезщетението по реда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не е необходимо установяване вината на увредения, когато той е дееспособен, нито пък вината на упражняващия надзор над увредения неспособен. Поведението на последните е дотолкова от значение при прилагане разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, доколкото може да се направи разграничение по размер между вредите, намиращи се в причинна връзка с виновното поведение на причинителя, и вредите, причинени от увредения. Тези постановки са доразвити и в сочената от касатора казуална практика, както и в служебно известната на настоящия състав такава, обективирана в решение № 165/26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на II ТО, решение № 44/26.03.2013 г. по т. д. № 1139/2011 г. на II ТО, решение № 91/20.08.2014 г. по т. д. № 66/2013 г. на I ТО, решение № 50/18.05.2017 г. по т. д. № 598/2016 г. на II ТО, решение № 57/01.08.2018 г. по т. д. № 677/2017 г. на I ТО. С решенията е прието, че приносът за реализиране на вредата се отчита и когато той е в резултат на неупражнен родителски надзор и конкретните действия на детето. Въззивният съд изцяло се е съобразил с цитираната практика, като е приел наличие на съпричиняване поради действията на малолетния Г. /рязко навлизане в платното за движение на управлявания от делинквента автомобил/ и неупражнения от родителите му надзор – абзац първи, страница 11 от мотивите на въззивното решение.

Последният въпрос също е хипотетично зададен, тъй като от мотивите на въззивното решение не следва извод за приет от страна на решаващия състав „съществен и преобладаващ принос на пострадалия“. Съдът е приел равноценен принос на делинкветна и пострадалия. Въпросът отново изисква проверка за законосъобразност на формираните от съда изводи и съответствието им с фактите, които доказателствата установяват, т. е. с въпроса всъщност се прави оплакване за необоснованост на решението, което, както беше вече посочено (1, не може да бъде разгледано в производството по чл. 288 ГПК.

Касационната инстанция намира, че, след като не са изпълнени изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на решението, постановено от Апелативен съд П..

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС