Определение № 50072 от 03.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 1812/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационни жалби и насрещна касационна жалба срещу решение № 168/31.03.2022г. по възз.т.д.№ № 555/2021г. на Апелативен съд – Пловдив, както следва: 1.)подадената чрез адв.Д. Д. касационна жалба на Р. М. (ответник) срещу въззивното решение в частта за потвърждаване на постановеното по т.д.№ 192/2018г. на ОС - Пазарджик решение, в частта, с която по предявения по реда на чл.422 ГПК иск на „Юробанк България“ АД са признати оспорените вземания в производството по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 977/2014г. на РС - Пещера за главница към 18.02.2002г. в размер на 64 485.38 швейцарски франка; за законната лихва, начислена върху дължимата към 08.10.2022г. главница от 14 851.16 швейцарски франка за периода от 08.10.2014г. до окончателното изплащане; за договорна лихва в размер на 17 892.25 швейцарски франка за периода 10.09.2012г.-06.10.2014г., ведно със законната лихва от 08.10.2014г. до окончателното изплащане, и за такси в размер на 1330.87 швейцарски франка, ведно със законната лихва от 08.10.2014г. до окончателното изплащане и са присъдени разноски в тежест на касатора; 2.)подадената чрез адв.Д. М. касационна жалба на „Юробанк България“ АД (ищец) срещу въззивното решение в частта за частична отмяна на постановеното по т.д.№ 192/2018г. на ОС - Пазарджик решение, с което по предявения по реда на чл.422 ГПК иск на „Юробанк България“ АД са признати оспорените вземания на „Юробанк България“ АД в производството по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 977/2014г. на РС - Пещера и е постановено друго за отхвърляне на иска за главница за размера над 64 485.38 до 169 431.42 швейцарски франка, както и за договорна лихва за размера над 17 892.25 до 26 815.03 швейцарски франка и са присъдени разноски в тежест на касатора, както 3.) подадената чрез адв. Д. Д. насрещна касационна жалба на Е. М. (другия ответник) срещу въззивното решение в частта за потвърждаване на постановеното по т.д.№ 192/2018г. на ОС - Пазарджик. Касаторът Р. М. поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е недопустимо и процесуално незаконосъобразно – основания за касационно обжалване по чл.281, т.2 и 3, предл.2 ГПК. Процесуалната недопустимост и незаконосъобразност на производството са обосновани с доводи за липса на активна легитимация на банката.В тази връзка касаторът Р.М. счита, че, цедирайки вземането на небанкова институция, банката е загубила процесуалната привилегия по чл.417 ГПК, която загуба не е санирана нито с обратната цесия на вземането, нито с издаването на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК.Ето защо, поддържа, че банката не е легитимен кредитор в заповедното производство по чл.417 ГПК и, следователно, в производството по чл.422 ГПК.Според касатора липсата на процесуален ред за инстанционен контрол на издадената заповед за изпълнение не освобождава съда в производството по чл.422 ГПК от преценката дали банката е легитимен кредитор и имала ли е тя право да предяви вземането си по реда на чл.417 ГПК, като възраженията му, че цесията опорочава легитимацията на кредитора се отразяват не само на допустимостта, но и на основателността на иска по чл.422, ал.1 ГПК.Поддържа, че въззивният съд почти не е извършил проверка на това въведено от него оплакване, като не е изследвал незаконосъобразността на цесията и на обратната цесия спрямо строго ограничената легитимация на кредитора по чл.417 ГПК.Въвежда доводи, че цесията представлява заобикаляне на процесуалния закон и злоупотреба с права.Цитира съдебна практика, с която счита, че въззивното решение в обжалваната част не е съобразено. Оспорва мотивите на въззивния съд за допустимостта на производството и за връзката между заповедното и исковото производство. По тези съображение моли за отмяна или за обезсилване на въззивното решение в обжалваната част и за отхвърляне на иска или за прекратяване на производството.Претендира за присъждане на разноски. В изложението към жалбата на Р. М. по чл.284, ал.3, т.1 ГПК преди всичко са въведени основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.2 и 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваните от него части, които са обосновани със същите доводи, които са поддържани и в касационната жалба като основания за касационно обжалване по чл.281 ГПК.Поддържано е и основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, обосновано с доводи, че въззивното решение не е съобразено със съдебната практика по следните формулирани въпроси: За активната процесуална и материална легитимация на кредитора и отражението й върху допустимостта на производството по чл.422 ГПК и За правото на цесионера да предоговаря условията на кредита и да го цедира обратно на банката и за вероятната нищожност на тези договори, поради противоречието им със закона. В касационната жалба на „Юробанк България“ АД се поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно, поради материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.Преди всичко касаторът оспорва изводите, че не е налице предсрочна изискуемост.В тази връзка счита за неправилни изводите, че уведомлението за предсрочна изискуемост е следвало да съдържа някакви формални законоустановени реквизити.Касаторът намира за неправилни и изводите за недостигане на уведомленията за предсрочна изискуемост до длъжниците, тъй като този въпрос не е бил спорен между страните и съдът не е следвало да следи служебно да следи за това при служебната проверка за неравноправни клаузи, тъй като уведомлението за предсрочна изискуемост не е част от договорните отношения.Въвежда доводи, че кредиторът е свободен да определи начинът на връчване, като, възлагайки връчването, той не може да определя и да налага правила за връчването и да контролира и да указва на връчителя как да процедира при връчването и оформянето на документите за връчване.Според касатора, приемайки, че предсрочната изискуемост не е обявена преди подаване на заявлението, въззивният съд е следвало да се произнесе за настъпване на предсрочната изискуемост с връчване на ИМ.По тези съображения касаторът счита, че е следвало да бъдат присъдени и предсрочно изискуемите вземания.На следващо място касаторът оспорва, като извършени в нарушение на закона и необосновани, изводите, че е недопустимо предоговаряне с цесионер.Счита за неправилни, като необосновани, и изводите за прехвърляне с приетите за неравноправни договорни клаузи на целия риск на кредитополучателя.Излага подробни съображения за неправилността на оспорените изводи, че банката не е дала необходимата информация на кредитополучателя.Искането е за отмяна на решението в обжалваните части и за присъждане на разноски. В изложението към жалбата на банката е въведено основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните правни въпроси: 1.Допустимо ли е съдът да внася съмнения и съответно да приема за недоказано достигане на съобщение между страните по договорно правоотношение, когато получаващата страна не е оспорила полученото съобщение с твърдяното съдържание? 2.Допустимо ли е съдът да приема за недоказано достигане на съобщение между страни по договорно съобщение, когато са спазени договорените условия за кореспонденция и/или са спазени всички нормативни и технически изисквания за изпращане и достигане на съобщението? По въпрос № 2 с от касатора с доводи, че въззивният съд се е произнесъл в нарушение на Конституцията, позовавайки се на приетото в определение № 272/04.05.2020г. по т.д.№ 1729/2019г., II т.о.Основанието по т.1, предл.2 на чл.280 ГПК е обосновано с противоречие на даденото разрешение с решение № 86/27.10.2020г. по т.д.№ 2118/2019г. и определение по ч.т.д.№ 2219/2017г., двете на I т.о. Основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е въведено и по следните въпроси: 3.Следва ли уведомлението за предсрочна изискуемост да съдържа определени детайли от възражението или е достатъчно единствено изявлението на банката, че обявява кредита за предсрочно изискуем/ естествено с посочване на идентификация на кредита и страните/? 4.Възможно ли е да се предвиди за 22 години напред какво ще е движението на определена валута и дали тя ще остане фиксирана спрямо националната валута? 5.Представлява ли подвеждане на потребителя и предоставяне на спекулативна информация, ако банката даде прогноза за движение на валутата за 22 години напред и това предвиждане не се сбъдне? 6.Когато съдът посочва, че банката следвало да даде информация дали потребителят би понесъл финансовите си задължения при обезценяване на националната валута, това включва ли банката да направи анализ на доходите на кредитополучателя за 22 години напред? В насрещната касационна жалба на ответника Е. М. се поддържат основания за касационно обжалване, искания и основания за допускане на касационно обжалване, идентични с въведените в касационната жалба на ответника Р. М.. В подадените чрез процесуалните им представители адвокати писмени отговори на „Юробанк България“ АД, Р. М. и Е. М. жалбата на насрещната страна се оспорва. Заявено е искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на адв.Д. Д., на осн. чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, за изготвяне и подаване на отговорите на касационната жалба на „Юробанк България“ АД на Р.М. и Ек.М. в размери от по 6050лв. за всеки от двамата ответници по касация. Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.288 ГПК, приема следното: Преди всичко, при извършване на проверката за валидност и допустимост на обжалваното първоинстанционно решение, въззивната инстанция е обсъдила и приела за неоснователно възражението на ответниците за недопустимост на предявения по реда на чл.422 ГПК иск, респ. на първоинстанционното решение, което е приела да е основано на довод, че банката - заявител, респ. ищец, не е от кръга на лицата, имащи правен интерес да искат издаване на заповед по чл.417 ГПК.В тази връзка еизложила мотиви, че в производството по чл.422 ГПК не се извършва проверка на допустимостта, респ. на правилността на заповедта за изпълнение, а се дължи преценка единствено за съществуването на вземането в патримониума на заявителя. От фактическа страна решаващият въззивен състав е приел за установено, че страните по делото имат сключен договор за кредит HL 34903/31.03.2008г., по силата на който банката се е задължила да предостави на ответниците кредит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 100 000 евро по курс „купува“ на швейцарски франк към еврото на банката в деня на усвояване на кредита, а ответниците - да погасяват кредита в швейцарски франкове на месечни вноски, съгласно погасителен план, приложение към договора, включващи главница и лихва, за период от 22 години.Установил е, че страните са уговорили кредитът да се усвои по блокирана сметка на кредитополучателя Ек.М. в швейцарски франкове, а в деня на усвояването й да се превалутира служебно от банката в евро по курса на банката „купува“ на швейцарския франк и да се преведе в друга сметка в банката на кредитополучателя Ек.М. в евро.Приел е за установено, че размерът на договорната лихва е сбор от базовия лихвен процент/БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за периода на начисляване на лихвата, който към момента на сключване на договора за кредит е 4.5%, като той не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни, като с това автоматично се променя и размерът на погасителната вноска, плюс договорна надбавка – 1.65%, която не се променя.Приел е за установено, че е уговорено право на банката по времедействието на договора едностранно да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните и приложимата лихва по процесния договор, както и да обяви кредита за предсрочно изискуем при неиздължаване на която и да вноска и при неизпълнение на което и да е задължение, без да е необходимо да уведомява кредитополучателя.Установил е, че в чл.23 от договора е обективирано изявление на кредитополучателите за знание, разбиране и съгласие относно последиците от промяна на курса на банката на швейцарския франк към лева и евро и от превалутирането, приемане да носят риска и вредите от тези промени, запознаване с икономическия смисъл и правните последици на договорните клаузи на чл.6, ал.2 и чл.21-23 и даване на съгласие с настъпването им. Установил е, че на 09.04.2008г., по време на брака й с другия ответник - кредитополучател Р.М., сумата по договора за кредит е усвоена по посочената в договора банковасметка на ответницата Ек.М., като, при курс„купува“ на банката за швейцарския франк 1.6253317 за 1 евро към момента усвояването, усвоената от ответниците сума по договора за кредит е 162 534 швейцарски франка.Въззивният съд е приел за установено, че на 15.05.2008г. банката е цедирала, каквато възможност е била изрично уговорена, вземанията си по процесния договор за кредит на небанковата институция „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД, което дружество при сключване на договора за цесия е извършвало дейност по занятие в нарушение на ЗКИ, след което в периода 2009г.-2012г.цесионерът „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД е сключил с ответниците седем допълнителни споразумения, с които съществуващите задължения на ответниците по договора за кредит са предоговорени.Установил е, че с договор за цесия от 05.03.2014г.„Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД е прехвърлило на банката вземанията по договора и споразуменията.От заключението на ССЕ по делото от 30.11.2020г. решаващият състав е установил, че заплатената от ответниците главница по договора за кредит е в размер на 12 203.02 швейцарски франка, а незаплатената главница по договора за кредит към момента на депозиране на заключението на ССЕ на 30.11.2020г. е в размер на 150 330.86 швейцарски франка, включващ и предсрочно изискуемата главница.Приел е за установено, че неплатената главница, която е падежирала към момента на подаване на заявлението по чл.417 ГПК, е в размер на 14 851.16 швейцарски франка, а неплатената главница, която е падежирала към датата на последното ОСЗ пред въззивния съд на 18.02.2022г., е 64 485.38 швейцарски франка.Установил е, че размерът на неплатените договорни лихви за исковия период 10.09.2012-06.10.2014г. е 17 892.25 швейцарски франка, а размерът на дължимите такси по договора за исковия период е 1388.40 швейцарски франка. От правна страна въззивната инстанция е приела, че процесният договор за кредит съдържа всички елементи, които са посочени в чл.430 ТЗ, тъй като е сключен от надлежна страна като кредитодател и в предвидената от закона форма, поради което не е нищожен.Формирани са мотиви, че валутата на договора за кредит са швейцарски франкове, а не евро, обосновани с това, че кредитът е предоставен и усвоен по сметката на кредитополучателя с негово съгласие във валутата, за която е уговорено кредитирането, а именно швейцарски франкове, в която валута страните са постигнали съгласие и за погасяване на вноските. За договорните клаузи на чл.6, ал.2 и чл.23 въззивният съд е приел, че те не отговарят на изискването за добросъвестност и създават неравновесие между страните, като способстват за прехвърляне на валутния риск върху потребителя и облагодетелстват банката, поради което са нищожни, на осн. чл.146, ал.1 ЗЗП.Тази изводи са обосновани от въззивния съд с това, че, тъй като кредитополучателите не са имали нужда от суми в швейцарски франкове, не са имали достъп до сметката, по която сумата ще бъде преведена, а тя служебно ще се превалутира в евро, не са получавали доходите си в швейцарски франкове, курсът на швейцарския франк не е фиксиран, а срокът на договора за кредит е 22 години, банката е следвало да предостави на ответниците пълна и подробна информация, която им да даде възможност за преценка, и то в дългосрочен план, на икономическите последици от валутния риск и на опасността да не могат да понесат поетите финансови задължения при обезценяване на лева спрямо швейцарския франк, както и, че по делото липсват данни за предоставяне на такава информация от банката. Изведени са решаващи мотиви, че, поради нищожността на договорните клаузи на чл.6, ал.2 и чл.23, равностойността на погасителната вноска следва да се определи по курса на швейцарския франк към момента на усвояване на кредита.Въззивният съд е приел, че са нищожни, като неравноправни, и договорните клаузи на чл.3, ал.1, изр.1, чл.3, ал.5, чл.6, ал.3 и чл.12, тъй като е приел, че с тях са постигнати уговорки за едностранна промяна на лихвата от банката, без яснота за основанието и начина на извършването на тази промяна, и без да е предвидено право на другата страна да прекрати договора при значително увеличение на договорната лихва. Изведени са решаващи мотиви, че, поради нищожността на договорните клаузи на чл.3, ал.1, изр.1, чл.3, ал.5, чл.6, ал.3 и чл.12, дължимата договорна лихва следва да се определи в размер на 6.15% ( БЛП на банката към момента на сключване на договора- 4,5 % плюс договорната надбавка - 1.65%).Въззивният съд е приел, че този размер на договорната лихва е приложим и при определяне на договорната лихва за просрочие в договорната клауза чл.3, ал.3, за която е прието, че не е противоречаща на добрите нрави.За допълнителните споразумения с цесионера „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД решаващият състав е приел, че те са изцяло нищожни, като сключени в нарушение на ЗКИ, поради което не следва да се извършва преценка за нищожност на отделни техни договорни клаузи.Изведени са решаващи мотиви, че с договора за цесия от 05.03.2014г. банката е придобила вземания по отношение на ответниците във вида и размерите, които е прехвърлили на цесионера „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД с договора за цесия от 15.05.2008г., съответно намалени с извършените между двете дати плащания. По отношение на договорната клауза на чл.18, ал.1 от договора за кредит, предвиждаща автоматично настъпване на предсрочната изискуемост на кредита, решаващият състав е приел, че тя също е неравноправна, поради което е нищожна, на осн. чл.146 ЗЗП.За да приеме, че не е настъпила предсрочната изискуемост на кредита, въззивният съд е приел преди всичко, че уведомленията за предсрочна изискуемост са нередовни, тъй като в тях не са посочени периодът на неизпълнението, видът и размерите на неизпълнените задължения, а само общо е посочено задължението за главница, включващо и непадежиралата, предсрочно изискуема такава.Като самостоятелно основание за ненастъпване на предсрочната изискуемост въззивният съд е посочил, че липсват доказателства представените с исковата молба изявления/покани за предсрочна изискуемост да са връчени на двамата длъжници, тъй като посоченият в представените пощенски разписки подател е адвокатско дружество, за което не може да се направи извод, че е волеобразувало от името на банката, както и, тъй като пощенските разписки не могат да се свържат с представените с ИМ покани.Изведени са решаващи мотиви, че искът е основателен и следва да се уважи както следва:1/ за неплатената падежирала главница към датата на формиране на СПН, а именно последното ОСЗ пред въззивния съд на 18.02.2022г., чийто размер - 64 485.38 швейцарски франка, е определен на база заключението на ССЕ от 30.11.2020г. и служебно изискания и приложен по делото първоначален погасителен план към договора; 2/ за дължимата и неплатена лихва за исковия период 10.09.2012г.- 06.10.2014г. в размер на 17 892.25 швейцарски франка и 3/ за дължимите такси в размер на 1388.40 швейцарски франка.Въззивният състав е посочил, че при определяне на дължимите суми от ответниците не са взети предвид извършените по образуваното изпълнително производство плащания, съгласно ТР № 4/2014г., както и, че не следва да се обсъжда, като преклудирано, възражението на ответника Р.М. за погасителна давност и, тъй като давността не се прилага служебно. Преди всичко въз основа на въведеното изрично в изложението към касационната жалба на Р.М. и при извършената служебна проверка на въззивното решение в обжалваните части не се констатира наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК – вероятна недопустимост. Налице са всички положителни и липсват отрицателни процесуални предпоставки за допустимост на решението в обжалваната част.Въззивното решение е изцяло съобразено с определението по приложеното възз.т.д.№ 461/2019г. на АС - Пловдив, с което е отменено първоинстанционното определение за прекратяване на делото и за връщането му за разрешаване на спора по същество, с което наличието на активна процесуална легитимация на банката в производството по чл.422 ГПК е задължително установено, на осн.чл.278, ал.3 ГПК. Неоснователността на искането на касатора Р.М. за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната от него част до директен касационен контрол на въведеното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, очевидна неправилност произтича от необосноваване на приложното му поле от касатора. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предполага въззивният акт да е постановен или при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован, и този порок да е установим от касационния съд пряко от мотивите към решението, без същинската контролна дейност на касационната инстанция, която се извършва в производството по чл.290, ал.2 ГП.Наличието на посочената предпоставка би могло да бъде обосновано само, когато неправилността е обективно и явно установима – напр. въззивният съд е приложил закона „contra legem“ - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem“ - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството, формирал е изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на елементарната формална логика и др. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, както и такава, която да не може да бъде установена пряко въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от касационния съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В случая въведените от касатора доводи не могат да обосноват нито една от проявните форми на очевидна неправилност, изведена от посочените по-горе критерии, а въведените доводи съставляват основания за касационно обжалване.Пряко от мотивите на обжалваното въззивно решение не се констатира очевидна неправилност, изведена от посочените по-горе критерии. Не следва да се допуска касационно обжалване на решението в обжалваната от ответника Р.М. част и на въведеното от него основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно мотивите към т. 4 на ТР № 1/2010г.по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, основанието за допускане до касационно обжалване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК „ от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“изисква или 1/ разглеждането на въпроса да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или 2/ разглеждането на въпроса да допринася за осъвременяване на тълкуването на създадената съдебна практика с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или 3/ когато законите са непълни, неясни или противоречиви, разглеждането на въпроса да допринася да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.В разглеждания случай касаторът не твърди по поставените въпроси да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изменена, не поддържа да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, както и не поддържа и непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което да е необходимо създаване или осъвременяване на задължителна съдебна практика. Въведените от касатора доводи, че решението в обжалваната част не е съобразено с цитираната съдебна практика сочи на друго основание за допускане на касационно обжалване, каквото не е въведено. Ето защо, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част от касатора Р.М.. По искането на банката за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната от нея част преди всичко следва да се посочи следното: Съгласно мотивите към т.1 на № 1/2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, който определя рамката, в която касационният съд селектира жалбата; обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен правен въпрос, както и на основания, различни от посочените в жалбата; касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба; касационният съд може само от обстоятелствената част на изложението да конкретизира, за уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело; непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, а обвързаността на допускането на касационно обжалване от посочените от касатора основания не се отнася до валидността и допустимостта на въззивното решение. Не следва да се обсъжда при селектиране на касационната жалба на банката основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК(очевидна неправилност), тъй като в изложението по чл.284, ал.1 т.4 ГПК на банката същото не е изрично въведено, за което не е достатъчно самото посочване на законовия текст на чл.280, ал.2 ГПК. Правният въпрос за правомощията на въззивния съд също не следва да се обсъжда при селектиране на касационната жалба на банката на въведеното в изложението по чл.284, ал.1 т.4 ГПК основание по т.1, предл.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като в тази връзка са изложени само твърдения, банката се е позовала на ТР № 1/09.12.2013г. по т.д.№ 1/2013г. ТРОСГТК на ВКС, но въпросът не е формулиран и касационният съд няма правомощия да го изведе, съгласно посоченото в т.1 на ТР № 1/2009г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. При извършената от настоящия състав на касационния съд служебна проверка за валидност и допустимост на въззивното решение в обжалваната от банката част не се констатира неговата вероятна нищожност или недопустимост, като основания за допускане на касационно обжалване. Неоснователността на искането на банката за допускане на касационно обжалване по формулираните в приложеното към касационната жалба на банката изложение въпроси № 2, № 4, № 5 и № 6 произтича от липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Очертаната в т. 1 на ТР № 1/2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС дефинитивност на правния въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК (този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело) по отношение на въпроси № 2 не може да се изведе от формираните от въззивния съд мотиви за недоказаност на достигането на съобщенията на банката до ответниците, тъй като въззивният съд изобщо не е обсъждал спазването на договорените, нормативните и техническите изисквания за изпращане и достигане на съобщението.Не притежават характеристиките на правни по см. на чл.280, ал.1 ГПК и въпроси № 4, № 5 и № 6, тъй като те също не кореспондират на изводите, които е направил въззивният съд, че банката не е предоставила необходимата информация на ответниците за последиците от сключване на договора при промяна на валутния курс. Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната от банката част на въведеното основание по т. 3 на чл.280, ал.1 ГПК по въпроси № 1 и № 3, тъй като не е обосновано от касатора приложното му поле. В случая основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е въведено само бланкетно, без да са въведени никакви доводи, които да го аргументират, според критериите, изведени от ТР № 1/2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът не твърди по поставените въпроси да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде променена. Не поддържа да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуващата съдебна практика. Не поддържа и да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването или осъвременяването на съдебната практика. Ето защо, не следва да се допуска касационно обжалване на решението и в обжалваната част от банката. Поради неразглеждане на касационната жалба на банката, на осн. чл.287, ал.4 ГПК, насрещната касационна жалба на Ек.М. не следва да се разглежда. На осн. чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, във врс с чл.9, ал.3 от Наредба №1/2004г. на ВАС „Юробанк България“ АД следва да бъде осъдена да заплати адвокатско възнаграждение на адв.Д. Д. за изготвяне и подаване на писмените отговори на Р.М. и Ек.М. на касационната жалба на банката, безц процесуално представителство, определено на база защитавания с нея интерес от 113 868.82 швейцарски франка с левова равностойност по курса на БНБ - 221 534.24лв., в рамките на претендираните размери от по 6050лв. за всеки ответник по касация или адвокатско възнаграждение в общ размер 12 100лв. Тъй като липсват данни за извършени разноски от „Юробанк България“ АД за подаване на отговор на касационната жалба на Р. М., такива не се присъждат. Мотивиран от горното, съставът на I т.о.: