Определение № 4231 от 23.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4482/2024 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 93 623/28.08.2024 година, подадена от Е. К. К., срещу определение № 12 794/16.08.2024 година на Софийски градски съд, ЧЖ-VІ-Е състав, постановено по ч. гр. д. № 8840/2024 година. С обжалваното определение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното разпореждане № 68 526/14.05.2024 година на Софийския районен съд, гражданско отделение, 91-ви състав, постановено по гр. д. № 2726/2022 година, с което, е върната въззивна жалба с вх. № 152 614/10.04.2024 година подадена от К. срещу решение № 6645/12.04.2023 година на Софийския районен съд, гражданско отделение, 91-ви състав, постановено по гр. д. № 2726/2022 година, тъй като е била подадена след установения в закона срок за това. В частната касационна жалба са изложени твърдения за това, че обжалваното определение е постановено в нарушение на закона и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото и потвърденото с него разпореждане на Софийския районен съд да бъдат отменени като делото бъде върнато на първоинстанционния съд за администриране на подадената от Е. К. К. срещу решение № 6645/12.04.2023 година на Софийския районен съд, гражданско отделение, 91-ви състав, постановено по гр. д. № 2726/2022 година, въззивна жалба с вх. № 152 614/10.04.2024 година. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, Е. К. К. твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски градски съд. Ответникът по частната касационна жалба Т. Й. К. е подал отговор на същата с вх. № 12 141/06.11.202 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определение № 12 794/16.08.2024 година на Софийски градски съд, ЧЖ-VІ-Е състав, постановено по ч. гр. д. № 8840/2024 година, поради което такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна и се иска оставянето й без уважение, като оспорваното с нея определение да бъде потвърдено. Е. К. К. е била уведомена за обжалваното определение на 26.08.2024 година, а подадената от него срещу същото частна касационна жалба е с вх. № 93 623/28.08.2024 година. Предвид на това жалбата е подадена в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийски градски съд е приел, че препис от първоинстанционното решение на Софийския районен съд е било връчено на Е. К. К., чрез нейния пълномощник по делото адвокат И. Д. от САК на 25.04.2024 година, а подадената от нея въззивна жалба била постъпила в деловодството на съда на 10.05.2024 година. По силата на чл. 259, ал. 1 от ГПК срокът за въззивно обжалване на първоинстанционното решение бил двуседмичен, като течал от връчването му на страната. Именно този срок бил определен и в диспозитива на първоинстанционното решение, поради което не била приложима разпоредбата на чл. 62, ал. 3 от ГПК. Не се твърдяло и липсвали доказателства по делото въззивната жалба да била подадена по пощата в предходен момент, поради което била неприложима правната норма на чл. 62, ал. 2 от ГПК. Съгласно чл. 60, ал. 4 от ГПК срокът, който се боял на седмици, изтичал в съответния ден на последната седмица. Затова, тъй като препис от първоинстанционното решение бил връчен на К. на 25.04.2024 година срокът за въззивно обжалване бил изтекъл на съответното число на последната седмица, а именно на 09.05.2024 година (четвъртък, присъствен ден), като без значение било обстоятелството, че в него били включени почивни дни. Единствено в случай, когато последният ден от срока бил неприсъствен, законодателят в разпоредбата на чл. 60, ал. 6 от ГПК бил предвидил изтичането му да било в първия следващ присъствен ден. Тази хипотеза не била налице в случая, с оглед изтичането на срока в присъствен ден. Затова подадената въззивна жалба на следващия ден-на 10.05.2024 година, била извън решителния срок, уреден в чл. 259 от ГПК, поради което правилно била върната от съдията-докладчик в първоинстанционното производство с обжалваното разпореждане–на основание чл. 262, ал. 2, т. 1 от ГПК. По тези съображения обжалваното разпореждане било законосъобразно, поради което следвало да бъде потвърдено. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Е. К. К. е поискала обжалваното определение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса за това как следва да се изчисли крайния срок по чл. 60, ал. 4 от ГПК, който се брои по седмици-от кога започва да тече и кога изтича посочения срок-до изтичане на съответното число от седмицата или до изтичане на седмия (последен) ден на срока?. Твърди се, че разпоредбата на чл. 60, ал. 4 от ГПК била неясна, поради което бири налице предпоставките за допускане на исканото касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. При постановяването на обжалваното определение съставът на Софийски градски съд е разглеждал въпросите за началото и края на срока по чл. 60, ал. 4 от ГПК, но въпреки това поставения въпрос не обуславя допускането на исканото от Е. К. К. касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 60, ал. 4 от ГПК срокът, който се брои по седмици, изтича в съответния ден на последната седмица. Така ако фактът, който поставя началото на срока се е осъществил в четвъртък, то срокът ще изтече в четвъртък, на последната седмица от срока-до края на деня, или до приключването на работното време ако задължението и за извършване на действие или за представяне на нещо в съда. В случая не намира приложение правилото на чл. 60, ал. 5 от ГПК, тъй като той се отнася до изчисляването на сроковете, когато същите се броят по дни, поради което не е приложим за случаите когато те се изчисляват по години, месеци или седмици. Същевременно само в тази разпоредба е предвидено, че срокът се изчислява от деня, следващ този, от който започва да тече срокът, поради което и с оглед систематичното място на разпоредбата на чл. 60, ал. 5 от ГПК следва, че това правило е приложимо само, когато срокът се изчислява по дни, но не и в останалите хипотези на чл. 60 от ГПК. При тях началото на срокът е от деня на събитието или на момента, от който започва да тече срокът. В този смисъл са и правилата на чл. 72, ал. 1 от ЗЗД, като правилата за изчисляването на сроковете трябва да бъдат еднакви за всички правоотношения. С оглед на това разпоредбата на чл. 60, ал. 4 от ГПК е ясна и не се налага тълкуването ю, поради което и не е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК допълнително основание за допускане на касационното обжалване. С оглед на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 12 794/16.08.2024 година на Софийски градски съд, ЧЖ-VІ-Е състав, постановено по ч. гр. д. № 8840/2024 година, по подадената против него от Е. К. К.. частна касационна жалба с вх. № 93 623/28.05.2024 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение