Определение № 60475 от 11.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 718/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. И. У.-Д., подадена чрез адв. Н. К., против въззивно решение № 260081/17.09.2020 г., постановено по гр. д. № 1138/2020 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 256420/28.10.2019 г., постановено по гр. д. № 12420/2019 г. на Софийски районен съд, в обжалваната част, с която е признато за установено по предявените от „ЕОС Матрикс“ ЕООД срещу М. И. У.-Д. искове с правно основание по чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ и чл. 99 ЗЗД, че М. И. У.-Д. дължи сумата от 11 876,39 лева – главница по договор за потребителски кредит № F. от 21.02.2008 г. на „Юробанк И Еф Джи България“ АД и сумата от 2665,26 лева договорна лихва за периода 21.02.2008 г. – 31.12.2015 г., които вземания са прехвърлени на ищеца с договор за възлагане на вземания от 18.01.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от 12.10.2018 г. до окончателното й заплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 22.10.2018 г. по ч. гр. д. № 66140/2018 г. по описа на Софийски районен съд. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение, иска се отмяната му и отхвърляне на предявените искове. Претендират се разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК във връзка със следните въпроси: 1. „Налице ли е нарушение на принципа на равнопоставеност на страните и на състезателното, диспозитивното и служебно начало в случаите, в които с въззивната жалба, респективно с отговора на въззивната жалба, страните в производството, не са въвели оплаквания за допуснати процесуални нарушения при докладване на делото от първоинстанционния съд по чл. 146 ГПК и не са направени изрични искания за приобщаване по делото на доказателства, а такива биват приети от въззивният съд във връзка с дадени от съда указания за представянето им?”; 2. „Допустимо ли е въззивният съд служебно да отстрани констатираните от него процесуални нарушения при докладване на делото по чл. 146 ГПК в случаите, в които с въззивната жалба, респективно с отговора на въззивната жалба страните в производството не са въвели оплаквания за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд?”; 3. „Настъпила ли е процесуална преклузия за събиране на доказателства във въззивното производство, в случаите, в които с въззивната жалба, респективно с отговора на въззивната жалба страните в производството не са въвели оплаквания за допуснати процесуални нарушения при докладване на делото от първоинстанционния съд по чл. 146 ГПК и не е отправено изрично искане за попълване на делото с доказателства, и ако да - следва ли съдът при постановяване на съдебното решение да ги обсъжда и цени като доказателства, предвид това, че същите са приети по делото при настъпила процесуална преклузия за събиране на доказателства?”; 4. „Допустимо ли е при служебно констатирано от въззивният съд, че писмено доказателство представено и прието в първоинстанционното производство не е представено в цялост да даде указания на страна по делото за представянето му в цялост, без да са въведени оплаквания с въззивната жалба, респективно с отговора на въззивната жалба и основе въззивното си решение на това писмено доказателство?”; 5. „Следва ли въззивният съд в съответствие с чл. 146, ал. 2 от ГПК служебно да даде указания на страната, че представените от нея доказателства са негодни, за фактите които иска да установи с тях, без да са въведени оплаквания с отговора на въззивната жалба?”; 6. „Представен документ като доказателство по делото от страна в производството, който не е представен в цялост, представлява ли нередовност на извършено от страната процесуално действие по смисъла на чл. 101 ГПК, и ако да – настъпва ли процесуална преклузия за представяне на документа, ако указаното от съда действие не бъде изпълнено в указания срок, или по силата на чл. 101, ал. 3 ГПК действието се счита за неизвършено, и ако да – следва ли съдът при постановяване на съдебното решение да го обсъжда и цени като доказателство, предвид това, че същият е приет по делото, но след указания от съда срок?” и 7. „Представен документ от съдържанието на който е видно, че представлява превод от чужд език, изготвен от трето лице, без да е представен този на чужд език, ползва ли се с формална доказателствена сила относно съдържанието на документа, при положение, че не е подписан от страните по делото и ако не – по своята си правна същност представлява ли документ, в който трето лице засвидетелства нещо и ако да – представлява ли годно доказателствено средство?”. Поддържа, че първите пет въпроси са решени в противоречие с приетото в ТР 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ВКС, ОСГГК, решение № 160 от 27.06.2018 г. по гр. д. № 2948/ 2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 429 от 21.06.2010 г. по гр. д. № 1151/2009 г. на ВКС, I г. о. и решение № 4 от 05.02.2016 г. по т. д. № 3480/2014 г. на ВКС, II т. о., шестият въпрос с решение № 164 от 30.06.2016 г. по гр. д. № 5255/ 2015 г. на ВКС, IV г. о. и определение № 277 от 16.07.2020 г. по ч. т. д. № 855/2020 г. на ВКС, седмият въпрос с решение № 57 от 29.04.2013 г. по гр. д. № 354/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 748 от 17.02.2011 г. по гр. д. № 801/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 506 от 08.09.2010 г. по гр. д. № 705/2009 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 261 от 22.01.2014 г. по гр. д. № 2354/2013 на ВКС, III г. о., както и, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Сочи, че решението е очевидно неправилно. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба – „ЕОС Матрикс“ ЕООД. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е правилно като краен резултат с изключение на правната квалификация по исковете. Посочил е, че тъй като вземанията не касаят договор за заем, а банков кредит то правната квалификация на исковете е по чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ, а не тази по чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД. Изложил е, че докладът на първоинстанционния съд е непълен, като не са дадени ясни указания на ищеца за доказателствената тежест – конкретно кои обстоятелства подлежат на доказване от негова страна и е допуснал служебно съдебно-счетоводна експертиза. Установено е, че между „Юробанк И Еф Джи България” АД и М. И. У.-Д. е сключен договор за потребителски кредит № F. от 21.02.2008 г. и сметката на последната е заверена със сумата от 20 000 лева. С договор за възлагане на вземания от 18.01.2016 г. вземанията са прехвърлени на ищеца „ЕОС Матрикс“ ЕООД, който е упълномощен от цедента да съобщи цесията. До ответницата е изпратено уведомление от 30.01.2017 г. и цесията е надлежно съобщена. По договора за кредит М. И. У.-Д. е осъществила частични плащания, като не е доказала плащане на процесните суми, които по погасителния план са изискуеми. Въззиният съд е приел, че клаузата на чл. 3 от договора за потребителски кредит е частично нищожна като неравноправна в частта, в която се дава право на банката едностранно да определя т. нар. „базов лихвен процент“ /БЛП/, респ. лихвите по кредита. Посочил е, че ищецът не е доказал БЛП да се формира по формула и въз основа на фактори извън контрола на банката, затова е приложил първоначалния лихвен процент от 12,50 %, по който има съгласие между ответницата и банката и е бил известен на ответницата. Приел е, че вземанията се погасяват с 5 годишна давност и ответницата своевременно е направила възражение.Позовавайки се на приетата ССЕ и прилагайки давността е приел,че ответницата дължи 11 877,19лв. главница и 2690,61 лв. договорна лихва,но въпреки,че първоинстанцинният съд е присъдил на ищеца по-ниски размери - 11 876,39 лв. главница и 2665,26 лв. договорна лихва е приложил принципа да не се влошава положението на обжалващия и е потвърдил първоинстанционния акт. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното решение е валидно и допустимо. Не е налице претендираното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото решението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, във вр. с чл. 280, ал.1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси. Първите пет въпроси за задълженията на въззивната инстанция при наличие на непълнота на доклада по делото са обусловили решаващата воля на съда, но по тях не се разкриват поддържаните специални предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ,както и по т. 3 ГПК, която е налице, когато по приложимата към казуса норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. Соченото от касатора разрешаване на повдигнатите въпроси в противоречие с приложените към касационната жалба съдебни актове не е налице. Въпросите са решени съобразно задължителната практика на ВКС - т. 2 от ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, но за да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, въззивният съд е длъжен да даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства и без да е направено съответно оплакване в жалбата. В случая въззивният съд не е надхвърлил правомощията си по чл. 269, изр. 2 ГПК. Указанията за доказателствената тежест на ищеца, въззивният съд е дал по повод осъществената от него за пръв път служебна проверка за наличие на неравноправни клаузи в договора за потребителски кредит. А дадените на ищеца указания за представяне в цялост договор за възлагане на вземания и относимите към делото приложения към него са касателно легитимацията му като цесионер, която е положителна процесуална предпоставка за упражняване на правото на иск, за наличието на която съдът следи служебно във всяко положение на делото. Предвид изложеното по-горе поставеният шести въпрос е неотносим към решаващите изводи, стоящи в основата на обжалвания съдебен акт. Въззивният съд не е приел, че представен като доказателство по делото документ от страна в производството (който не е представен в цялост), представлява нередовност на извършено от страната процесуално действие, за което следва да й се дадат указания съгласно чл. 101, ал. 1 ГПК. Поставеният седми въпрос не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не се е сбъднало поставеното в него условие. Договорът за възлагане на вземания е подписан от ищеца и праводателя му „Юробанк И Еф Джи България” АД на български и на английски език. Доколкото по последните два въпроси не е налице общо основание за допускане на касационното обжалване, то по тях не следва да се разглежда наличието на поддържаните от касатора специалните предпоставки – противоречие с практиката на ВКС и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.