Определение № 199 от 22.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1419/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „МЕТРО КЕШ ЕНД КЕРИ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД срещу Решение № 88/08.02.2024 г., постановено по в.т.д. № 813/2023 г. на Апелативен съд – София, ТО, 15 състав, в частта, с която е потвърдено Решение № 768/14.06.2023 г. по т.д. № 2072/2021 г. на Софийски градски съд, ТО, 17 състав, за осъждане на касатора да заплати на „АКОРД ТРЕЙД“ ЕООД на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 327, ал. 1 ТЗ и чл. 86 ЗЗД следните суми: 10 800 лв. – цена за продажба на захарни изделия съгласно издадени в периода 31.10.2017 г. – 21.12.2017 г. фактури, 32 571,29 лв. – цена за продажба на основни храни съгласно издадени в периода 01.07.2017 г. – 31.12.2019 г. фактури, 34 059,96 лв. – цена за продажба на консервирани храни съгласно издадени в периода 01.01.2016 г. – 31.12.2019 г. фактури, 2 306,20 лв. – цена за продажба на консервирани храни съгласно издадени в периода 01.01.2017 г. – 31.12.2019 г. фактури, ведно със законната лихва върху главниците от 22.10.2021 г. до погасяването, 3 288 лв. – лихва за забава върху главницата от 10 800 лв. за периода 22.10.2018 г. – 21.10.2021 г., 9 598,02 лв. – лихва за забава върху главницата от 32 571,29 лв. за периода 22.10.2018 г. – 21.10.2021 г., 9 179,98 лв. – лихва за забава върху главницата от 34 059,96 лв. за периода 22.10.2018 г. – 21.10.2021 г., 569,99 лв. – лихва за забава върху главницата от 34 059,96 лв. за периода 22.10.2018 г. – 21.10.2021 г., както и съдебни разноски. В касационната жалба е направено искане за отмяна на обжалваното решение на касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК - поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа, че не са спазени процесуалните разпоредби на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, тъй като не са обсъдени всички доказателства относно съществуването на активните вземания, с които той е заявил отреченото от съда съдебно прихващане, че неправилно са тълкувани уговорките на страните относно тези вземания и че са направени необосновани фактически изводи. Относно активното вземане за възнаграждение, дължимо за осъществена в периода 30.11.2017 г. – 13.12.2017 г. рекламна услуга и заявено за прихващане с вземането за цена в размер от 10 800 лв., касаторът сочи, че услугата е била договорена като възмездна в описаното в исковата молба споразумение от 01.01.2017 г., каквото е било и признанието на ищеца. Въпреки това въззивният съд е приел за приложимо в отношенията между страните предходно споразумение (от 01.01.2015 г.), в което за извършване на процесната услуга не е уговорена цена, като така е нарушил и разпоредбите на чл. 20 и чл. 20а ЗЗД относно тълкуването и обвързващото действие на уговорената в споразумението от 2017 г. клауза за дължимост на възнаграждение. Касаторът сочи, че несъобразен с доказателствата, съответно необоснован, е и изводът на съда относно неизвършване на услугата. Относно активните вземания за възнаграждения за логистични и рекламни услуги, също предмет на отреченото прихващане, в касационнатат жалба се поддържа, че съдът в нарушение на чл. 20 ЗЗД погрешно е тълкувал използваното от страните понятие „нетен оборот“ („оборот“), на база на който се изчисляват тези възнаграждения. Според касатора действителният смисъл на понятието, използвано в логистичните приложения, се свързва със стойността на заприходяване на стоките от купувача, а не с реалната им продажна цена, коригирана с намаления. Касаторът счита, че приемайки обратното, въззивният съд е нарушил освен правилата за тълкуване също и разпоредбата на чл. 292 ТЗ, доколкото не е отчел начина, по който тълкуваната уговорка е била прилагана от страните в предходни техни отношения. Допълва, че при постановяване на решението относно вземанията за логистични услуги съдът е нарушил и процесуалния закон, тъй като не е изпълнил задължението си да изясни обстоятелствата, които са от значение за правилното изчисляване на размера, като например кои точно стоки са били предмет на логистични услуги и кои са доставени с превоз на продавача. В тази връзка касаторът сочи, че неправилно е кредитирана съдебно-счетоводната експертиза, която не разграничава точно върху кои доставки следва да се начисли логистична такса, а същевременно установява осчетоводяване на фактурите – факт, доказващ извършване на услугите. Сочи се, че относно възнагражденията за реклама съдът също неправилно е тълкувал понятието „оборот“, използвано в търговските условия, като не е отчел, че и при последващо намаляване на цената на стоката разходите за реклама не са били променяни. Поради това и тук под „оборот“ според касатора следва да се разбира продажната цена, на която стоката се заприходява след получаването й от купувача, независимо от последващите нейни намаления. Касаторът счита, че този извод се подкрепя и от установения между страните обичай, както и от обстоятелството, че собствеността върху стоката преминава с нейното предаване, а последващото плащане на цената е ирелевантно. В касационната жалба се заявява и оплакване за несъответно на материалния закон приложение на петгодишна давност към вземанията за главница, макар същите да имат периодичен характер. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК: 1). Доколко въззивният съд е длъжен да установи точно, респективно да обоснове своя краен акт по реда на чл. 235, ал. 2 ГПК само върху установените правопораждащи факти по делото? 2). Следва ли при липса на доказателства за това съдът да приеме недоказани факти за неосъществили се, съответно – да отхвърли претенцията на ищеца? 3). Следва ли съдът при тълкуване на споразумение между страните да издири действителната воля на страните, като приложи всички принципи на тълкуване съгласно чл. 20 ЗЗД? 4). Допустимо ли е въззивният съд при тълкуване по реда на чл. 20 ЗЗД да подмени волята на страните при тълкуване на споразумение? Според касатора е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като горепосочените въпроси са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната и казуалната практика на ВКС по приложението на процесуалните разпоредби на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК (в частност - т. 19 на Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да подложи на самостоятелна преценка доказателствата и доводите на страните, Решение № 164/04.06.2014 г. по гр.д. № 196/2014 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., според което съдът е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти и да обсъди всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, Решение № 115/15.08.2016 г. по т.д. № 3428/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., съгласно което въззивният съд е длъжен да мотивира решението си, Решение № 388/17.10.2011 г. по гр.д. № 1975/2010 г., на ВКС, ГК, ІV г.о. и др.). Според касатора в частта относно тълкуването на понятието „нетен оборот“ въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, формирана по приложението на материалните разпоредби на чл. 20 и чл. 20а ЗЗД и в частност – Решение № 67/30.04.2014 г. по т.д. № 1843/2013 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 167/26.01.2012 г. по т.д. № 666/2010 г. на ВКС, ТК, І т.о., Решение № 81/07.07.2009 г. по т.д. № 761/2008 г. на ВКС, ТК, І т.о. и др., според които тълкуването се извършва съобразно критериите по чл. 20 ЗЗД, без да се подменя формираната при сключване на договора воля. Наред с това като основание за допускане на касационно обжалване касаторът сочи и очевидната неправилност на решението с оглед приетото от въззивния съд, че между страните не е сключено споразумение от 01.01.2017 г. за възмездно извършване на рекламна услуга, с оглед извършеното от него тълкуване на понятието „оборот“, както и поради неотчитане на посочената в съдебно-счетоводната експертиза неяснота за мястото на доставка на стоките, относимо към начисляването на логистичните такси. Поддържа и нарушение на житейските, опитните и логическите правила и презумпции, без да посочва конкретни съображения за нарушаването им. Ответникът по касационната жалба „АКОРД ТРЕЙД“ ЕООД е подал отговор, в който заявява, че обжалваното решение е правилно. Счита, че поставените от касатора въпроси са обуславящи решението на въззивния съд (с изключение на въпросите, касаещи иска за сумата от 10 800 лв., доколкото възражението за прихващане с тази сума е счетено за неоснователно не само поради неустановяване съдържанието на споразумението от 01.01.2017 г., а и поради извод за неизвършване на услугата), но не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Според ответника по жалбата въззивният съд е направил обстоен анализ на събраните доказателства и е основал на него изводите си, като решението не е и очевидно неправилно, а доводите на ответника в тази насока са свързани с проверка на заявените касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК чрез преценка на събраните по делото доказателства. При тези съображения ответникът моли да не бъде допускано касационно обжалване, а евентуално излага становище за неоснователност на жалбата по същество. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. С въззивното решение в обжалваната в настоящото производство част е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което са уважени предявените от „АКОРД ТРЕЙД“ ЕООД срещу „Метро Кеш Енд Кери България“ ЕООД искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 327, ал. 1 ТЗ и чл. 86 ЗЗД за продажна цена, дължима съгласно издадени по силата на рамково споразумение от 01.01.2015 г. фактури, и за обезщетение за забавеното й плащане. За да постанови решението си в потвърдителната част, въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, а именно: за процесния период 2016 г. – 2019 г. между страните е съществувало облигационно отношение по договор за търговска продажба на стоки, чиито основни клаузи са обективирани в споразумение от 01.01.2015 г.; ищецът в качеството си на продавач е доставил на ответника стоки, за които е издал фактури, осчетоводени от купувача; в полза на ищеца е възникнало вземане за продажна цена, част от което е било погасено от ответника преди процеса, а останалата непогасена част е в размер на процесните суми за главница. В първоинстационното производство ответникът е заявил правопогасяващо възражение за прихващане с активни вземания, произтичащи от различни юридически факти: вземане в размер от 10 800 лв., представляващо възнаграждение за палетно излагане на доставени от ищеца захарни изделия в рамките на Метро поща 25, извършено в периода 30.11.2017 г. – 13.12.2017 г. съгласно споразумение за търговски условия от 01.01.2017 г.; вземания за осъществяване на рекламни услуги - за включване на продукти в брошура, за разходи за реклама и за бонус за постигнат оборот; вземания за логистични услуги, дължими съгласно подписани от страните логистични приложения за доставени в периода 2017 г. – 2019 г. на централизирана платформа стоки. С въззивното решение в обжалваната част е прието, че активните вземания за възнаграждение за палетно излагане, за разходи за реклама, бонус за постигнат оборот и логистични такси не са възникнали, и поради това е отречен погасителният ефект на прихващането. Относно възнаграждението за палетно излагане въззивният съд е посочил, че споразумението от 01.01.2017 г., което според страните урежда процесните им отношения, не е представено като доказателство по делото, и поради това е приел за приложимо споразумението от 01.01.2015 г., в което обаче услугата за палетно излагане на стоки не е уговорена като възмездна. Допълнително съдът е формирал и извод за недоказаност на извършването на процесната услуга, като е посочил, че има писмени доказателства за осъществяването на такава услуга в предходен, но не и в процесния период (т.е. за Метро Поща 24, но не и за Метро Поща 25, която е предмет на процесната фактура). Относно логистичните такси съдът е счел, че според подписаните логистични приложения същите се дължат за осъществения от касатора превоз на стоките от централизираната платформа до съответния му магазин, както и че се начисляват като процент от нетния оборот от доставените стоки. По спорния между страните въпрос относно съдържанието на понятието „нетен оборот“, дефинирано в приложенията като „стойност на доставените стоки за определен период от време“, въззивният съд е изложил мотиви, че се касае за действителната стойност, на която стоките са реализирани, а не за първоначалната им цена на заприходяване. Аргумент за подобен извод съдът е извлякъл от разпоредбата на т. 4 от споразуменията за търговски условия, според която при намаление на цените доставчикът извършва незабавно съответните промени, включително по приети, но неизпълнени заявки, които следва да бъдат фактурирани по новата по-ниска цена. Наред с това съдът се е аргументирал и с понятието „нетен оборот“, дефинирано в законодателството във връзка с данъчното облагане на търговците като сума, получена от продажбата на стоки след приспадане на търговските отстъпки и данъци, пряко свързани с оборота, като е приел, че липсата на отклонение в логистичните споразумения от съдържанието на легалното понятие изисква тълкуване в съответствие с него. Въз основа на това съдът е заключил, че логистичните такси трябва да се определят на база стойността на стоките, посочена при заприходяването им от касатора, но коригирана с последващите намаления, извършени поради рекламни кампании или по други причини. Счетен е за неоснователен и въведеният от касатора довод, че липсата на противопоставяне от страна на ищеца срещу предходно начислени въз основа стойността на заприходяване такси означава съгласие за този начин на остойностяване и занапред. Съдът е приел неприложимост на разпоредбата на чл. 292 ТЗ към процесния случай, доколкото страните са обвързани с конкретни уговорки, но се е позовал и на недоказаността на съдържанието на предходните отношения между страните по повод осъществяваната логистика. Идентично съдържание за понятието „оборот“ въззивният съд е извел като приложимо и относно определянето на възнагражденията за осъществени рекламни услуги. По изложените съображения въззивният съд е стигнал до идентични с формираните в първоинстанционното решение правни изводи относно възникването и размера на вземанията, по които производството е висящо пред настоящата инстанция, както и относно неоснователността на заявеното от касатора прихващане срещу тези суми. Отречено е и погасяването на процесните задължения по давност, като въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния относно приложимата петгодишна давност, считайки, че не е налице периодичност по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. При тези данни настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС общият критерий за селектиране на касационните жалби е формулираният от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос – той трябва да е включен в предмета на спора (без да е необходимо да е обхванат от силата на пресъдено нещо), да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело и да кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК. При преценката относно това дали въпросът е обуславящ, се изхожда от значението му за формиране на решаващата воля на въззивния съд, без обаче да се изследва дали тази воля е формирана правилно. Тоест отговорът на въпроса не трябва да произтича от конкретните събрани по делото доказателства (които се преценяват само във фазата на вече допуснато касационно обжалване), а следва да може да бъде даден абстрактно, без оглед конкретиката на делото. Първите два въпроса, поставени от касатора, са свързани със задължението на съда да установи точно правопораждащите факти, съответно да обоснове акта си само върху тях, а недоказаните – да приеме за неосъществили се. Доколкото въпросите са свързани с процеса на анализ на доказателствата, съдът приема (тъй като не е изрично посочено в касационната жалба), че те са поставени във връзка с произнасянето на въззивния съд относно възражението за прихващане с вземането за възнаграждение за палетно излагане, срещу което е наведен довод за неправилна преценка на доказателствата, както и във връзка с произнасянето му относно вземанията за логистични такси, срещу което е наведен довод за неправилно съобразяване на заключението на съдебно-счетоводната експертиза. По претенцията за възнаграждение за палетно излагане въззивният съд е формулирал два довода, въз основа на които е приел същата за неоснователна – недоказаност, че услугата е договорена като възмездна със споразумение от 01.01.2017 г., и недоказаност на извършването й. Следователно относно тази претенция зададените първи и втори въпрос биха могли да имат характер на правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, ако кореспондират с наведени касационни основания и по двата довода на съда, обусловили решението му. В случая обаче във връзка с втория факт в касационната жалба е въведено единствено оплакване за неправилност на извода на съда, без да са изложени никакви конкретни съображения, обосноваващи касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, нито са посочени кои доказателства за извършване на услугата не са били отчетени от въззивния съд. Ето защо, дори въпросите да са обуславящи за извода на съда относно първия факт (налице ли е възмездно договаряне на услугата в споразумение от 01.01.2017 г.), то те не покриват общия селективен критерий относно крайното решение на съда по вземането за възнаграждение за палетно излагане. Относно претенцията за логистични такси първите два въпроса кореспондират с касационния довод за необоснованост на въззивното решение, мотивиран от касатора с неяснотата на кредитираното заключение на съдебно-счетоводната експертиза относно това кои (колко) стоки са били доставени на платформа стоки, и в този смисъл въпросите имат значение към начина на формиране на волята на съда. Не се установява обаче въззивният съд да се е отклонил от практиката на ВКС, изискваща решението да почива само на установените за доказани факти, тъй като той е изложил мотиви, че действително дължимите логистични такси са изчислени в експертното заключение, т.е. приел е определен факт за доказан и е основал решението си на него. Дали преценката за кредитиране на заключението е правилна, е въпрос, който не може да бъде проверен във фазата на селектиране на касационната жалба. Следващите два въпроса (трети и четвърти), посочени в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, касаят задълженията на съда във връзка с тълкуване на постигнатите между страните уговорки съобразно принципите, установени в чл. 20 ЗЗД. Както беше посочено, при произнасянето си по възражението за прихващане с възнаграждения за логистични и за рекламни услуги въззивният съд е извършил тълкуване на използваното от страните в логистичните приложения и в споразуменията за търговски условия понятие за „оборот“ и „нетен оборот“, а въз основа на резултата от това тълкуване е формирал извод за несъществуване на активните вземания. Поради това въпросите относно начина на тълкуване се явяват обуславящи за решението на съда относно вземанията за възнаграждения за логистични и рекламни услуги и покриват общия селективен критерий за допускане до касационно обжалване. Не е налице обаче специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не се установява въпросите да са решени в противоречие с практиката на ВКС, цитирана от касатора, нито от служебно известната такава. Въззивният съд е изложил мотиви защо възприема определено тълкуване на постигнатата от страните уговорка, видно от които същата е тълкувана във връзка с други разпоредби на съглашенията (напр. т. 4 от тях), каквото е и предписаното в чл. 20 ЗЗД правило, а също и във връзка с използваното в законодателството понятие. Дали тълкуването е извършено съобразно съдържанието на събраните доказателства (и дали „подменя“ волята на страните по смисъла на отправеното от касатора питане), е въпрос, който не може да бъде разгледан в етапа по допускане до касационно обжалване, тъй като предполага проверка на правилността на обжалваното решение. Въпросите относно тълкуването на волята на страните са поставени и във връзка с постигнатото в споразумението от 01.01.2017 г. съгласие на страните за възмездно извършване на услугата по палетно излагане. За решението в тази част обаче тези въпроси не покриват общия селективен критерий, тъй като съдът е приел, че това споразумение не регулира процесните отношения, поради което не е извършвал въобще тълкуване на неговите клаузи. По изложените съображения съдът счита, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, е обосновано от касатора със същите съображения като поддържаните за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което за него могат да се изложат и идентични с горепосочените съображения за недопускане на касационно обжалване. В допълнение следва да се посочи, че очевидната неправилност е порок, установим пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, докато предложената от касатора обосновка предполага именно такава проверка, вкл. чрез анализ на заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза относно стоките, които са били доставени от ответника до централизираната платформа. Същевременно настоящият състав не констатира от мотивите на решението друг порок (напр. приложение на закона в обратен смисъл или на отменен закон, драстично нарушение на логическите правила или на основополагащи съдопроизводствени принципи), с който да бъде обосновано допускането на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,