Определение № 996 от 28.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3380/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Делта-Иге“ ЕООД, чрез адв. И. Д., срещу въззивно решение № 88/11.04.2025 г., постановено по възз. гр. д. № 28/2025 г. на Окръжен съд – Кюстендил, с което е потвърдено решение № 1160/05.12.2024 г. по гр. д. № 977/2024 на Районен съд – Кюстендил в частта, с която са уважени предявените от Р. К. М. против касатора искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ – за признаване на уволнението за незаконно и отмяната му; и за заплащане на обезщетение за оставането без работа вследствие на незаконното уволнение за периода от 01.03.2024 г. до 30.04.2024 г. в размер на сумата 1 011,37 лв. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторът поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) налице ли е законово задължение за работодателя да индивидуализира, мотивира и пояснява писмено обстоятелствата, при които прекратява трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ, или това е въпрос на доказване в рамките на съдебния спор; 2) как се разпределя доказателствената тежест при спор за незаконосъобразно уволнение – коя от страните трябва да доказва пороците на уволнението; 3) от правно значение ли е реалното знание у уволнения работник за конкретните причини за прекратяването на трудовото правоотношение; 4) възможно ли е извършването на прихващане на обезщетението за оставане без работа с обезщетението за неспазено предизвестие, ако възражение за това не е направено от ответника -работодател; 5) трябва ли при десезиране от ищеца по чл. 232 ГПК или чл.233 ГПК съдебният състав да прекрати с определение, подлежащо на обжалване, производството в десезираната му част; 6) трябва ли въззивният съд да даде указания на ищеца да уточни, дали прави частично оттегляне или частичен отказ от иска, ако първоинстанционният съд не го е направил; 7) нужна ли причинно-следствена връзва между уволнението и обезщетението за оставане без работа. Ответникът по жалбата Р. К. М., чрез адв. А. Т., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: По делото е установено, че между страните е съществувало трудово правоотношение, което е прекратено със заповед № 3-94/01.03.2024 г., поради „обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор“, считано от 01.03.2024 г. В заповедта не е посочена разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ, нито конкретни факти и данни за прекратяването на договора. Представено е предизвестие от работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение, връчено на ищеца на 01.03.2024 г. и справка от НАП – София, видно от която работникът е сключил трудов договор с друг работодател, считано от 30.04.2024 г. Според показанията на разпитания по делото свидетел К. Х., в началото на м. февруари 2024 г. К. Х. – началник-отдел „Осигурителен архив“ към ТП на НОИ К., го запознала с обстоятелството, че ищецът сложил свои лични вещи (електроуреди) на работното си място в охранявания обект, което създавало затруднения на другите служители да изпълняват служебните си задължения. Свидетелят изготвил докладна записка до управителя на фирмата и го уведомил писмено за случая. Посочил също, че в разговора с Х., тя помолила ищецът да бъде преназначен на друг обект, на което свидетелят отговорил, че няма други обекти за охрана към ТП на НОИ освен в К. и Невестино, а решението следва да бъде взето от управителя на ответното дружество. Поведението на ищеца не е възприето от работодателя като нарушение на трудовите задължения, а договорът е прекратен поради „обективна невъзможност“ за изпълнението му. Приетата съдебно-счетоводна експертиза е дала заключение, че брутното трудово възнаграждение получено от ищеца за последния пълен отработен (месец февруари 2024 г.) е в размер на 1 011,37 лв. При тези данни въззивният съд е приел, че оспорената заповед е незаконосъобразна, тъй като обективната невъзможност по смисъла на чл.328, ал. 1, т. 12 КТ означава, че е създадена нова фактическа обстановка при изпълнението на трудовите задължения, било за работодателя, било за работника по трудовото правоотношение, при която реалното изпълнение на трудовия договор е станало невъзможно. В случая не е налице основанието за прекратяване по чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ, тъй като не е установено служителят да е бил в такава обективна невъзможност, която да му пречи да изпълнява задълженията си. Внасянето на лични вещи на работното място, респ. неспазването на установените правила и затрудняването на другите служители да изпълняват трудовите си задължения, би могло да обуслови прекратяване на трудовото правоотношение на друго основание (вкл. и при условията на чл. 190 КТ, ако работодателят е считал, че поведението на ищеца представлява сериозно нарушение на трудовата дисциплина). В случая, неправилно избраното от ответника прекратително основание по чл.328, ал. 1, т. 12 КТ обуславя незаконосъобразността на заповедта за уволнение и основателност на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Обезщетението за оставане без работа е присъдено за времето от уволнението до започването на работа на ищеца при друг работодател. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от страната предпоставки за селектиране на жалбата. По първия и третия въпрос в изложението практиката на ВКС приема, че обективният характер на отговорността при безвиновните уволнителни основания предпоставя задължение на работодателя да мотивира заповедта за уволнение, като посочи фактическата причина за прекратяване на договора. Само в рамките на изложените в заповедта факти съдът може да извърши преценка за законност. Съдът може да признае уволнението за законно, ако релевантните факти и обстоятелства пораждат право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение и правото е упражнено надлежно (решение № 99/05.04.2011 г. по гр. д. № 380/2009 г., IV г. о.). При уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ работодателят трябва да докаже, че има създадена нова обстановка, при която реалното изпълнение на трудовия договор е станало невъзможно. Причините, които са породили тази невъзможност, трябва да бъдат непреодолими за и от страните. Обективната невъзможност може да се дължи на различни причини, обикновено външни за страните по трудовия договор, затова основанието по т. 12 е формулирано общо. Въззивното решение не противоречи, а съответства на тези правни разрешения. Решаващият съд е посочил, че заповедта е незаконосъобразна, тъй като в нея бланкетно е посочено, че трудовото правоотношение се прекратява поради обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор, но липсва както цифрово посочване на прекратителното основание, така и на фактическата причина, обуславяща правото на работодателя да прекрати трудовия договор. В хипотеза като тази, съдът не може да приеме за законно уволнение, основано на факти и обстоятелства, които не са посочени нито в заповедта за уволнение, нито в друг документ, известен на работника, към който тя препраща. Вторият въпрос в изложението няма претендираното от страната значение. С доклада си по чл. 146 ГПК съдът е възложил на работодателя тежестта да докаже законността на уволнението, т.е. - че са били налице всички материални предпоставки за прекратяване на трудовото правоотношение при обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор, и по-специално, че е налице непреодолима причина от обективно естество за изпълнение на задълженията по съществуващо трудово правоотношение, което произтича от независими за работника или работодателя обстоятелства. Оплакване за допуснато процесуално нарушение при разпределянето на доказателствената тежест от първата инстанция във въззивната жалба не се съдържа, поради което въззивният съд не се е произнасял по подобен проблем (в с.см. – мотиви по т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС). По четвъртия поставен въпрос следва да се посочи, че съгласно практиката на ВКС (решение № 88/29.01.2010 г. по гр. д. № 590/2009 г., III г.о., решение № 770/08.12.2010 г. по гр. д. № 312/2010 г., III г. о.) обезщетението по чл. 220, ал. 1 КТ, изплатено за неспазен срок на предизвестие, подлежи на прихващане от размера на предявеното за присъждане с иск по чл.344, ал. 1, т. 3 КТ обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, тъй като и двете вземания обезщетяват една и съща по естеството си вреда на уволнения, а именно - оставането му без работа. Останалите въпроси (№5- №7) са ирелевантни - формулирани са според твърденията на касатора, а не според установените по делото факти и обстоятелства. С молба от 04.11.2024 г. ищецът е направил изменение на предявения иск по чл.344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, като е увеличил размера му от сумата 100 лв. на сумата 1 011,37 лв. Това изменение е допуснато с протоколно определение от 06.11.2024 г. по гр. д. № 977/2024 г., поради което не е налице десезиране на съда и няма основание за частично прекратяване на производството по делото. При този изход на спора, на ответника по жалбата се дължат 600 лв. - направени за касационната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение. Съгласно Закона за въвеждане на еврото в Република България (чл. 11 – чл. 13), тази сума трябва да се превалутира и да се присъди равностойността й в евро - 306,78 евро. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение