Определение № 117 от 14.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2829/2024 г.

намира следното: Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на И. В. и С. С. – В. срещу въззивното решение на Апелативен съд София /АС/ по гр.д. №4253/19 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен предявеният от „Ретис“ ООД – гр. София / в ликвидация/ срещу касаторите иск по чл.135, ал.1 ЗЗД – обявена е относителната недействителност на сключения между ответниците на 13.06.11 г. брачен договор по отношение на ½ ид.ч. от придобитото от С. С. – В. изключително право на собственост върху посочените в брачния договор недвижими имоти. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторите се позовават на чл.280, ал.1,т.3 и ал.2, пр. последно ГПК. Намират, че правният въпрос: При предявен иск по чл.135 ЗЗД представлява ли кредитор по смисъла на посочената разпоредба лице, което няма сключен договор с ответника по Павловия иск, но е предявило искова молба срещу него преди датата на сключване на т. нар. увреждаща сделка и към същата дата няма влязло в сила решение за претендираното вземане?, е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като не е разработен в съдебната практика. Създаването на практика по въпроса би допринесло за правилното тълкуване и прилагане на закона според точния му смисъл. Според касаторите липсва императивно определение и на понятието „кредитор“. Касаторите намират, че кредитор може да е само лице, с което е сключено съглашение, въз основа на което и за двете страни са възникнали права и задължения – чл.8, чл.20а и чл.21 ЗЗД. Основателно възниква въпросът може ли лице, което не попада в обхвата на чл.8 ЗЗД и за което няма легална дефиниция в чл.135 ЗЗД да бъде определено като кредитор по Павловия иск? Според касаторите този въпрос също е от изключителна важност за точното прилагане на всички елементи от фактическия състав на чл.135 ЗЗД, с оглед принципа за законност по чл.5 ГПК. Очевидната неправилност на въззивното решение касаторите обосновават с твърдение за очевидното му несъответствие с нормата на чл.135 ЗЗД – на ищеца е придадено качество на кредитор, макар към датата на т.нар. увреждащо действие да няма влязло в сила решение по предявения от него срещу отв. В. иск за претендираното вземане. Освен това, според касаторите, за да възникне това качество за ищеца, следва между него и отв. В. да е възникнала правна връзка, но не по волята на едната страна, а по тяхно взаимно съгласие, съответно на използвания от закона термин „съглашение“ – чл.8, чл.20а и чл.21 ЗЗД. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че за да се уважи иск по чл.135 ЗЗД е необходимо да се установи наличието на две групи предпоставки – действително вземане на кредитора срещу длъжника, без да е необходимо то да е изискуемо и ликвидно и действие на длъжника, което да уврежда кредитора като намалява или затруднява възможността му да се удовлетвори от имуществото на длъжника. Втората група предпоставки са субективни и са свързани със знанието на длъжника, а в определени случаи – и на третото лице/ съдоговорител/ за увреждането на кредитора. В случая, с оглед на вл. в сила решение на ВКС, четвърто г.о. по гр.д. №3802/21 г. следва да се приеме, че ищцовото дружество има спрямо отв. В. вземане, установено с вл. в сила решение. Вземането е възникнало преди 2002 г., когато са започнали съдебните спорове за него между тези две страни. Оспореният с иска по чл.135 ЗЗД брачен договор между ответниците е сключен през 2011 г. С него се прехвърлят вещни права от съпруга – длъжник на съпруга – недлъжник, като изваждането им от патримониума на длъжника е действие, увреждащо кредитора, който има право да се удовлетвори от цялото имущество на длъжника / чл.133 ЗЗД/. В цитираната от въззивния съд практика на ВКС е прието, че за основателността на иска по чл.135 ЗЗД е без значение дали в имуществото на длъжника са останали права след извършване на оспореното разпоредително действие, респ. на каква стойност са те. В случая прехвърлянето на имуществените права е безвъзмездно, затова на осн. чл.135, ал.2 ЗЗД не е необходимо да се доказва, че съпругата – недлъжник е знаела за увреждането на кредитора. За неоснователно е прието възражението на ответниците по иска, че към момента на сключване на брачния договор ищецът не е бил кредитор на отв. В. – вземането на дружеството е възникнало преди 2002 г., когато ищецът „Ретис“ ООД е поискал отв. В. да бъде осъден за сумата 30 655 лв. Искът за вземането е уважен с влязло в сила на 20.06.13 г. решение, но това не значи, че вземането е възникнало тогава. В случая брачният договор е последващ спрямо възникването на вземането, поради което според въззивния съд са налице всички предпоставки за уважаване на иска по чл.135, ал.1 ЗЗД. При данните по делото ВКС намира следното: Според приетото в ППВС №7/64 г. защитата по чл.135 ЗЗД може да получи всеки кредитор, независимо от характера на вземането му. Кредитор по смисъла на чл. 135 ЗЗД е всяко лице, титуляр на парично или непарично вземане по отношение на ответника. Правото на кредитора да иска обявяването за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника е предпоставено от наличието на действително вземане – вземане, което може да не е изискуемо или ликвидно / ТР №2/17 г. от 9.07.19 г.,т.2 ОСГТК, р. по гр.д. №754/09 г. на ВКС, четвърто г.о./. Вземането може да е възникнало на договорно или на извъндоговорно основание, както е в случая. Кредитор по смисъла на чл. 135 ЗЗД е не само този, който има вземане, установено с влязло в сила решение. Кредитор е и лицето, което по начало има вземане, без то да е установено със съдебно решение / р. по гр.д. №250/69 г. на първо г.о. на ВС/. В случая ищецът е предявил исковата молба за вземането си срещу отв. В. през 2002 г. и исканата сума му е присъдена с вл. в сила решение от 2013 г. Качеството му на кредитор на отв. В. е възникнало още преди подаване на исковата молба и далеч преди влизане в сила на съдебното решение за вземането. Ищецът е имал това качество преди сключване от ответниците на оспорената увреждаща го сделка – брачния договор от 2011 г. Поставените от касатора въпроси са разработени в многогодишната практика на ВКС по искове с пр. осн. чл.135 ЗЗД, на която въззивното решение съответства. Затова не се установяват допълнителните предпоставки на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, според разясненията, дадени в ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. Не се установява и очевидна неправилност на въззивното решение като квалифицирано тежък и външно установим порок / р. по гр.д. №1468/20 г. на второ гр.отд. на ВКС/. Нито законът, нито съдебната практика определят като кредитор по см. на чл.135 ЗЗД само лице с вземане, възникнало на договорно основание по силата на съглашение, според предложеното от касаторите тълкуване. Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват и ВКС на РБ, трето г.о.