Определение № 327 от 19.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3455/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 64931/17.05.2019 г. на К. Д. А., чрез процесуалните представители адвокат К. М. и адвокат Л. Д., срещу въззивно решение № 2307/29.03.2019 г., постановено по гр. д. № 7544/2016 г. по описа на Софийски градски съд. Поддържат се оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, а именно: 1./ Допустим ли е иск с правно основание чл. 7 ЗВСОНИ за установяване нищожност на административен акт, чрез който държавата се е разпоредила с имот, одържавен на някое от основанията по чл. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ. Може ли валидността на административен акт за разпореждане с недвижим имот, одържавен на някое от основанията по чл. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ, да бъде преценявана инцидентно в производство по предявен иск за собственост върху имота. Допустим ли е иск с правно основание чл. 7 ЗВСОНИ спрямо трето лице, различно от лицето, придобило права от държавата по отношение на одържавения имот /сочи се противоречие с ТР № 1/17.05.1995 г., ОСГК, ВКС, ТР № 1/02.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГК, ВКС и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК/; 2./ Длъжен ли е въззивният съд при възражение на страна по делото относно обосноваността на заключението на вещото лице, да прецени доказателствената му сила наред с всички доказателства по делото /твърди се противоречие с решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г., ВКС, IVг.о., решение № 3152/26.12.1969 г. по гр. д. № 2365/1969 г., ВКС, II г.о. и др./; 3./ Длъжен ли е съдът да изключи от доказателствата по делото документ, представен в копие, когато е поискано представяне на същия в оригинал, но такъв не е представен /сочи се противоречие с решение № 173/03.05.2012 г. по гр. д. № 668/2011 г., ВКС, IV г.о., решение № 174/07.10.2013 г. по гр. д. № 1992/2013 г., ВКС, II г.о. и др./; 4./ Заверката на общинска служба по земеделие и гори придава ли на издадения от нея документ качеството на официален документ /сочи се противоречие с решение № 766/03.02.2011 г. по гр. д. № 1590/2009 г., ВКС, I г.о., решение 3 420/03.07.2012 г. по гр. д. № 300/2009 г., ВКС, I г.о., решение № 255/07.01.2019 г. по гр. д. 3 567/2018 г., ВКС, III г.о. и др./; 5./ От значение ли е за зачитане доказателствената сила на диспозитивен документ наличието на заверка за влизането му в сила /твърди се противоречие с решение № 164/18.07.2018 г. по гр. д. № 4012/2017 г., ВКС, IV г.о.; 6./ Може ли да се приеме, че лицето, в полза на което е извършена замяна от ТПС комисия с държавен имот, запазва правата си върху него, щом имотът не е застроен и с него не са извършени разпоредителни сделки преди влизане в сила на ЗВСОНИ /сочи се противоречие с решение № 550/04.08.2010 г. по гр. д. № 314/2009 г., ВКС, Iг.о., решение № 497/02.07.2010 г. по гр. д. № 715/2009 г.,ВКС, I г.о. и др./; 7./ Приложими ли са правилата на чл. 193 ГПК при оспорване на констативен нотариален акт. Кой носи доказателствената тежест за опровергаване извода на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, когато насрещната страна също разполага с документ за собственост /сочи се противоречие с ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК, ВКС/; 8./ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото относно правнорелевантните факти в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията и доводите на страните, както и при формиране на изводите си относно правнорелевантните факти да посочи конкретно с кои доказателства се установява осъществяването на всеки факт от значение за спорното право /сочи се противоречие с решение № 229/18.10.2013 г. по гр. д. № 3099/2013 г., ВКС, г.о., решение № 407/11.01.2012 г. по гр. д. № 161/2011 г., ВКС, III г.о. и др./ Касаторът твърди и наличие на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК на въззивното решение. Сочи, че при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, въззивният съд е приел, че процесният имот и част от имота, описан в нотариален акт за замяна № 3/1960 г., са идентични, макар по делото да е установено, че същите се намират в различни землища. Ответниците по касационната жалба – Т. Х. А. и Р. Х. А., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, подаден чрез адвокат М. А., изразяват становище за липса на основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Ответникът по касационната жалба – Р. И. А., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, подаден чрез особения представител адвокат И. М., изразява становище за липса на основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение, а по същество за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о., констатира следното: С решение №121/14.06.2016г. по гр.д. 6282/2015г. на ВКС, І г.о. е отменено въззивно решение от 10.06.2015г. по гр.д. №5527/2010г. на СГС и делото е върнато на въззивния съд за ново разглеждане. Дадени са указания за изслушване на съдебно-техническа експертиза с цел установяване идентичността на процесния имот с част от имота, описан в н.а. № 3/1960г., съставен на 15.12.1960г. При новото разглеждане с обжалваното въззивно решение е отменено решение от 27.12.2007 г., по гр. д. № 6605/2000 г. на Софийски районен съд, като вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от А. Д. А. /починал в хода на процеса и заместен от наследниците си по закон К. Д. А. и А. Й. А. – починала в хода на процеса и заместена от наследниците си по закон Г. А. Д., В. А. Д., Р. Б. Р. – К. и Л. А. К. – починала в хода на процеса и заместена от наследника си по закон Б. К. Ш./ и К. Д. А. иск по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ за признаване за установено по отношение на М. Л. В. /починала в хода на процеса и заместена от наследниците си по закон А. И. В. и Р. И. А./, А. И. В., Р. И. А., Т. Х. А. и Р. Х. А., че ищците са собственици на следния недвижим имот: неурегулирано празно дворно място с площ от 666 кв. м., с пл. № *, кад. лист № *, м. „К.”, при съседи: път, имот с пл. № *, имот с пл. № *, имот с пл. № * и имот с пл. № *, съставляващ част от бивша нива в землището на [населено място] – Д., м. „С.”, заснета с пл. № * /стар/, цялата с площ 4.285 кв. м., при съседи: наследниците на Н. В., Л. К., градска нива и Б. бара. Въззивният съд е приел за установено, че с нотариален акт № 161, том ХVІІ, регистър 3361, дело № 3051/04.10.1943 г., Д. Д. А. е закупил правото на собственост върху недвижим имот, представляващ нива от 4 285 кв. м., находяща се в землището на [населено място] – Д., м. „С.“. С акт за държавна собственост № 1782/19.11.1949 г. описаният имот е одържавен по реда на ЗОЕГПНС. На 30.01.1977 г. Д. Д. А. е починал, като съгласно удостоверение за наследници № 1617/05.03.1992 г. е оставил за свои наследници А. Д. А., К. Д. А. и Д. Д. А.. Със Заповед № РД – 57 – 552/1995 год. на кмета на гр. София на последните, в качеството им на наследници на Д. Д. А., е предадено владението на следния имот, отписан от актовите книги за държавни и общински недвижими имоти: неурегулирани места – бивша нива, заснета в кад. план от 1976 г., кад. лист № *, 6* с пл. № * /стар/, като обособени имоти с пл. № № * и * и части от имоти с пл. № № *, * и * са отразени на скица от 13.08.1993 г. за[жк]– в. з. „К.”, с изключение на отразените в същата скица имоти с пл. № № * и *, обособени като самостоятелни и застроени след отчуждаването с масивни сгради – имоти на трети лица и части от имота, попадащи в път и дере. С нотариален акт № 2, том І, рег. № 811, дело № 26/28.04.2000 г. наследниците са се снабдили с акт за собственост по наследство и реституция върху имот с пл. № *, нанесен в кад. лист № *, *, през 1998 г. в кад. план на [населено място], в. з. Д. І част, м. Б., бивша К. – всеки с право на собственост върху 1/3 ид. част от реституирания имот. С нотариален акт № 29, том І, рег. № 810, дело № 25/28.04.2000 г. Д. Д. А. се е разпоредил със своята 1/3 ид. част от имота в полза на другите двама наследници /по 1/2 за всеки от тях/. Същевременно от представен по делото констативен нотариален акт № 192, том XII, дело 2141/71 г. се установява, че първоначалната ответница М. Л. В. е станала собственик на нерегулирано празно място с площ от 666 кв. м., находящо се в [населено място], землището на Д., м. „Г.“, на основание давностно владение. Същата е дарила на всеки от синовете си – Р. И. А. и А. И. В., по 332 кв. м. от описаното място, съответно с нотариален акт № 76 и нотариален акт № 77 от 25.06.1975 г. С последващ нотариален акт № 79 от 21.06.1993 г. приобретателите Р. И. А. и А. И. В. са се разпоредили с дарените им имоти в полза на Т. Х. А. и Р. Х. А. Съгласно изслушаната пред първоинстанционния съд съдебно – техническа експертиза имотът, описан в нотариален акт № 161, том ХVІІ, регистър 3361, дело № 3051/04.10.1943 г., е идентичен с имот с пл. № *, м. Д. – К. /подробно описан/. Установено е още, че процесният имот с пл. № *, отразен в кадастралния план, изработен през 1976 г. за м. Д. – К. на листове № 616, 640, съставлява част от бившия имот с пл. № * и е идентичен с имота, описан в нотариален акт № 192, том XII, дело 2141/71 г., с който М. Л. В. е призната за собственик на неурегулирано празно място с пространство от 666 кв. м., находящо се в землището на [населено място], Д., м. „Г.“. В хода на процеса ответниците по делото са поддържали, че процесният имот съставлява част от имот, даден по замяна на Г. Й. К. съгласно протокол № 1/24.03.1960 г. за обменени места от ТПС комисия, като със споразумение през 1960 г. последната е предала владението върху него на праводателката им М. Л. В.. От изслушаната пред въззивна инстанция съдебно – техническа експертиза е установена твърдяната идентичност на придобития от М. Л. В. имот с част от имота, описан в нотариален акт № 3/1960 г., с който Г. Й. К. се е легитимирала като собственик по замяна на нива, находяща се в землището на [населено място], м. „Г.“ /подробно описана/. Въззивният съд е приел, че при издаването на нотариален акт № 3/1960 г. нотариусът е удостоверил, че пред него е представен препис – извлечение от протокол на ТПС комисия, [населено място], [населено място], от 24.03.1960 г., като този акт не е бил оспорен от ищците в първоинстанционното производство.Липсата на протокола понастоящем се потвърждава от писмо на ОСЗ-Овча купел, както и наличието на приложението към него, на което се е позовал ответникът. Вещото лице по назначената съдебно – техническа експертиза е отбелязало, че обстоятелството, че имотът, описан в приложението към протокола за замяна, и имотът, описан в нотариален акт за собственост № 161, том ХVІІ, регистър 3361, дело № 3051/04.10.1943 г., се намират в съседни землища, не променя извода за идентичност на имотите. Към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ процесният имот не е бил собственост на държавата, общините, обществените организации или техни фирми или еднолични дружества по чл. 61 ТЗ. Същият е излязъл от патримониума на държавата посредством извършената замяна от ТПС комисия и съгласно нотариален акт № 3/1960 г. е станал собственост на Г. Й. К.. Предвид липсата на една от изискуемите предпоставки по чл. 1 ЗВСОНИ за настъпване реституционния ефект по силата на закона, съдът е счел предявеният иск за собственост за неоснователен. Посочил е, че по наведените възражения относно валидността на акта за замяна, не дължи произнасяне, тъй като по делото не е предявяван иск с правно основание чл. 7 ЗВСОНИ. Намерил е за неоснователни и възраженията на ищците за липса на идентичност между процесните имоти, като се е позовал на заключението на вещото лице, според което посочването в нотариалните актове на имотите в различни землища, няма решаващо значение при преценката за тяхната идентичност. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Липсват предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос, касаещ допустимостта на иск с правно основание чл. 7 ЗВСОНИ /въпрос 1а, 1б и 1в в изложението на основанията за допускане касационно обжалване/. Съгласно разясненията, дадени с т. 3 на ТР № 1/17.05.1995 г. на ОСГК на ВС, искът по чл. 7 ЗВСОНИ е специален установителен иск, който може да бъде предявен само в преклузивния срок, установен в закона, и има за предмет прогласяване нищожността на придобивните гражданскоправни сделки, с които имотите по чл. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ са били прехвърлени от държавата на трети лица. С този иск се създава правна възможност за лица, които не са били страна по прехвърлителните сделки, да искат прогласяване на тяхната нищожност, при което може да настъпи условието на чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ за възстановяване на собствеността – да се приеме, че имотът е бил в патримониума на държавата към момента на влизане в сила на закона, поради което същият може да бъде възстановен по силата на закона. При предявяване на иск с правно основание чл. 7 ЗВСОНИ ищецът следва да посочи в исковата си молба конкретните обстоятелства, на които основава иска си, т.е. пороците на сделката, които да обосновават нарушения на императивни материалноправни норми или такива, свързани с формата или процедурата по придобиването на имота от третото лице, респ. конкретни нарушения на морала, представляващи използване на служебно или партийно положение или злоупотреба с власт. Процедурата за прогласяване нищожността на индивидуален административен акт е друга, когато той е придобивното основание за третите лица, противопоставящи на бившите собственици по чл.1 и чл.2 ЗВСОНИ право на собственост придобито само въз основа на административния акт – протокол на ТПС комисия. В конкретния случай ищците са изложили единствено съображения за непълнота на протокол № 1/24.03.1960 г. за обменени места от ТПС комисия, както и че същият не е представен в оригинал пред съда и за неотносимост на „приложение към протокол №1/24.031960г.“ Поддържаните от тях съображения и доводи в тази връзка не са свързани с материалната законосъобразност на издадения акт. Предвид изложеното, така поставеният въпрос е неотносим към решаващите изводи на въззивния съд и не може да обоснове общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението.В тази връзка е и неотносима посочената практика на ВКС /решение по гр.д.№590/2009., І г.о. и др./ Процесуалноправните въпроси № 2, №3, №4 и № 8 също не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на решението в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразена е задължителната практика на ВКС, установена с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според която въззивната инстанция, като инстанция по съществото на спора, е длъжна да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си в съответствие с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка на доказателствата и при съблюдаване очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено като въззивният съд, който е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Съгласно константната практика по прилагане разпоредбата на чл. 202 ГПК, съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото. Въззивната инстанция е съобразила тази практика като е посочила, че възприема заключението на вещото лице по поставените му въпроси, защото то е в съответствие с всички останали събрани по делото доказателства. Въззивният съд е изпълнил задължителните указания, дадени от касационната инстанция с решение № 121/14.06.2016 г. по гр. д. № 6282/2015 г. Те са в смисъл, че когато съдът не е в състояние да извърши сам преценката за идентичност на процесния имот с част от имота, придобит по реда на ЗТПС от Г. К. през 1960г. /доколкото идентичността на процесния имот с имота, за който през 1971г. е съставен КНА, удостоверяващ придобиване по давност на имота от М. В./ само въз основа на данните, съдържащи се в представените по делото писмени доказателства за местоположението, площта, границите на имота, придобит от Г. К. и на имотите, описани в останалите доказателства – споразумение от 15.12.1960г. / при подписването на което Г. К. се е легитимирала с нот.акт №3/24.03.1960г./, както и нотариални актове № 193/1971г., №194/1971г. и №192/1971г., то въззивната инстанция следва да назначи съдебно – техническа експертиза с оглед установяване идентичност между процесния имот и част от имота, описан в нотариален акт № 3/1960 г. Въззивният съд е обсъдил и кредитирал заключението на назначената при повторното резглеждане на делото експертиза /неоспорена от страните/ и е приел, че тя установява твърдяната идентичност, в т.ч. и чрез изготвената скица на границите между Д. и Б.. Оттук е достигнал да извод, че имот с пл. № 254 е излязъл от патримониума на държавата и е бил частна собственост към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ, респ. липсва една от предвидените в чл. 1 ЗВСОНИ предпоставки за реституция по силата на закона. При съвкупен анализ на доказателствата по делото въззивният съд е приел за установено, че съгласно протокол № 1/24.03.1960 г. за обменените места от ТПС комисия Г. Й. К. е придобила по замяна нива от 2 дка, находяща се в землището на [населено място], м. „Г.“. Същата се е снабдила с констативен нотариален акт № 3/1960 г. за собственост на описания недвижим имот, даден й в замяна срещу имот, включен в блок на ТКЗС. При издаване на нотариалния акт нотариусът е удостоверил, че пред него е представен препис – извлечение от протокол на ТПС комисия, с. Бояна, гр. София, от 24.03.1960 г. Този акт не е оспорван от ищците в първоинстанционното производство. Предвид изложеното, посоченият от касатора документ /“приложение към протокол № 1/24.03.1960 г.“/ няма твърдяното правно значение като обосноваващ крайните изводи на въззивната инстанция относно придобиването собствеността върху описаната нива по замяна от Г. К., а оттук и поставеният въпрос не може да се приеме за относим. За пълнота следва да се посочи, че в константната практика на ВКС /решение № 19 от 12.02.2013 г. по гр. дело № 864/2012 г. на ВКС и др./, е прието, че съгласно чл. 179, ал. 2 ГПК официално завереният по надлежен ред и от компетентен да извърши такова удостоверяване орган, препис на документ, има същата доказателствена стойност, както и оригиналният документ. Заверката на препис от документ, извършена от служба, която не е натоварена с официални удостоверителни функции, не може да му придаде доказателствена сила. В конкретния случай по делото е прието „приложение към протокол № 1/24.03.1960 г.“ ведно със списък към него в нотариално заверен препис. При извършване на нотариалното удостоверяване нотариусът е посочил, че удостоверява верността на препис, снет от представен му оригинал на официален документ. Същите документи са представени по делото и в заверен от адвокат препис в съответствие с правомощията му по чл. 32 ЗА. Предвид изложеното, не се установява поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението. Не се констатират предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение и по въпроси № 5 и № 6. Съображения по тях не са излагани във въвззивнотото решение и те не са включени в предмета на спора пред въззивния съд. Не е изследван въпросът дали замяната е влязла в сила и може ли да се приеме, че лицето, в полза на което е извършена замяна от ТПС комисия с държавен имот, запазва правата си върху него, щом имотът не е застроен и с него не са извършени разпоредителни сделки преди влизане в сила на ЗВСОНИ. Тези въпроси са правно ирелевантни, тъй като не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили крайния резултат. Разглеждането им не може да се осъществи във фазата по селектиране на касационната жалба. По отношение на въпрос №7 следва да се посочи, че липсва твърдяното от касатора противоречие на въззивния акт с ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК,ВКС. Съгласно последното нотариалният акт, издаден по реда на чл. 587 ГПК, представлява официален документ – съставен е от надлежно оправомощено длъжностно лице в рамките на предоставената му компетентност и по установен в закона ред. Той се ползва с доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК досежно извършените от нотариуса действия: че е издаден от посочения нотариус, на посоченото в него време и място, че са представени описаните в акта документи, че е издадено от нотариуса постановлението за признаване на собствеността. Тази материална доказателствена сила важи спрямо всички и може да бъде оборвана чрез оспорване истинността на нотариалния акт като писмено доказателство, т.е. по реда на чл. 193 ГПК. Въззивното решение е в съответствие с възприетото правно разрешение. Бланкетното посочване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените въпроси не може да предпостави допускане касационното обжалване на въззивното решение. Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи, че съдът е допуснал нарушения на материалния закон и е постановил един необоснован съдебен акт. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение - значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Липсват и съмнения обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, което да обуславя служебното му допускане до касационен контрол. С оглед изложеното следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. При този изход на делото на ответниците по касация – Т. Х. А. и Р. Х. А., следва да се присъдят направените в настоящото производство и надлежно удостоверени разноски в размер на сумата от 700 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.