Определение № 2381 от 08.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 403/2026 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото В. Д. Т., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. Ц. Т. срещу решение № 18/11.02.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 402/2024 г. на Видинския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 77/26.07.2024 г. по гр. дело № 598/2023 г. на Белоградчишкия районен съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя срещу „С. комерс“ ЕООД, отрицателен установителен иск по чл. 493, във вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК, че не съществува вземането в размер 11 654.39 лв. на ответника по изп. дело № 3842/2018 г. и изп. дело № 574/2023 г. по описа на частен съдебен изпълнител (ЧСИ) с рег. № ...; в тежест на жалбоподателя са възложени разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, също чрез адв. Т., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) относно редовните действия, осъществени в рамките на валиден изпълнителен процес, които да са от категорията на правните действия, прекъсващи давностия срок за вземанията на кредитора в изпълнителното производство; и 2) относно мотивирането за неразглеждане и необсъждане на всички оплаквания във въззивната жалба, които видно са обосновани и логични. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил първия въпрос в противоречие с т. 10 от тълкувателно решение (ТР) № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС и втория въпрос – в противоречие с т. 3 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на първия въпрос се сочи и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се поддържа, че същият е от значение за точното прилгане на закона, както и за развитието на правото, но без да се излагат съображения за това. Касаторът сочи и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, като в тази връзка сочи, че давностният срок за непозволено увреждане тече от различен момент при известен и неизвестен извършител; че в случая от съществено значение е началният момент на давностния срок, който при непозволено увреждане може да е започнал да тече по време на даден процес, но към момента на приключване на съдебното дирене да не е изтекъл; поддържа и че непозоваването чрез възражение за давност в наказателното производство не преклудира тази възможност да бъде осъществена в нарочно гражданско производство по реда на чл. 439, ал. 1 от ГПК. Насрещната страна – ответникът „С. комерс“ ЕООД, чрез процесуалния си пълномощник адв. Кр. К. е подал отговор на касационната жалба, в който излага съображения, че не са налице наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – доводи за неоснователност на жалбата и на предявения по делото иск. В мотивите към обжалваното въззивно решение окръжният съд е приел за установени следните обстоятелства: Процесният изпълнителен лист е издаден на 09.01.2018 г., въз основа на влязла в сила на 20.11.2017 г. присъда по н.о.х.д. № 1514/2012 г. на Кюстендилския районен съд (КРС), с която касаторът-ищец е осъден да заплати на ответното дружество сумата 11 154.39 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди в резултат на инкриминираното деяние, ведно със законната лихва, считано от 28.03.2011 г. – датата на деянието, както и разноски за адвокатско възнаграждение в размер 500 лв. Образувано е изп. дело № 78/2018 г. по описа на ЧСИ Н. В., изпратено на ЧСИ Л. М., при която е образувано изп. дело № 3842/2018 г. С постановление от 11.10.2023 г. ЧСИ М. е прекратила поради перемпция това изпълнително дело и, въз основа на същия изпълнителен лист, на 12.10.2023 г. е образувала изп. дело № 574/2023 г. Въззивният съд е приел, че доводите на жалбоподателя-ищец, касаещи периода преди приключване на съдебното дирене в производството по н.о.х.д. № 1514/2012 г. на КРС, са преклудирани съгласно чл. 439, ал. 2 от ГПК, който изрично сочи, че искът на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По тези съображения окръжният съд е намерил, че не следва да обсъжда доводите на ищеца относно това, известен или неизвестен е деецът при извършване на непозволено увреждане, с оглед различния момент, от който започва да тече погасителната давност. Приел е също, че при наличието на влязло в сила решение, давността е винаги петгодишна, съгласно чл. 117, ал. 2 от ЗЗД. По-натам в мотивите си въззивният съд, като се е позовал на разясненията, дадени в мотивите към т. 10 от ТР № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, е приел следното: Съгласно чл. 116, б. „в“ от ЗЗД, давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Изпълнителният процес съществува само доколкото чрез него се осъществяват един или повече конкретни изпълнителни способи; погасителната давност в изпълнителното производство не спира, а се прекъсва многократно на основание чл. 116, б. „в” от ЗЗД. В изпълнителното производство за събиране на парични вземания може да бъдат приложени различни изпълнителни способи, не всички от които имат значение за давността. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прекратяването на изпълнителното производство става по право при настъпила перемция, като новата давност започва да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. Предвид тези разяснения в тълкувателния акт, въззивният съд е намерил за неоснователни и доводите на жалбоподателя-ищец, че действията по прекратеното изпълнително дело не представлявали годни изпълнителни действия, които да имат правни последици в новообразувано изпълнително дело. На следващо място окръжният съд е приел, че по отношение принудителното събиране на процесното вземане, по изп. дело № 3842/2018 г. са извършени изпълнителни действия по налагане на запори, които прекъсват течението на погасителната давност, а именно: на 30.03.2018 г. е наложен запор върху банкови сметки на длъжника-ищец, на 27.05.2019 г. е наложен запор върху трудовото му възнаграждение, със запорно съобщение от 07.06.2019 г. също е наложен запор върху трудовото му възнаграждение. Предвид последното изпълнително действие от категорията прекъсващи давността, извършено на 07.06.2019 г., съдът е приел, че давността изтича на 07.06.2024 г. – след датата на предявения иск – 11.12.2023 г. Въззивният съд е приел, че след прекратяването на изп. дело № 3842/2018 г. и образуването на изп. дело № 574/2023 г., отново са извършени действия, които прекъсват давността, а именно: на 12.10.2023 г. е наложен запор върху дружествените дялове на длъжника-ищец в „Д. тийм 2022“ ЕООД, както и запор върху негови трудови възнаграждения; на 13.10.2023 г. е наложен запор върху негов лек автомобил; на 06.12.2023 г. е изпратено запорно съобщение за налагане на запор върху негови вземания към „Д. тийм 2022“ ЕООД. По така изложените съображения въззивната инстанция е споделила и крайните изводи на районния съд, че предявеният по делото отрицателен установителен иск е недоказан в основанието си и следва да се отхвърли. По наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: Въззивният съд е дал разрешение на първия поставен от жалбоподателя правен въпрос, като е намерил за неоснователни доводите му, че действията по прекратеното (перемираното) изпълнително дело не представлявали годни изпълнителни действия, които да имат правни последици в новообразувано изпълнително дело; а също и като е приел, че наложените запори както по прекратеното (перемираното) изпълнително дело, така и по новообразуваното такова, прекъсват давността за процесното вземане. Това разрешение не е в противоречие, а е в съотвествие с цитираните от въззивния съд разяснения в мотивите към т. 10 от ТР № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, на която касаторът неоснователно се позовава, а също така е в съотвествие и с т. 3 от ТР № 2/2023 от 04.07.2024 г. на ОСГТК на ВКС, с която е прието, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Следователно, по отношение на първия поставен правен въпрос не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Наличието на задължителна тълкувателна практика на ВКС по въпроса изключва и другото посочено от касатора допълнително основание – по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като и самият жалбоподател не излага никакви съображения в изложението си, първият въпрос да е от значение за точното прилгане на закона, както и за развитието на правото, а само цитира този текст на разпоредбата, което не е достатъчно за обективното наличие на посочената в нея хипотеза – в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Вторият поставен от касатора правен въпрос (относно мотивирането за неразглеждане и необсъждане на всички оплаквания във въззивната жалба, които видно са обосновани и логични) е неясно формулиран. Доколкото жалбоподателят свързва този въпрос с приетото от въззивния съд, че съгласно чл. 439, ал. 2 от ГПК не следва да обсъжда, и не е обсъдил доводите на ищеца (наведени още с исковата молба, а не с въззивната жалба) относно това, известен или неизвестен е деецът при извършване на непозволено увреждане, с оглед различния момент, от който започва да тече погасителната давност, формулировката на въпроса може да бъде уточнена, както следва: относно мотивирането на въззивното решение и разглеждането и обсъждането на всички твърдения, доводи, възражения и оплаквания на страните по делото. Дори и така уточнен въпросът, той също не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Посочената и цитирана от страна на касатора т. 3 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС (относно правомощията на въззивния съд при събиране на доказателствата, които се събират служебно от съда – експертиза, оглед, освидетелстване) няма никакво отношение нито към този въпрос (преди и след уточнението му), нито към мотивите на въззивния съд, с които жалбоподателят свързва въпроса. Приетото от въззивния съд, че не следва да разглежда преклудираните, съгласно чл. 439, ал. 2 от ГПК, доводи на касатора-ищец, основани на факти (дали деецът е бил известен или не при извършването на непозволеното увреждане, с оглед началото на давността), касаещи периода преди приключването на съдебното дирене в наказателното производство, в рамките на което е бил разгледан и гражданският иск, и по което е издаден изпълнителният лист, не е в противоречие и с трайно установената и многобройна практика на ВКС по поставения и уточнен въпрос, която приема, че въззивният съд следва да разгледа и обсъди в мотивите си всички твърдения, доводи, възражения и оплаквания на страните, които са надлежно наведени и не са преклудирани. Относно самата преклузия (процесуалното ограничение), установено с разпоредбата на чл. 439, ал. 2 от ГПК, забраняваща искът по чл. 439 от ГПК да се основава на факти (респ. – и базирани на тях доводи), настъпили преди приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, също е налице трайно установена и еднозначна практика на ВКС, с която въззивният съд също се е съобразил. Следователно и по отношение на втория поставен въпрос не е налице сочената от касатора допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Не е налице и твърдяната от страна на жалбоподателя, очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Както сам касаторът сочи, съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок – към него са изложени подробни и ясни мотиви, които са в съответствие с правилата на формалната и правната логика, а както стана ясно – и в съотвествие с практиката на ВКС. Наведените от страна на жалбоподателя общи касационни оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 от ГПК не могат да обусловят извод за очевидна (квалифицирана) неправилност на съдебния акт. В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК; не са налице и хипотезите за служебно допускане по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество, претендираните от последното разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в касационното производство, в размер 2 000 лв. Предвид подмяната на националната валута, считано от 01.01.2026 г., тази парична сума, присъждана с настоящото определение, следва да се превалутира и закръгли съгласно чл.чл. 11-13 от ЗВЕРБ, при което същата възлиза на 1 022.58 евро. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение