Определение № 1375 от 20.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1746/2023 г.

Производството е по чл.274 ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от [община], чрез процесуалния й представител адвокат С. М., срещу определение № 164/18.07.2023 г. по в.ч.т.д. № 161/2023 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 350/12.04.2023 г. по т.д. № 341/2020 г. на Бургаски окръжен съд за прекратяване на производството по делото по иск с правно основание чл. 694 ал.3 т.1 ТЗ и за осъждане на [община] да заплати дължимата държавна такса в размер на 19 131,69 лв. съгласно чл. 694 ал.7 ТЗ във вр. с чл. 621 ТЗ във вр. с чл. 78 ал.4 ГПК и чл. 77 ГПК. В частната касационна жалба е наведено оплакване за неправилност и незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Твърди се, че, за да постанови своя съдебен акт, Бургаски апелативен съд се е позовал на трайната практика на ВКС, според която при прекратяване на производството по иск по чл. 694 ТЗ разноските се възлагат в тежест на ищеца, като в тях се включва и държавната такса съгласно чл. 694 ал. 7 ТЗ, с оглед субсидиарното приложение на ГПК. Според частния касатор въпреки наличието на съдебна практика на ВКС в горепосочения смисъл, тя е по конкретни казуси, различни от настоящия и не е задължителна за съдилищата, тъй като не е обективирана в тълкувателно решение; същата представлява виждане на отделни състави на ВКС и от нея не става ясно, защо, без изрична законова регламентация, по съображение за субсидиарно прилагане на ГПК, в тежест на ищеца по прекратено поради недопустимост производство по чл. 694 ТЗ се възлага заплащане на държавна такса в размер на 4 %. Счита,че законовата разпоредба на чл. 694 ал.7 изр. 3 ТЗ е конкретна и ясна, като предвижда разноските да са в тежест на ищеца само в случай на отхвърляне на иска. Намира държавната такса, определена в размер на 4 % за прекомерна и непропорционална в конкретния случай, като според него не това е идеята на законовия текст на чл. 694 ал.7 изр. 3 ТЗ. В допълнение, се аргументира, че определянето на такса в изключително висок размер с оглед субсидиарното прилагане на ГПК би довело до възпиране от завеждане на отрицателни установителни искове по чл. 694 ал. 3 ТЗ и не е в помощ за изчистване на симулативните вземания на други кредитори и свързани с тях процеси. Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от легитимирано да обжалва лице срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, и отговаря на изискванията на чл. 274 ал.3 ГПК във вр. с чл. 284 ГПК, поради което я намира за процесуално допустима. Съгласно чл. 278 ал.4 ГПК правилата за касационно обжалване на решенията намират субсидиарно приложение и спрямо определенията. Поради това и на основание чл. 274 ал.3 ГПК следва да бъде извършена преценка за наличието на предпоставките по чл. 280 ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. При произнасянето си ВКС взе предвид следното: Първоинстанционното производство по т.д. № 341/2020 г. на Бургаски окръжен съд е било образувано по искова молба, подадена от [община] против „Еврокапитал България“ ЕАД и „ПСФК Черноморец Бургас“ АД, с правно основание чл.694 ал.3 т.1 от ТЗ, за оспорване вземанията на „Еврокапитал България“ ЕАД към „ПСФК Черноморец Бургас“ АД, включени в списъка на приетите вземания на кредиторите на „ПСФК Черноморец Бургас“ АД. В същата [община] е посочила, че е кредитор с предявени от нея частни вземания към „ПСФК Черноморец Бургас“ АД; че същите не са били приети от синдика; че срещу неприемането им е подала възражение по чл.692 от ТЗ, оставено без уважение от съда по несъстоятелността,поради което е предявила иск по чл.694 ал.2 т.1 ТЗ за установяването им. Въз основа на тези твърдения, приемайки,че преюдициално за изхода на делото е установяването на качеството на ищеца на кредитор на длъжника в производство по несъстоятелност, с определение №11/09.02.2021г. Бургаски окръжен съд е спрял производството по т.д.№341/20г. до приключване с влязъл в сила съдебен акт на образуваното във връзка с положителния установителен иск по чл.694 ал.2 т.1 ТЗ т.д. № 336/2020 г. по описа на Бургаски окръжен съд. С определение № 350/12.04.2023 г. по т.д. № 341/2020 г. Бургаски окръжен съд е прекратил производството по делото, след като е установил,че липсва положителна процесуална предпоставка за неговата допустимост, позовавайки се на приключилото с окончателен съдебен акт производство по т.д. № 336/2020 г. на Бургаски окръжен съд, с който положителният установителен иск на [община] е отхвърлен. Обосновал се е с аргумента, че при отречено качество на кредитор на общината, последната не е легитимирана за предявяване на иск по чл.694 ал.3 от ТЗ. С определението си е възложил в нейна тежест държавната такса за завеждане на иска на основание чл.694 ал.7 ТЗ във вр. с вр. чл. 621 ТЗ във вр. с чл.78 ал.4 ГПК и чл.77 ГПК. За да потвърди атакуваното определение, съставът на Бургаски апелативен съд е приел, че въпреки че [община] не е заявила изрично, че е кредитор на „ПСФК Черноморец Бургас“ АД, в исковата си молба е извела активната си легитимация от твърдението, че е титуляр на частни вземания, които е предявила в производството по несъстоятелност, но поради неприемането им и невключването им в списъците на приети вземания е предявила положителен иск за установяване съществуването им. Констатирал е освен това,че предявените от нея публични вземания също не са били приети,а възраженията й срещу неприемането им са били оставени без разглеждане с влязло в сила определение поради липса на активна процесуална легитимация, както и,че липсват данни за други предявени в производството нейни вземания, а такива твърдения не се и поддържат в частната жалба срещу първоинстанционното определение. При тези обстоятелства съставът е заключил,че с неуспешното провеждане на предявения положителен установителен иск за частните вземания качеството на общината на кредитор на „ПСФК Черноморец Бургас“ АД е отречено със сила на пресъдено нещо, а доколкото наличието на такова е положителна процесуална предпоставка за воденето на отрицателен установителен иск по чл.694 ал.3 т.1 ТЗ, с липсата й съдът е обосновал извода си за недопустимост на предявения такъв и на това основание е прекратил производството по делото. При този изход въззивният съд е достигнал до аналогичен на направения от първата инстанция извод за възлагане на дължимата държавна такса върху ищеца, като се е позовал на разпоредбата на чл.694 ал.7 изр.3 ТЗ, посочвайки и,че прилагането й и към случаите на прекратяване на производството се поддържа трайно и в практиката на ВКС, поради субсидиарното приложение на ГПК, като е цитирал определение № 22/25.01.2013 г. по т.д. № 119/2012 г. на ВКС, I търг.отд.; определение № 313/ 07.06.2018 г. по ч.т.д. № 1202/2018 г. на ВКС, II търг.отд.; определение № 310 от 12.07.2022 г. по ч.т.д. № 1301/2022 г., I търг. отд.; определение № 56/26.01.2018 г. по ч.т.д. № 3078/2017 г.; определение № 226 от 25.05.2022 г. по ч. т. д. № 2559/2021г., II търг. отд. Допълнително е изложил съображения,че отговорността за разноски е обективна и е без значение какъв обем от правни действия са били извършени по делото до прекратяването му, както и дали причините за прекратяването стоят в поведението на ищеца. По тези съображения Бургаски апелативен съд е потвърдил първоинстанционното определение и в тази му част. В приложеното към частната касационна жалба изложение по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят се е позовал на хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, която счита приложима с въпросите: 1/ „При прекратяване на производството по предявен установителен иск по чл. 694 ТЗ поради недопустимостта на иска /поради непризнаване качеството на кредитор в производство, приключило след предявяване на установителния иск по чл. 694 ал.3 ГПК/, ищецът дължи ли таксата по чл. 694 ал.7 ТЗ поради субсидиарното приложение на ГПК, независимо от това, че в Търговския закон липсва изрична законова регламентация за дължимостта на тази такса?“ 2/ „Отговаря ли формираната от ВКС практика /цитирана в обжалваното определение на Бургаски апелативен съд/ по приложението на чл. 694 ал.7 ТЗ в случаите на прекратяване на производството по предявен установителен иск по чл. 694 ТЗ поради недопустимост на иска /поради непризнаване качеството на кредитор в производство, приключило след предявяване на установителния иск по чл. 694 ал.3 ГПК/ на принципа на законност /чл. 5 ГПК/ - за разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, както и на принципа за справедливостта, предвид непропорционалността на размера на таксата съобразно развитието на производството по установителния иск?“ 3/ „Допустимо ли е при изрична законова регламентация- чл. 694, ал.7, изр. 3 ТЗ, която е особена разпоредба, представляваща отклонение от общите разпоредби на ГПК, да се прилагат по субсидиарност общи текстове на ГПК, с които се утежнява положението на страната в производството?“ В допълнение жалбоподателят се позовава на очевидна неправилност на обжалваното определение съгласно чл. 280 ал.2 пр. 3 ГПК, като според него формираното становище на въззивния съд относно размера на дължимата държавна такса не почива на формалните правила на логиката и противоречи на логиката на законодателя при приемането на изричния текст на чл. 694 ал.7 изр. 3 ТЗ. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допусне. От поставените в изложението три въпроса само първият и вторият отговарят на общото изискване за допустимост на касационното обжалване, доколкото смисълът, в който са зададени, кореспондира с решаващия извод на въззивния съд,че разпоредбата на чл.694 ал.7 изр.3 ТЗ намира субсидиарно приложение и в случаите на прекратяване на производството по иска по чл.694 ал.1, ал.2 или ал.3 ТЗ. Не е налице обаче поддържания с въпросите допълнителен критерий, сочен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като по така обобщения правен въпрос е формирана константно поддържана и непротиворечива съдебна практика на ВКС, обективирана както в посочените от въззивния съд определения на ВКС, така и в служебно известните на настоящия състав решение № 60172 от 14.04.2022 г. по т. д. № 942/2020 г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 50039 от 22.06.2023 г. по т. д. № 729/2022 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. Наличието на формирана практика, в съответствие с която са и дадените в атакуваното определение на въззивната инстанция разрешения, е пречка за осъществяването на достъпа до касационен контрол.Поради това такъв следва да бъде отказан с настоящото определение. Изложените съображения /наличието на утвърдена и правно обоснована съдебна практика в смисъла на произнасянето на въззивния съд само по себе си опровергава твърдението за противоречие на извода му с правилата на формалната логика и с тази на законодателя/ налагат да бъде отречено и поддържаното от частния касатор основание за достъп по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение