Определение № 512 от 19.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2283/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Еми“ АД, чрез адв. Б. Б. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 188/04.04.2025 г., постановено по в. т. д. № 41/2025 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 3 с-в, в частта, в която след частична отмяна на решение № 1155/15.08.2024 г., постановено по т. д. № 1045/2023 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VІ-7 състав, „Еми“ АД е осъдено на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД да заплати на Н. Н. К. 64396,80 лв., представляващи недължимо заплатена на 13.06.2022 г. сума - при начална липса на основание, ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба - 24.01.2023 г., до окончателното заплащане на главното парично притезание. Като необжалвано, въззивното решение е влязло в сила в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявеният от „Ивент“ ЕООД срещу „Еми“ АД кондикционен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на 64396,80 лв., представляващи недължимо заплатена на 13.06.2022 г. сума - при начална липса на основание, ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба - 24.01.2023 г., до окончателното заплащане на главното парично притезание. Касаторът поддържа, че в обжалваната част въззивното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по непредявен от Н. Н. К. срещу „Еми“ АД кондикционен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на даденото при начална липса на основание в размер на сумата от 64396,80 лв. Твърди, че настоящото исково производство е образувано по предявени от „Ивент“ ЕООД и Н. Н. К. активно субективно съединени отрицателни установителни искове за установяване със сила на пресъдено нещо, че двамата ищци не дължат на „Еми“ АД общо сумата от 326092 лв., които са кумулативно съединени с осъдителен кондикционен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, предявен обаче само от един от ищците - „Ивент“ ЕООД, срещу „Еми“ АД за заплащане на сумата от 64396,80 лв., но не и от Н. Н. К.. Счита, че с влязло в сила определение от 19.12.2023 г., постановено от първоинстанционния съд, съдебното производство било прекратено по отношение на предявените активно субективно съединени отрицателни установителни искове, като предметът на делото е включвал единствено предявения от „Ивент“ ЕООД срещу „Еми“ АД осъдителен кондикционен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Изложил е правни съображения и за неправилността на въззивното решение в обжалваната от него част. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – вероятна недопустимост на решението, като поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. „Задължена ли е въззивната инстанция при отмяна на решението и формиране на противоположен извод - за основателност на предявения иск, да обсъди наведени правозащитни и правоизключващи възражения на ответната страна, да изложи мотиви като даде отговор на изложените от въззиваемия конкретни съображения срещу твърдяната от въззивника порочност на решението?“ (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие с тълкувателните разяснения по т. 19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и с решение № 101/3.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 1740/2014 г., I т. о.); 2. „Задължава ли разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК съда да изложи мотиви към решението си, които да отразяват решаващата му правораздавателна дейност - съображения, които сочат какви фактически констатации е направил и въз основа на преценката на какви доказателства. както и относно приложимата материалноправна норма?“ (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие с решение № 94/13.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 3768/2014 г., II т. о.) и 3. „В хипотеза на едностранно определена наемна цена от страна на наемодателя и изразено съгласие за размера на същата, както и съгласие за заплащане на наем за минал период възможно ли е да възникне облигационна връзка (наемно правоотношение) за минал период?“ (касаторът твърди, че правният отговор по този правен въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото). Останалите три поставени правни въпроса са свързани с поддържания правен довод за недопустимост на въззивното решение, за което касационният съд следи служебно. Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежен процесуален представител, с редовно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че съдът е сезиран с кондикционен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, предявен от „Ивент“ ЕООД и Н. Н. К. срещу „Еми“ АД. Без да уточнява точно кой от приетите за ищци правни субекти е навел съответни фактически твърдения по този иск, апелативният съд е приел, че ищецът поддържа в исковата молба, че ответникът е получил от него сумата 64396,80 лв. - при начална липса на основание, с която се е обогатил неоснователно за негова сметка. Изяснил е, че при този осъдителен иск в тежест на ответника е да установи правното основание, на което е получил сумата, като докаже неговото съществуване. Тъй като ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника, именно в негова тежест е да докаже само даването, а в тежест на ответника е да докаже на какво основание е получил даденото. Въззивният съд е приел за безспорно между страните, че ищецът-физическо лице е заплатил на ответника сумата в размер на 64 396,80 лв. Ответното търговско дружество релевирало правно твърдение, че между страните в настоящото исково производство била учредена облигационна връзка, изразяваща се в сключен между тях договор за наем. Апелативният съд е изяснил, че договорът за наем е съглашение между наемодателя и наемателя, с което се поражда, урежда или прекратява наемното правоотношение, като с този договор наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползване, а наемателят - да му плати определена цена. В конкретния случай, дори да се приеме, че издавеното на заповед № 3/13.05.2022 г. представлява отправено предложение за сключване на договор за наем към ищцовото дружество за отдаване под наем на терена, на който са паркирани автомобилите му, то за приемане на това предложение могло да се счете писмото, изпратено от Н. Н. К. до „Ивент“ ЕООД и получено от търговското дружество на 08.06.2022 г., поради което едва към този момент би могло да се приеме, че между страните е постигнато съгласие за възникване на облигационна връзка. Едностранното определяне на наемна цена не било начало на облигационна връзка между страните. По същество, такава не би могла да съществува и тъй като били събрани доказателства, от които се установявало, че на ищеца е бил забранен достъпът до терена, предмет на наемното правоотношение, т.е. липсва основен елемент от договора за наем - ползването на наетата вещ. Апелативният съд не е споделил правния извод на СГС, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по договор за наем, като според първоинстанционният съд този правнорелевантен факт се доказвал от плащането и осчетоводяването (ползването на данъчен кредит за тази сума) на определената от ответника наемна цена, като по този начин „се е съгласил с основанието и размера на претендираната сума“. Въззивният съд е приел за установено, че на ищеца е бил забранен достъп до притежаваните от него автомобили, които са останали паркирани на територията на „Еми“ АД. Ответната страна е определила едностранно „наем“ за терена, върху който те са били паркирани и е отказала да ги предаде преди плащането на тази сума. В този смисъл, тези обстоятелства не могат да послужат за обосноваване на правен извод, че между страните е бил сключен договор за наем, респ. че изобщо е сключен договор – не било постигнато съгласие между страните за пораждане между тях на действителна облигационна връзка. Въз основа на така изложените правни доводи апелативният съд е счел, че предявеният кондикционен иск за връщане на полученото от ответника при начална липса на основание е основателен, поради което трябва да бъде уважен. Заключил е, че първоинстанционното решение трябва да бъде отменено само по отношение на ищеца-физическо лице, тъй като от събраните по делото доказателства се изяснявало, че именно той е заплатил на ответника исковата сума. В този смисъл, след отмяната на обжалваното решение в тази част е постановено ново решение, с което ответникът е осъден да заплати на този ищец сумата от 64396,80 лв., ведно със законната мораторна лихва от предявяването на иска до окончателното ѝ заплащане, а в частта, в която искът е отхвърлен – по отношение на ищеца „Ивент“ ЕООД, обжалваното решение е потвърдено. Въззивното решение трябва да бъде допуснато до касационно обжалване въз основа на самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – поради вероятна недопустимост на въззивното решение в обжалваната му част с оглед на поддържания в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК правен довод за произнасяне от въззивния съд по непредявен от Н. Н. К. срещу „Еми“ АД кондикционен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Тъй като въззивното решение е допуснато до касационно обжалване при самостоятелния селективен критерий, уреден в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, не следва да се разглеждат допълнителните процесуални предпоставки, уредени в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът трябва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 658,51 евро. Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд