Определение № 744 от 18.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1170/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна жалба на М. Х. С. чрез адв. С. М. срещу определение №617 от 20.12.2022 г. по в. ч. гр. дело № 739/2022 г. на Окръжен съд Пазарджик, с което е потвърдено определение №2217 от 16.10..2022 по гр.д.No 3806/2021г. на РС Пазарджик съд, постановено в производство по чл.248 ГПК По молба на ответника ОТП Факторинг България ЕАД е изменено решението в частта за разноските, първоначално възложени в негова тежест .С потвърденото от въззивния съд определение е постановено сторените от ищцата разноски по иска с правно основание чл. 439 ГПК ,че вземане по издаден срещу нея изпълнителен лист е погасено по давност, да останат за нейна сметка и ответникът не ги дължи съгласно изключението по чл78, ал.2 ГПК ,тъй като не е дал повод за завеждане на делото и е признал иска. За да потвърди оспорвания от жалбоподателката резултат по молбата с правно основание чл.248, ал.1 ГПК въззивният съд е приел за изяснено, че искът е бил уважен при заявено негово признаване от ответника, който съдебно или извънсъдебно не е дал повод за завеждането му, макар ищцата да има признат интерес да установи давността с иска по чл.439ГПК .Независимо че изпълнителен лист е бил издаден и изпълнително дело е образувано,в случая ответникът не отговаря за разноски. По издадения на 21.03.2011г изп. лист е било образувано изпълнително дело №206/2011г на ЧСИ А. А., като с молба (от 15.07.2014г) ответникът ОТП Факторинг България ЕАД се е легитимирал като взискател,цесионер по прехвърленото му вземане Поради бездействие още на 11.04.2013г е настъпила перемпция (чл.433, ал.1 т.8 ГПК) като и след тази дата ответникът не е искал и предприемал съдебно или извънсъдебно никакви действия за удовлетворяване на вземането,до предявяването на отрицателния установителен иск на 04.11.2021г.включително. Перемираното изп. дело обаче не е прекратено с изричен акт, което обстоятелство ищцата е изтъкнала в обосновка на правния си интерес, както и на претенцията да й бъдат присъдени разноски,,т.к задължението й (по договор за потребителски кредит) било въведено в централния кредитен регистър към БНБ, а съгласно справка в регистъра към КЧСИ, изпълнителното дело още се води висящо ,тъй като взискателят не е изискал прекратяването му ,съответно не е постановен акт на съдебния изпълнител. При горните обстоятелства въззивният съд на свой ред е възприел като правилни и законосъобразни изводите в първоинстанционното определение, основаващи се на дадените в практиката на ВКС с определение № 95/2018г по ч гр.д № 510/2018 на Четвърто г.о разяснения за предпоставките в чл.78, ал.2 ГПК в отговор на въпроса кога ответникът не дава повод за предявяване на иск за несъществуване на претендираното вземане, съответно отговорност на последния за разноските не възниква при направено признание на иска, основан на давността. Решаващите съображения на въззивния състав се оспорват като неправилни. Изтъква се като определящо ,че изпълнителното дело е висящо (доколкото липсва постановление на ЧСИ за прекратяване) и че ответникът разполага с изпълнителен лист, което според защитата е достатъчно за да изключи първата предпоставка на чл.78, ал.2 ГПК и да обоснове санкция за неоснователно предизвикания спор. При изтъкнато основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК в изложение са формулирани три въпроса, първият от които конкретно изразява поддържаната теза. Формулирани са и въпросите има ли значение извънсъдебното поведение на кредитора за разноските (т.2) и дал ли е повод ответникът за завеждане на иска ,като не е предпириел действия по прекратяване на изпълнителното производство срещу длъжника.(т.3) Общо по въпросите се изтъква противоречие с практика на ВКС в опр. №50413/22г по ч т.д №2100/2022г и опр.№320/2022г по ч т.д № 1122/2022г, ТК на ВКС; опр. № 318/2018г по ч.гр.д № 2828/2018г, опр № 549/2018г по ч гр.д №4317/2018г ,опр.№476/2018г по ч. гр.д №4569/2018г, ГК на ВКС. В изтъкнатата съдебна практика, за да се присъдят направените разноски на ищеца в исковото производство,е отчитано дали ответникът разполага с изпълнителен титул и налично ли е висящо изпълнително производство за събиране на вземането. Насрещната страна „ОТП Факторинг България “ ЕАД е депозирала писмен отговор. Намира частната жалба за неоснователна и поддържа тя да не се допуска до разглеждане.Формулираните въпроси не се коментират от въззивния съд в обжалваното определение.При установените по делото обстоятелства, неправомерно поведение на ответника не следва да се търси и в този смисъл е установената практика на ВКС.Изпълнителното производство е прекратено по силата на закона.Правната сфера на ищеца не е накърнена поради това, че съществува изпълнителния титул.В закона липсва ред и процедура,която да задължава кредитора да унищожи или върние изпълнителния лист при изтекла давност. Преценката дали ответникът е дал повод за иска, е поведението му след, а не преди погасяване на вземането по давност.Кредитор който продължава активно да търси принудително изпълнение след като е изтекла давност, е приемливо да понесе и отговорност за разноси по иска,за разлика от настоящия случай,при който ответникът добросъвестно е преустановил всякакви действия след настъпване на давността.Ответникът не дава повод за процеса заради това,че прекратяването на изпълнителното дело поради перемпция не е консатирано с акт. Длъжникът е могла да изтъкне извънсъдебно на давността, както и да поиска постановление за прекратяване от съдебния изнпълнител. Върховен касационен съд ,състав та Трето г.о, намира ,че настоящата частна жалба не следва да се допуска до касационно обжалване Зададените в първия въпрос две условия: ответникът по иска с правно основание чл. 439 ГПК да притежава срещу ищеца изпълнителен титул и изпълнителното производство да е висящо, нито заедно, нито поотделно са обвързващи и самодостатъчни за преценката на съда дал ли е ответникът повод за завеждане на делото /първата от двете комулативни предпоставки на изключението в чл. 78, ал.2 ГПК/. Поради това отговорът на въпроса по т.1 от изложението няма да обуслови правно разрешение,противоположно на оспорваното от касатора.На втория въпрос практиката на ВКС дава ясен и еднозначен отговор, съобразен от въззивния съд. Извънсъдебното поведение на кредитора има значение. Съгласно чл.78,ал.2 ГПК и константно установената практика на ВКС по прилагането на нормата,от значение е поведението на ответника като кредитор или като длъжник, съдебно и извънсъдебно т.е ,включително извънпроцесуалното му поведение.Разликата в положението на ответника когато е длъжник по осъдителен или установителен (по чл.422 ГПК) иск, с това на ответника- кредитор при иска по чл.349 ГПК ,основан на настъпила погасителна давност за вземането и след като искът се признава, е че докато в първия случай бездействието на длъжника и просрочването на задължението се разглежда като повод за завеждане на осъдителния или установителен иск (опр.№60228/2021г по ч.гр.д. №1916 за 2021г, Трето г.о на ВКС),то бездействието на кредитора в изпълнителния процес няма същото значение. Това е разяснено при отговора на правен въпрос в определение № 95/2018 по ч гр.д № 510/18г на Четвърто г.о на ВКС и множество други определения на състави на ВКС,с които съдебната практика е уеднаквена.За възлагане на разноските,сторени от ищеца, водещо значение се отдава на активното поведение на ответника като кредитор и взискател, на съдебните, а в някои случаи и на извънсъдебните мерки които е предприел, докато установено и продължаващо бездействие на кредитор след като давността е изтекла обуславя обратния резултат (опр.№318/2018г по гр.д №2828/2018г, опр №534/2019г по ч. гр.д№4484/2019г на Трето г.о, опр.№474/2019г по ч. гр.д № 3063/2019г на Четвърто г.о и др.) Както снабдяването с изпълнителен лист, така и поддържаната от взискателя висящност на изпълнителното дело са от значение и се вземат предвид от съда при преценка,доколкото засвидетелстват активност на взискателя ,включително в насока да се осигури възможността за изпълнителни действия по негово искане.В този смисъл е изтъкваната от касатора практика на ВКС в определения по чл. 288 ГПК,с които актове не е допуснато касационно обжалване при възложени в тежест на ответника разноски,но поради изтъкнати и взети предвид негови активни действия, осигуряващи му надлежно възможности за принудително изпълнение ,или манифестирали незачитане на давността ,вече настъпила и обявена му от длъжника (опр №320/2022г по ч.т.д. № 1122 за 2022 г. на Второ т.о ,опр. №50413 по ч.т.д. № 2100 по описа за 2022 год. На Първо т.о на ВКС и цитираната в тях съдебна практика ) Друг е случаят ,в който за очертан с исковата молба период взискателят бездейства,не предприема никакви мерки,не сочи изпълнителни способи, нито прави искания или други изявления с процесуални последици за длъжника ,както и за хода на изпълнителното производство (конституиране на страни, молби за спиране, за прекратяване, искане за предаване на изпълнителния лист след прекратяване и др.) Прекратяване на изпълнителното дело при перемпция ( чл. 433, ал.1 т.8 ГПК ) настъпва по силата на закона .Със закона адресатите на нормата следва да съобразяват поведението си,включително страните в изпълнителното проиводство. След като считано от последното надлежно предприето изпълнително действие насетне, именно бездействието на кредитора и взискател съставлява новия факт, изтъкнат с иска по чл. 439 ГПК .Установената практика на ВКС не отрича правен интерес за ищеца да получи и в този случай признанието на ответника в един исков процес, но в конкретност съобразява налице ли е даден от ответника повод по смисъла на чл.78,ал.2 ГПК, за да се възлага върху него тежеста за разноските, като се отчита и правомерният характер при поведението на кредитора. Предвид изложеното както вторият,така и третият от формулираните в изложението въпроси имат установен отговор в практиката на ВКС, изцяло възприет от въззивния съд в решаваща за изхода на спора насока.Не е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.Специалният критерии за допускане до касационно обжалване защитата не обосновава при така подбраните определения на състави на ВКС по чл. 288 ГПК, в които не е даван отговор на правни въпроси и същевременно при постановяването им са посочени и съобразени разрешенията, установени в практиката на ВКС по реда на чл. 274, ал.3 ГПК в оспорваната от касатора насока. Сочената от касатора очевидна неправилност е без съдържателни доводи, предвид мотивите на съда, постановил обжалваното определение в съответствие с трайно установената практика на ВКС.Основание по чл.280, ал.2 предл. трето ГПК също не е налице ,законът не е приложен в неговия противоположен смисъл. Разноски за защита в настоящето частно производство съдът не възлага,то има за предмет възлагането им. Предвид гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.