Определение № 2002 от 16.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 467/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството „ДЛВ-СИ“ ООД, ЕИК:[ЕИК], срещу въззивно решение № 623 от 10.10.2023 г., постановено от Апелативен съд – София по в.т.д. № 650 по описа на съда за 2023 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 44/11.11.2022 г. по т.д. № 70/2020 г. на ОС - Перник, поправено с решение № 29/16.05.2023 г. по т.д. № 70/2020 г. на ОС - Перник, в частта му, с която е осъден касатора да заплати на „АРХТЕРИКС“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК], сумата от 47564.10 лева, представляваща дължащата се наемна цена за периода от 01.06.2016 г. до 16.11.2017 г., неустойка, както и мораторна лихва върху главницата, дължащи се по силата на договор за наем, сключен на 19.10.2015 г. с наемодател „ЗАВОДСКИ СТРОЕЖИ” АД и наемател „ДЛВ-СИ” ООД, и споразумение към него от 08.02.2017 г., прехвърлени на ищеца с договори за цесия от 08.09.2017 г. и 25.02.2021 г., от която сума: 35066.67 лева - главница за периода от 01.06.2016 г. до 16.11.2017 г., дължаща се по договор за наем, сключен на 19.10.2015 г. с наемодател „ЗАВОДСКИ СТРОЕЖИ” АД и наемател „ДЛВ-СИ” ООД; 3506.67 лева - неустойка, начислявана върху всеки месечен наем съобразно чл. 2 от споразумение от 08.02.2017 г. към договор за наем от 19.10.2015 г., подписано между „Заводски строежи“ АД и „ДЛВ-СИ“ ООД за периода от 01.06.2016 г. до 16.11.2017 г.; 8990.76 лева - мораторна лихва върху присъдената главница за периода от 09.02.2018 г. до 19.08.2020 г. (датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в съда), със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Оспорва се изводът на въззивния съд в насока на това, че касаторът е уведомен за цесията, по силата на която на ищеца са прехвърлени процесните вземания – както извънсъдебно, преди завеждането на делото, така и с връчването на исковата молба и приложенията към нея. По отношение на договора за цесия от 08.09.2017 г. се твърди, че след оспорване от страна на касатора, на истинността на представеното по делото уведомление за прехвърляне на вземания № 31/12.09.2017 г., ищецът не успял да проведе пълно доказване на истинността му, поради което документът бил изключен от доказателствата по делото, т.е. инстанциите по съществото на спора са приели, че касаторът не е уведомен надлежно от стария кредитор - „Заводски строежи“ АД. Оспорва се изводът на съда, че касаторът е редовно уведомен за цесията с връчването на исковата молба, доколкото законът изисква уведомяването да бъде извършено от предишния кредитор, а връчената на касатора искова молба с приложен към нея договор за цесия, е подадена от новия, а не от предишния кредитор, който нов кредитор не е и упълномощен от предишния да извърши съобщаването, поради което и това връчване не може да предизвика ефекта на редовното уведомяване – действие на цесията по отношение на длъжника. Оспорва се такъв ефект да може да предизвика и потвърждаването на цесията, извършено от цедента към цесионера, и също приложено към исковата молба. По отношение на договора за цесия от 25.02.2021 г. и прехвърлените с него вземания по две фактури /фактура № [ЕГН]/06.10.2017 г. и фактура № [ЕГН]/30.11.2017 г./ се твърди, че по отношение на тези вземания, ищецът не е имал правен интерес, като абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска, към момента на подаването на исковата молба до съда, тъй като към този момент не е бил титуляр на вземанията, поради нищожност на договора за цесия от 08.09.2017 г. в тази му част. С допълнителната си искова молба ищецът е приложил и нов договор за цесия от 25.02.2021 г., съгласно който договор е придобил вземанията по тези две фактури, на 25.02.2021 г., т.е. към момента на предявяване на иска за заплащане на същите не е имал правен интерес, а с допълнителната искова молба е предявил нов иск, като е поискал от съда разглеждане на претенцията му за заплащане на цената по същите две фактури, което е недопустимо. Претендира се недопустимост на производството в тази му част и се иска неговото прекратяване. Оспорва се правилността на извода на съда, че „ДЛВ-СИ” ООД дължи заплащане на пълния размер на наемната цена по всички процесни фактури, издадени на основание договора за наем, с изключение на погасените чрез плащане две такива, с оглед обстоятелството, че на 30.06.2017 „Заводски строежи“ АД е продало на трето лице трафопост, който е предмет на договора за наем и е описан в Приложение № 1 към него, съответно според касатора, считано от тази дата задължението за плащане на наемна цена за трафопоста е към новия собственик, а не към праводателя на ищеца „Заводски строежи” АД и „ДЛВ-СИ’ ООД не дължи заплащане на наемна цена на него. По отношение на дължимите неустойки за забава и мораторна лихва съгласно процесното споразумение от 08.02.2017 г., според касатора съдът неправилно е приел, че „ДЛВ-СИ” ООД дължи заплащане на пълния размер на претендираните неустойки за забава и мораторна лихва, тъй като заплащането им според споразумението се дължи по допълнително писмено посочена от „Заводски строежи” АД банкова сметка, каквато не е посочена, поради което и касаторът не отговаря за забавено изпълнение на задължението му за плащане на наемната цена. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество – отмяната му и отхвърляне на предявените срещу касатора искове, като неоснователни, претендират се разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК само общо се заявява, че обжалваното решение е очевидно неправилно, както и че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, като отговора на въпросите е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, които твърдения следва да се квалифицират като такива за наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Твърди се противоречие на обжалваното решение с Тълкувателно решение № 142-7 от 11.11.1954 г. на ОСГК на Върховен съд по въпроса: „От кого следва да бъде извършено уведомяването на длъжника за извършеното прехвърляне на вземане, за да има същото действие спрямо длъжника, и какво следва да бъде съдържанието на уведомлението?” Сочи се, че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл, че макар и длъжникът да не е получил изрично уведомление от цедента за извършената цесия, то той е бил уведомен с получаване на исковата молба, към която са приложени документи - договор за цесия и потвърждение от цедента към цесионера за извършената цесия, които, както съдът сам заключава, не са предназначени за изрично уведомяване на длъжника, но са довели до знанието му, че старият кредитор е прехвърлил вземането си. Според касатора така изложените от въззивния съд мотиви противоречат на цитираното по-горе Тълкувателно решение № 142-7 от 11.11.1954 г. на ОСГК на Върховен съд, както и на решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т.д. № 12/2009 г., II т.о., ТК – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поставя се въпросът: „Може ли цесионера по смисъла на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД да уведоми ищеца за извършената цесия, като му изпрати копие на сключения договор за цесия?“ Сочи се, че въззивният съд е приравнил изпращането на договора за цесия от цесионера към длъжника, на изпращане на съобщение от цедента към длъжника по реда на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Според касатора допускайки, че цесионерът може да уведоми длъжника за сключената цесия чрез простото изпращане на копие на договора за цесия, въззивният съд създава недопустима практика, с която предвидената с чл. 99, ал. 4 от ЗЗД защита на длъжника от неправилно плащане към мним цесионер се обезсмисля и лесно може да бъде заобиколена от недобросъвестни лица, а даване на отговор на въпроса, дали може цесионерът по смисъла на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД да уведоми ищеца за извършената цесия, като му изпрати копие на сключения договор за цесия, е от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По-натам се твърди, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на Върховния съд /основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК/, формирана с решение № 118 от 2.06.2017 г. на ВКС по гр.д. № 3769/2016 г., IV г. о., ГК и решение № 151 от 10.11.2009 г. на ВКС по т.д. № 811/2008 г., II т. о., ТК, по въпроса: „При извършена разпоредителна сделка с предмета на договора за наем новият собственик на вещта придобива ли права спрямо наемателя в качеството си на наемодател, встъпва ли в наемното правоотношение по силата на закона и на кого дължи заплащане наемателя?” Твърди се, че въззивният съд е приел, че дори и след извършената покупко-продажба на процесния трафопост „Заводски строежи” АД е продължил да бъде страна по процесния договор за наем и задължението за заплащане на наемна цена за ползването на трафопоста се дължи на него, а не на новия собственик, а съгласно установената практика на ВКС новият собственик на вещта придобива права спрямо наемателя в качеството си на наемодател, встъпил в наемното правоотношение по силата на закона, който с чл. 237 от ЗЗД установява правило за запазване действието на наемния договор спрямо приобретателя. Приобретателят на наетия имот встъпва в наемното правоотношение на мястото на наемодателя. Правата и задълженията на наемодателя преминават върху приобретателя, включително и правото да получава наема. Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да стигне до крайните си изводи относно основателността на предявените срещу касатора искове, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното въззивно решение, че: Установено е пред първата инстанция и не е спорно пред въззивната такава, че между „Заводски строежи“ АД и „ДЛВ-СИ“ ООД е сключен валиден договор за наем на оборудване и механизация от 19.10.2015 г., по силата на който „Заводски строежи“ АД е предоставило на „ДЛВ-СИ“ ООД за временно ползване описаните в Приложение № 1 към договора машини и оборудване, сред които и трафопост. Не е спорно между страните, че отдадените под наем машини и оборудване са предадени на наемателя и същият ги е ползвал, следователно, за наемодателя са възникнали вземания за уговорения месечен наем за периода на наемния договор. Със споразумение от 08.02.2017 г. страните по договора за наем са се споразумели на първо място, че срокът за плащане на вече падежиралите неплатени наемни вноски към 17.01.2017 г., както и наемните вноски, които ще се дължат за периода до издаване от МС на решение по чл. 25, ал. 2 от Закона за подземните богатства (ЗПБ), се изменя на „до 5 работни дни от датата, на която наемателят ще подпише допълнително споразумение към договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства - строителни материали - доломити от находище „Студена“, участък „Заводски строежи 2“ от 10.09.2008 г. с концедент българската държава и нов концесионер „ДЛВ-СИ“ ООД“ и на второ място, че договор за наем от 19.10.2015 г. ще се счита прекратен по право от деня на решението по чл. 25, ал. 2 от Закона за подземните богатства. По делото е установено, че посоченото решение по чл. 25, ал. 2 ЗПБ е издадено на 17.11.2017 г., което означава, че от тази дата договорът между страните се смята прекратен, а допълнително споразумение към договора за концесия, по която страна е бил „Заводски строежи“ АД, е подписано на 15.12.2017 г., откогато е започнал да тече петдневният срок в работни дни за заплащане на дължимите се до момента наемни вноски, и е изтекъл на 22.12.2017 г. (20 и 21.12. са почивни дни). В обобщение съдът е приел, че в исковия период за наемни вноски наемният договор е бил действащ и същите са дължими в размер на 2400 лева за м. март 2016 г. и по 2000 лева за всеки от останалите месеци, като по съществото на спора е изложил и подробните си съображения за дължимост също и на претендираните от ищеца неустойки и лихви. Като е изложил подробни съображения в насока на това защо претендираните от ищеца на основание процесния договор за наем вземания до размерите им, в които исковете за осъждането на ответника да ги заплати, са уважени от първоинстанционния съд, са възникнали в патримониума на наемодателя по договора „Заводски строежи“ АД, въззивният съд е посочил също и че с договор за цесия от 08.09.2017 г. и договор за цесия от 25.02.2021 г., „Заводски строежи“АД е прехвърлило на ищеца „АРХТЕРИКС“ ЕООД всички свои настоящи и бъдещи вземания за наемни вноски по договор за наем от 19.10.2015 г. и споразумението от 08.02.2017 г., ведно с дължащите се мораторни неустойки и изтеклите лихви. При съобразяване на посочена в мотивите на съда съдебна практика на касационната съдебна инстанция, въззивният съд е приел, че първият от посочените два договора за цесия, е нищожен в частта, в която се прехвърлят бъдещи вземания спрямо момента на сключването му (арг. от чл. 26, ал. 4 ЗЗД), а това са процесните вземания по фактури № [ЕГН]/06.10.2017 г. и № [ЕГН]/30.11.2017 г. Въззивният състав е посочил, че по делото е представен и договор за цесия от 25.02.2021 г. с предмет вземанията по посочените две фактури, които към момента на сключването му са съществуващи, съответно – и същият валидно прехвърля посочените вземания в патримониума на ищеца. Според съда този договор следва да бъде съобразен по силата на правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК. За неоснователно е прието поддържаното от ищеца /явно се има предвид ответника, обратното няма смисъл – бел. на докладчика в касационната инстанция/, че след като ищецът се позовава на този договор едва в допълнителната си искова молба и същият е подписан след предявяване на иска, то ищецът недопустимо предявява вземанията, прехвърлени с него в момент, следващ исковата молба. Въззивният състав сочи, че тези вземания са претендирани още с исковата молба, но тяхната принадлежност в патримониума на ищеца е настъпила в по-късен момент, съответно посоченият втори договор за цесия е относим към основателността на претенцията, а не към нейната допустимост, като съдът е длъжен да вземе предвид и този факт, като настъпил по време на процеса, по силата на вече посоченото процесуално правило. Според въззивния състав по-натам, неоснователно е и оплакването на ответника, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че договорът за цесия от 08.09.2017 г. не е съобщен на ответника и няма действие за него, предвид следното: Приема се в съдебната практика, че цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. Изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД (така решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т.д. № 2352/2013 г., II т.о., решение № 114 от 7.09.2016 г. на ВКС по т.д. № 362/2015 г., II т.о. и решение № 126/310.2020 г. по т.д. №2049/2019 г. на ВКС, II т.о.) Съдът е приел, че законът не предвижда специална форма, в която да бъде съставено и връчено уведомлението до длъжника по чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Следователно, достатъчно е същото да изхожда от цедента и да индивидуализира по подходящ начин прехвърляните вземания, защото предназначението му е да информира длъжника по достоверен начин на кого следва да плати и че не цедентът, а друго лице вече е кредитор. Макар действително представеното с исковата молба уведомление, което отговаря на посочените изисквания, да е оспорено като неистинско и /според въззивния съд/, да е изключено от доказателствата по делото, към исковата молба са приложени и договора за цесия от 08.09.2017 г., подписан от цедента, и потвърждение за извършената цесия, изходящо от цедента „Заводски строежи“ АД до „АРХТЕРИКС“ ЕООД, които са връчени на ответника ведно с исковата молба, и които, макар и непредназначени изрично за уведомяване на длъжника, са довели до знанието на „ДЛВ-СИ“ ЕООД по достоверен начин, че кредиторът „Заводски строежи“ АД е прехвърлил вземанията си по договор за наем от 19.10.2015 г. и споразумение от 09.02.2017 г. на „АРХТЕРИКС“ ООД. Ето защо според съда, настъпилото по време на процеса уведомяване на длъжника за извършената цесия, обвързва съда да приеме, че цесията има действие спрямо длъжника и той дължи плащане на новия кредитор „АРХТЕРИКС“ ЕООД. Според въззивния съд неоснователно се явява и възражението на жалбоподателя, че не дължи наем за трафопост, включен сред отдадените под наем вещи, но продаден от наемодателя на трето лице, на 30.06.2017 г. Въззивният състав излага, че макар последното обстоятелство да се установява по делото, сама по себе си продажбата на отдадена под наем вещ на трето лице, не води до отпадане на облигационната връзка между наемодател и наемател във връзка с нея. Наемното правоотношение е облигационно, от него не се пораждат вещни права, поради което и под наем може да бъде отдадено чуждо имущество. След като по делото няма нито твърдения, нито данни наемното правоотношение във връзка с трафопоста да е прекратено след продажбата му или наемателят да е бил лишен от възможността да ползва трафопоста, то той дължи наемна цена на наемодателя според уговореното. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Въззивното решение не е вероятно частично недопустимо, в какъвто смисъл има оплакване в касационната жалба, макар и да няма съответстващо му твърдение в изложението на основания за допускане на касационно обжалване. Вземанията на ищеца по процесните две фактури - № [ЕГН]/06.10.2017 г. и № [ЕГН]/30.11.2017 г. са част от претенцията му, заявена още с първоначалната искова молба /т. 8.1.19 и т. 8.1.20 на стр. 6 и на стр. 14 от същата/. Представянето с допълнителната искова молба, на доказателства за преминаването на същите вземания в патримониума на ищеца с договор за цесия от по-късна дата, следваща предявяването на иска, не съставлява предявяването на нов иск, което действително би се отразило на допустимостта на същия, но е от естество /при съобразяването му от страна на съда, като новонастъпило обстоятелство по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК/, да се отрази само на основателността на претенцията на ищеца в тази й част, не и на допустимостта й. Въззивното решение не е очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В конкретния процесен случай претендираната от касатора очевидна неправилност на решението е заявена в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване мимоходом и изцяло бланкетно, без да се обосновава с конкретни твърдения в насока наличие на възприетите в практиката нейни белези, и при прочит на обжалваното съдебно решение, в рамките на правомощията си по чл. 288 от ГПК, настоящият касационен състав намира, че от действителното му съдържание - диспозитив и мотиви, не се установява същото да е очевидно неправилно. Не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Преценката досежно наличието на същите изисква касаторът в изложението си на основания за допускане на касационно обжалване, да е формулирал правни въпроси, съставляващи годно общо основание за такова допускане по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както този смисъл е разяснен по задължителен за съдилищата начин в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Първите два въпроса на касатора не съставляват такова основание, доколкото не съответстват на действителните, решаващи мотиви на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и доколкото отговорът им не е обусловил самостоятелно този изход. Въпросите предпоставят въззивния съд да е приел, че уведомяването на ответника за договора за цесия от 08.09.2017 г., е извършено единствено и само с връчването на исковата молба, и приложения към нея договор за цесия. Такова приемане от страна на въззивния съд не е налице по делото. В относимата си към въпросите част от мотивите си относно приетото от съда за установено по делото от фактическа страна, ясно е записано, че: - по делото е прието уведомление за прехвърляне на вземания от „Заводски строежи“ АД, адресирано до „ДЛВ-СИ“ ООД, с което последния е известен, че по силата на договор за цесия, сключен на 08.09.2017 г. с цедент „Заводски строежи“ АД и цесионер „АРХТЕРИКС“ ЕООД, „Заводски строежи“ АД е прехвърлило на „АРХТЕРИКС“ ЕООД всички свои вземания, които има от „ДЛВ-СИ“ ООД, произтичащи от споразумение № 324/08.02.2017 г., споразумение № 323/08.02.2017 г., сключено във връзка с договора за наем на оборудване и механизация с дата 19.10.2015 г. и споразумение № 324/08.02.2017 г.; - с потвърждение от „Заводски строежи“ АД от 19.09.2017 г., приложено по делото, „АРХТЕРИКС“ ЕООД е уведомено, че на 14.09.2017 г. на „ДЛВ-СИ“ ООД - [населено място] е връчено уведомлението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за прехвърляне на вземанията на „Заводски строежи“ от „ДЛВ-СИ“, съгласно сключения на 08.09.2017 г. договор за цесия; - към потвърждението е приложено копие от електронна товарителница №[ЕИК] на „Еконт-Експрес“ ЕООД, удостоверяващо, че управителят на „ДЛВ-СИ“ ООД Д. Ц. е получил уведомлението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД; - по делото е изискана информация от третото неучастващо лице „Еконт Експрес“ ООД (л. 209) относно товарителница с №[ЕИК], като дружеството е отговорило, че съобразно електронната база данни, с посочената товарителница е изпратено от „Заводски строежи“ АД до „ДЛВ-СИ“ ООД, уведомление за цесия изх. № 31/12.09.2017 г. и същото е получено на 14.09.2017 г. в 11.23 ч., като е връчено на адрес [населено място], [улица], на Д. Ц.. Така изложеното от въззивния съд в мотивите му следва да се разглежда в светлината и на обстоятелствата, че: - изходящото от „Еконт Експрес“ ООД и приобщено към доказателствата по делото, негово писмено изявление, не е оспорено от ответника; - противно на обуславящото въпросите на касатора, негово твърдение в касационната му жалба, процесното уведомление до длъжника за цесията от 08.09.2017 г. не е изключено от доказателствата по делото /приемането на първоинстанционния съд на стр. 16 от решението му, досежно неустановяването на истинността му е условно – „Дори и да се приеме, че уведомлението следва да бъде изключено от доказателствената маса, с оглед направеното оспорване от страна на ответника, респ. неуспешно проведеното производство по чл. 193 от ГПК от страна на ищеца, то съдът…“, а нарочен акт за изключването му по реда на чл. 194 от ГПК, няма постановен; - в цитираните споразумения между страните към договора за наем, същите изрично са посочили адреса, на който уведомлението е връчено, като такъв за съобщения до ответника с уговорката, че изпратените на него съобщения ще се считат за връчени, както и именно получилото уведомлението лице, като такова за връчване на съобщения. Всичко посочено налага извод, че въззивният съд, възприемайки и изводите на първоинстанционния такъв досежно редовността на уведомяването на длъжника за първата, процесна цесия, е формирал решаващите си изводи за тази редовност не само въз основа на връчването на исковата молба и приложения към нея договор за цесия, както предпоставят въпросите на касатора, а на комплексна оценка на доказателствата по делото, включващи освен приложения към исковата молба договор за цесия, така също и уведомлението за същия /макар и оспорено/, но прието от съда за безспорно връчено на длъжника, на уговорените между страните по процесните споразумения адрес и лице, потвърждението от цедента до цесионера за извършеното прехвърляне и връчването на уведомлението, също приложено към исковата молба, както и на установеното по делото от неоспореното от страните, писмено изявление на „Еконт Експрес“ ООД. Все по изложените съображения, дори и да се приеме, че първите два въпроса на кредитора съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване /основание за каквото приемане няма/, по отношение на тях не би бил налице и претендираният допълнителен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, доколкото с оглед на действителното му съдържание, въззивното решение не противоречи нито на посоченото тълкувателно решение на ВС от 1954 г., нито на решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т.д. № 12/2009 г., II т.о., ТК. В допълнение следва да се посочи и възприето и от двете инстанции по съществото на спора, че съобщаването на цесията на длъжника по реда и при условията на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, не се отразява на действието на договора за цесия, който между страните по него влиза в сила и поражда транслативното си действие от момента на сключването му /ако в него не е уговорено друго/. По отношение на длъжника, уведомяването му по реда на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД има защитна функция единствено във връзка с конкретния му интерес да изпълни на безспорно легитимиран да получи изпълнението, негов действителен кредитор, за да не бъде изправен пред риска, ако изпълни лошо /на материалноправно нелегитимирано лице/, да изпълни два пъти. В този смисъл и интересът на длъжника да оспорва уведомяването му за цесията, не е от естество да се отрази на съществуването на задължението му /доколкото за него е без значение на кого ще изпълни, стига това да е действителния му кредитор/, но е защитим единствено при твърдения, че поради неуведомяването му за цесията или преди това уведомяване, валидно е изпълнил на стария кредитор – цедента, каквито твърдения по делото нито се излагат, нито се доказват. Наличието на критерия за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, отнесен към втория въпрос на касатора, не се обосновава с конкретни твърдения в насока на задължителните за съдилищата разрешения досежно действителния смисъл на уреждащата го законовата разпоредба, дадени в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., поради което касационно обжалване на въззивното решение не би могло да бъде допуснато и на това основание, дори и условно да би се приело, че въпросът съставлява годно общо основание за такова допускане. Не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване и третия въпрос на касатора, като несъответен на действителните, решаващи за изхода на делото във въззивната инстанция, изводи на съда, видни от мотивите му към въззивното решение в тази им част. Въззивният съд не е приемал, както това предпоставя въпросът, че при извършена разпоредителна сделка с предмета на договора за наем новият собственик на вещта не придобива права спрямо наемателя в качеството си на наемодател, или че не встъпва в наемното правоотношение по силата на закона, а в частта му досежно това на кого в такава хипотеза дължи заплащане наемателят, отговорът на въпроса изцяло зависи от конкретните обстоятелства по делото, съответно – е относим към правилността на решението, а не към наличието или липсата на основание за допускане са касационното му обжалване – единствен предмет на настоящото производство по чл. 288 от ГПК. При изложеното не се дължи преценка за наличието на допълнителния критерий за селектиране на жалбата на касатора по т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. Дори и да се приеме обратното, така поддържаното основание за допускане на касационно обжалване не е и налице по делото. Решение № 118 от 2.06.2017 г. на ВКС по гр.д. № 3769/2016 г., IV г. о., ГК е постановено по друг правен въпрос, който няма връзка нито с въпроса на касатора, нито с конкретния, разрешен от въззивния съд правен спор в настоящото производство, поради което и е неотносимо към същия. На свой ред в решение № 151 от 10.11.2009 г. на ВКС по т.д. № 811/2008 г., II т. о., ТК е прието, че правата и задълженията на наемодателя преминават върху приобретателя, включително и правото да получава наема, но прехвърлянето на собствеността не поражда автоматично задължение за наемателя да заплаща наема на приобретателя, а за да възникне това задължение, е необходимо приобретателят да уведоми наемателя за прехвърлянето на собствеността върху имота, и приетото от въззивния съд в случая, и по делото, не му противоречи. При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът има право на претендираното адвокатско възнаграждение в установения действително да е заплатен размер. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение