Определение № 50129 от 14.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 757/2022 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответниците „Елемент 9“ ООД, гр. Варна и „Адимар – Гроу“ ЕООД, гр. Варна, чрез процесуален представител адв. К. А. Д. срещу решение № 147 от 16.11.2021 г. по в. т. д. № 438/2021 г. на Апелативен съд Варна, 1 състав, с което е потвърдено решение № 260092 от 27.04.2021 г. по т. д. № 1430/2017 г. на Окръжен съд Варна и ответниците са осъдени да заплатят на ищците П. Д. Й. от [населено място] и Й. Д. Й. от [населено място] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК общо сума в размер 9 700 лв., представляваща съдебно-деловодни разноски за въззивното производство. С първоинстанционното решение на основание чл. 135 ЗЗД е обявен за недействителен по отношение на ищците сключения между ответниците „Елемент 9“ ООД и „Адимар – Гроу“ ЕООД договор за прехвърляне право на строеж срещу задължение за строително-монтажни работи /СМР/, обективиран в нотариален акт, вписан в Службата по вписванията - Варна вх. рег. № 24628 от 12.09.2017 г., акт № 134, том LIX, дело № 12752, върху подробно описани обекти /апартаменти/ от жилищна сграда, която ще се построи върху място, представляващо ПИ с идентификатор 10135.5504.169, находящ се в [населено място], район Аспарухово, [улица], и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответните дружества са осъдени да заплатят на ищците сума в размер 10 694 лв. – разноски по делото за първоинстанционното производство.

Касаторите правят оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържат, че изводът, че не трябва да се изследва с какво имущество е разполагал длъжникът към момента на сключване на разпоредителната сделка, няма опора в закона. Считат, че сделката е възмездна - сумата в размер 120 000 лв. е заплатена изцяло по банков път и купувачът на вещното право е бил длъжен лично или чрез трети лица да изгради сградата. Касаторите поддържат становище, че дори да се приеме наличието на увреждане, не е налице знание у третото лице. Не споделят аргументите на съдебния състав за свързаност, т. е. знание за увреждане, предвид осъществени три сделки между длъжника и третото лице 12 месеца преди атакуваната сделка. Касаторите молят въззивното решение да бъде отменено, предявеният иск да бъде отхвърлен и претендират присъждане на разноски.

В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите релевират доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 1, предл. 2 и предл. 3 ГПК – решението е вероятно нищожно, недопустимо или очевидно неправилно, както и въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Според касаторите правните въпроси, обусловили правните изводи на съда и изхода на делото, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС са следните:

1. Кога е налице знание за увреждане у длъжника? Касаторите поддържат, че въпросът е решен в противоречие с решение № 639/06.10.2010 г. по гр. д. № 754/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 201/31.10.2018 г. по гр. д. № 1036/2018 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 50/12.05.2017 г. по т. д. № 731/2016 г. на ВКС, ТК, I т. о.

2. Необходимо ли е за наличието на свързаност по § 1, ал. 2 от ДР на ТЗ съдът да изведе свързаност между две дружества само на основание предходни сделки между тях, извън посочените критерии в закона?

3. Може ли свързаност между две дружества да бъде приета за установена само на основание сключени сделки в период преди атакуваната сделка съгласно чл. 135, ал. 2 ЗЗД, да бъде обосновавана по критерии, различни от използваните от законодателя по § 1. ал. 1 и ал. 2 от ДР на ТЗ?

Касаторите поддържат, че въззивното решение е постановено в противоречие с определение № 64/25.01.2011 г. по гр. д. № 672/2010 г. на ВКС, ГК, III г. о., определение № 649/31.05.2012 г. по гр. д. № 1623/2011 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., определение 698/19.10.2020 г. по гр. д. № 2077/2020 г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о.

Чия е доказателствената тежест за оборването на законова презумпция /в случая законовата презумпция по чл. 135, ал. 2 ЗЗД за знание за увреждането/ и следва ли да бъде проведено пълно обратно доказване или е достатъчно да се създаде съмнение, че знание не е било налице? - разрешен в противоречие с решение № 423/29.11.2012 г. по гр. д. № 1623/2011 г. на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 171/14.07.2011 г. по гр. д. № 1201/2010 г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о.

По въпросите, посочени в т. 3 от изложението касаторите поддържат и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

4. Длъжна ли е въззивната инстанция да обсъди всички доказателства и доводи на страните? – противоречие с решение № 211/21.01.2021 г. по гр. д. № 64/2020 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 160-А/16.12.2020 г. по т. д. № 2156/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 183/16.11.2017 г. по т. д. № 2624/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 145/07.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г. на ВКС, ГК, II г. о.

5. Решението е вероятно недопустимо – чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.

6. До къде се простира служебното начало при разпределение на доказателствената тежест, допускане на доказателствата и даване на указания от съда при въззивното разглеждане на делото?

7. При констатиране на пропуск или недостатък в доклада на първоинстанционния съд следва ли въззивния да даде указания за ангажиране на доказателства?

8. Може ли въззивният съд да променя подлежащите на доказване факти и ако го направи, следва ли да даде изрични указания във връзка с доказателствената тежест?

По шести, седми и осми въпрос се поддържа противоречие с решение № 549/29.10.2010 г. по гр. д. № 56/2010 г. на ВКС, ТК, IV г. о., решение № 172/23.02.2010 г. по гр. д. № 386/2009 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 385/10.05.2010 г. по гр. д. № 1245/2009 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 700/06.12.2010 г. по гр. д. № 304/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

Въпросите, за които касаторите поддържат основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, са следните:

1. Относно задълженията на въззивния съд да събере служебно доказателства, когато това е необходимо за прилагане на императивна правна норма, касаещо установяване на знание.

2. За задължението на съда да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото във връзка с доводите и възраженията на страните, относими към правния спор и да посочи защо игнорира дадени доказателства, а други кредитира напълно.

Ответниците П. Д. Й. и Й. Д. Й. /ищци в първоинстанционното производство и въззиваеми във въззивното производство/ чрез процесуални представители адв. А. Ервант К. и адв. Д. Ж. К. оспорват касационната жалба и правят възражение за липса на твърдените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по съображения, изложени в писмен отговор от 11.03.2022 г. Считат, че двете съдебни инстанции правилно са приели, че са налице основанията за уважаване на иска по чл. 135 ЗЗД. Релевират подробни доводи за правилност на обжалвания въззивен съдебен акт. Поддържат, че във въззивното решение не се приема, че свързаността на лицата, страни по обявената за недействителна сделка, е такава по смисъла на § 1, ал. 2 от ДР на ТЗ. Изразяват становище, че в решението се говори за трайна фактическа свързаност между страните, поради което считат, че втори и трети въпроси от раздел I са неотносими и по тях липсва произнасяне в противоречие със съдебната практика. Приемат, че съдът подробно е обсъдил всички доказателства и доводи, наведени от страните, в резултат на което е достигнал до правилния извод, че е установено знанието за увреждане на ответника - приобретател. Поддържат, че касаторите не сочат конкретни основания за нищожност или недопустимост на решението и че очевидна неправилност не е налице Претендират присъждане на направените разноски.

Касационната жалба е редовнa - подадена е от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се излагат касационни основания по чл. 281 ГПК, а в приложеното към нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните за допускане на касационно обжалване, приема следното:

В изпълнение на служебната проверка по чл. 269 ГПК въззивният съд е приел първоинстанционното решение за валидно и допустимо. Изложил е съображения, че ако не бъде уважен искът по чл. 135 ЗЗД, ищците не биха могли да насочат принудително изпълнение върху правото на собственост на жилищните имоти, в което се е трансформирало прехвърленото с процесната сделка право на строеж на конкретни обекти в новострояща се сграда в описано дворно място, тъй като е вписана обезпечителна възбрана само върху идеални части от дворното място.

Съдебният състав е констатирал, че ищците са наследници по закон на П. П. Й., починала на 23.09.2017 г. Посочил е, че с влязло в сила решение № 930 от 04.12.2018 г. по т. д. № 1023/2017 г. на Окръжен съд Варна „Елемент 9“ ООД е осъдено да заплати на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД на ищците П. Д. Й. и Й. Д. Й. сума в размер 50 000 евро, или по 25 000 евро на всеки, получена на отпаднало основание - прекратен предварителен договор за покупко-продажба и строителство на недвижим имот от 30.09.2010 г., сключен между П. П. Й. и „Елемент 9“ ООД, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 07.08.2017 г. до окончателно изплащане на задължението. Приел е, че по време на посоченото т. д. № 1023/2017 г. на ОС Варна между двамата ответници е сключена сделка, обективирана в нотариален акт за прехвърляне на право на строеж срещу задължение за СМР № 37, том 6, рег. № 9430, дело № 871 от 2017 г. на Нотариус Ж. Тикова, вписан в Служба по вписванията с вх. рег. № 24628 от 12.09.2017 г., акт № 134, том LIX, дело № 12752, по силата на която „Елемент 9“ ООД продава на „Адимар – Гроу“ ЕООД безсрочно вещно право на строеж върху обекти от жилищна сграда, която ще се построи върху конкретно описаното място, срещу задължението на купувача да заплати сумата 120 000 лв. и да изгради в цялостен вид сградата като я въведе в експлоатация. Според въззивния съд поетото от купувача задължение за довършване на строителството чрез подизпълнители и доставчици не е непарична част от насрещна престация към продавача, тъй като „Елемент 9“ ООД е отчуждил целия обем от придобитите вещни права на строеж върху конкретни обекти от сградата, при което след довършването на сградата продавачът няма да придобие жилищен обект чрез трансформиране на правото на строеж в право на собственост.

Съдебният състав е обсъдил съдържанието на четирите договора, сключени през периода 01.10.2017 г. - 11.12.2017 г. от приобретателя „Адимар – Гроу“ ЕООД и е приел, че правата, прехвърлени с процесната сделка, са на значително по-висока стойност от уговорената продажна цена. Установил е, че „Адимар – Гроу“ ЕООД не е вписано в ЦПРС и не може да има качеството строител като участник в строителния процес. Констатирал е, че след придобиване на правото на строеж това дружество възлага довършителни работи на търговски дружества, занимаващи се с изпълнение на мазилки, ВиК, доставка на дограма, електроматериали и инсталации, т. е. за стойност на незавършено строителство, като не е определена и платена цена. Въззивният съд е посочил, че ответниците целят да опровергаят твърденията за липса на обичаен търговски интерес от процесната сделка като представят договори, които купувачът е сключил след нея с изпълнители и доставчици във връзка със строителството, и е приел, че датите на тези договори не са адекватни на етапите в строителството.

Съдебният състав е констатирал, че процесната продажба на вещни права е осъществена на 12.09.2017 г. в хода на висящия процес за парични вземания. Преди това първият ответник „Елемент 9“ ООД е бил уведомен за възбрана от 03.08.2017 г., вписана върху неговите идеални части от ПИ № 10135.5504.169, находящ се в [населено място], Район Аспарухово, [улица]. Възбраната е била допусната по ч. т. д. № 988/2017 г. на Окръжен съд Варна по молба на П. Д. Й., за да бъде обезпечено изпълнението на паричните вземания по впоследствие приключилото т. д. № 1023/2017 г. на Окръжен съд Варна. Отбелязал е, че за периода от 13.12.2016 г. до 15.09.2017 г. между ответниците са сключени още три прехвърлителни сделки за имоти на значителна стойност, като сделката от 09.11.2016 г. е дарение на недвижим имот. Въз основа на фактическата обстановка и установеното съществуване и изискуемост на паричните задължения на първия ответник с влязлото в сила решение на Окръжен съд Варна апелативният състав е заключил, че ищците са активно материалноправно легитимирани да предявят иска по чл. 135 ЗЗД.

Въззивната инстанция е направила извод, че е налице увреждащ характер на оспорения правен акт и се е позовала на константна практика на ВКС. Констатирала е, че преди да бъдат предявени исковете, по които е образувано т. д. № 1023/2017 г. на Окръжен съд Варна, „Елемент 9“ ООД е прехвърлило на трето лице недвижимия имот, който е бил предмет на предварителния договор за покупко-продажба от 30.09.2010 г., сключен между него и П. П. Й., поради което длъжникът е знаел, че изпълнението на неговото задължение към купувача вече е невъзможно, като платените суми е следвало да се върнат поради отпадане на основанието за тяхното плащане, т. е. длъжникът по предварителния договор „Елемент 9“ ООД е знаел за съществуването на паричните задължения за връщане на даденото по договора.

Съдебният състав е изложил съображения, че писмените доказателства за правото на собственост върху недвижими имоти и съдебнооценителната експертиза не подлежат на обсъждане, тъй като според съдебната практика пазарната цена на имуществото на продавача не е относима към преценката за наличието на увреждане. Посочил е, че притежаването от длъжника на имуществени права към минал момент, към който кредиторът не е разполагал с изпълнителен титул, е без значение за бъдещото принудително изпълнение, след като е установено, че към момента на образуване на изпълнителното производство въз основа на изпълнителния лист, издаден по решението по т. д. № 1023/2017 г. на ОС Варна, част от имотите на ответника-продавач са обременени с тежести във връзка със задължения към банка, а друга част са апортирани в новоучреденото дружество „Елемент 2018“ ЕООД.

Въззивният съд е приел за доказани фактическите твърдения на ищците, свързани със знанието за увреждане на приобретателя: сделката е извършена в условията на вписана на 03.08.2017 г. възбрана върху идеални части от дворното място, върху което се строи сградата; между страните освен процесната сделка са сключени още три прехвърлителни сделки /от 13.12.2016 г., 09.11.2016 г. и 15.09.2017 г./, едната от които е дарение на недвижим имот, а последната от тях, също като процесната, е сключена непосредствено след получаване на молба за промяна на обезпечението по ч. т. д. № 988/2017 г., с оглед на което съдебният състав е приел, че между двете дружества се установява трайна фактическа свързаност, като ответникът - продавач за кратък период от време се е освобождавал от правото на собственост и върху други недвижими имоти на значителна стойност чрез прехвърлянето им на ответника - приобретател; реално прехвърлените права с процесната сделка, включващи и стойността на незавършено строителство, са със значително по-висока цена от уговорената продажна цена, а поетото от купувача, който не е строител, задължение за довършване на строителството, чрез подизпълнители и доставчици, не е непарична част от насрещна престация към продавача, тъй като „Елемент 9“ ООД е отчуждило целия обем от притежавани вещни права на строеж върху конкретни обекти от сградата и след нейното довършване няма да придобие жилищен обект чрез трансформиране на правото на строеж в право на собственост. Съдебният състав е приел, че ангажираните косвени доказателства в тяхната съвкупност са достатъчни да се установи, че ответникът - приобретател е знаел за увреждането.

По тези съображения въззивната инстанция е заключила, че всички елементи от фактическия състав на чл. 135 ЗЗД са налице, приела е иска за основателен и поради съвпадение на крайните правни изводи е потвърдила първоинстанционното решение.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т.1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Направените от касаторите оплаквания за нищожност и недопустимост на въззивното решение не обосновават извод за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 2 ГПК за проверка на неговата действителност или допустимост, респ. нищожност или недопустимост.

Доводът за нищожност на въззивното решение е неоснователен. Законодателят не е посочил конкретните пороци, водещи до нищожност на съдебното решение, но те са изяснени от правната теория и от съдебната практика, напр. т. 8 на ППВС № 1/1985г., мотивите към ТР № 1/10.02.2012г. по тълк. д. № 1/2011г. на ОСГТК на ВКС, както и в решения на различни съдебни състави на ВС и ВКС по конкретни хипотези. Съгласно константната практика, обективирана в множество решения на ВКС /напр. решение № 1188/19.11.2008 г. по гр. д. № 4694/2007 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 123/04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 114/13.10.2014 г. по гр. д. № 1954/2014 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 63/30.11.2016 г. по т. д. № 1512/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 355/03.10.2012 г. по гр. д. № 35/2012 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 73/18.05.2015 г. по гр. д. № 5113/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 318/29.11.2013 г. по гр. д. № 2009/2013 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 15/26.01.2015 г. по гр. д. № 3298/2014 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 60138/26.01.2022 г. по гр. д. № 723/2021 г. на ВКС, ГК, I г. о. и други/, нищожно по смисъла на чл. 270 ГПК е това решение, което не дава възможност то да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на надлежно волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма, липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт или пък решението е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се изведе дори при тълкуване. Останалите нарушения на материалния закон и същественото нарушение на останалите процесуални разпоредби са относими към правилността на решението, чиято проверка се извършва в производството по обжалване на невлезлия в сила съдебен акт, както и в съответните хипотези на чл. 303, ал. 1 ГПК за отмяна на влязло в сила решение. В конкретния случай при служебната проверка за валидност на въззивното решение настоящият съдебен състав не констатира съществуването на вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожен съдебен акт като постановен от незаконен съдебен състав, нито решението е постановено извън пределите на правораздавателната власт. Обжалваният въззивен съдебен акт е подписан от членовете на съдебния състав и волята на съда е ясна и разбираема, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК, тъй като обжалваният съдебен акт отговаря на изискванията за валидност.

Доводът на касаторите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради неговата вероятна недопустимост също е неоснователен. Съгласно константната практика на ВКС едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Когато съдът се е произнесъл по непредявен иск, постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Недопустимо е и това решение на въззивната инстанция, с което делото е било решено по същество, независимо, че въззивната жалба е следвало да се остави без разглеждане като недопустима, например при подаване след преклузивния срок или от ненадлежна страна, както и когато не е поправена в срок в случай на нередовност или ако въззивната жалба е оттеглена. В настоящия случай не може да се счете, че въззивното решение - предмет на касационната жалба е вероятно нищожно или недопустимо, което съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС би било основание за служебно допускане на касационния контрол. В конкретния случай въззивният съд се е произнесъл по предявения конститутивен иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД при наличието на необходимите положителни процесуални предпоставки и при липсата на отрицателни пречки, поради което решението е допустимо. Искът е подаден от надлежно легитимирани лица, чрез надлежно упълномощени процесуални представители, съдът не е бил десезиран, не са налице отрицателни процесуални предпоставки и въззивната жалба е подадена от надлежно легитимирани лица в преклузивния двуседмичен срок по чл. 259, ал. 1 ГПК. Поради изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не е осъществено основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.

По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното от въззивния съд решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.

Доводът на касаторите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса „Кога е налице знание за увреждане у длъжника?“ по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като този въпрос не е решен в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касаторите решения. Съгласно практиката на ВКС знанието за увреждане е елемент от фактическия състав на потестативното право да бъде обявен за недействителен разпоредителен акт на длъжника по отношение на кредитора, когато актът е извършен след възникване на вземането, като моментът на установяването на вземането по съдебен ред е без значение. В решение № 4/26.01.2011 г. по гр. дело № 551/2010 г. на ВКС, III гр. отд., решение № 639/06.10.2010 г. по гр. дело № 754/2009 г. на ВКС, IV гр. отд., решение № 535/13.09.2010 г. по гр. дело № 1224/2009 г. на ВКС, IV гр. отд. и други се приема, че за успешното провеждане на иска с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД вземането на увредения кредитор не е необходимо да е изискуемо, ликвидно или съдебно установено, не е необходимо и да е налице неизпълнение на задължението, достатъчно е то да е възникнало и да съществува. Въпросите относно момента на възникване вземането на кредитора - ищец по чл. 135 ЗЗД и относно правната квалификация /по ал. 1 или ал. 3 от текста/ са разрешени еднозначно и в решение № 121/05.03.2010 г. по гр. дело № 3118/2008 г. на ВКС, III гр. отд. и решение № 179/11.05.2011 г. по гр. дело № 1198/2010 г. на ВКС, III гр. отд. В хипотезата на чл. 135, ал. 1 ЗЗД вземането на кредитора – ищец възниква и предхожда действията, с които длъжникът уврежда кредитора, докато в хипотезата на чл. 135, ал. 3 ЗЗД действието е извършено преди възникване на вземането. Увреждащи кредитора действия са тези правни и фактически актове и действия, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника. Увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворяването на кредитора. Длъжникът знае за увреждането, когато знае, че има кредитор и че действието му уврежда правата на кредитора. Анализът на мотивите на въззивното решение сочи, че в случая съдът не се е отклонил от формираната константна практика на ВКС. Въззивният съд след обсъждане на всички релевантни доказателства е приел, че длъжникът по предварителния договор за покупко-продажба от 30.09.2010 г. „Елемент 9“ ООД е знаел за съществуването на паричните задължения за връщане на даденото по договора, предвид неговото прекратяване - платените суми е следвало да бъдат върнати поради отпадане на основанието за тяхното плащане, като е съобразил и факта на осъществените сделки, с които е намалил имуществото си.

Формулираните от касаторите в раздел I от изложението втори и трети въпроси, както и въпросът за доказателствената тежест за оборването на законовата презумпция по чл. 135, ал. 2 ЗЗД не отговарят на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са обусловили решаващите мотиви на въззивния съд, доколкото съдебният състав не е обсъждал хипотезата на свързани лица по смисъла § 1, ал. 2 от ДР на ТЗ, нито се е позовал на оборимата презумпция на чл. 135, ал. 2 ЗЗД, а след преценка на събраните доказателства е приел за установена трайна фактическа свързаност между двете търговски дружества – ответници по иска, като продавачът за кратък период от време се е освобождавал от правото си на собственост върху недвижими имоти като ги е прехвърлял на ответника – приобретател. Въззивният съд не е приел, че ответниците са свързани лица по § 1 от ДР на ТЗ, а въз основа на установената фактическа обстановка е направил извод, че релевираните от ищеца твърдения във връзка със знанието за увреждане у ответника – приобретател по атакувания възмезден вещнопрехвърлителен договор са надлежно доказани от събраните косвени доказателства. Поради това, че въззивната инстанция не се е позовала на въведената с чл. 135, ал. 2 ЗЗД презумпция, тя не се е произнесла и по въпроса за доказателствената тежест за нейното оборване. Предвид неосъществяване на общото основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпросите в т. 1 – т. 3 на раздел I от изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК, не се налага обсъждане на поддържаните специални основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Следва да се отбележи също, че по въпроса за доказване на знанието за увреждане у ответника – приобретател, е формирана константна практика на ВКС, обективирана в решение № 218/11.10.2013 г. по гр. дело № 1778/2013 г. на ВКС, ГК, IІІ г. о., решение № 61/01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 189/17.01.2018 г. по т. д. № 2646/2016 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други, съгласно която знанието за увреждане по чл. 135, ал. 1 ЗЗД у ответника – приобретател може да се установи, както с преки, така и с косвени доказателства. При доказването му с косвени доказателства е необходимо същите да бъдат обсъдени в тяхната съвкупност и въз основа на тях да бъдат установени поредица от факти и обстоятелства, които в тяхната взаимна връзка да доведат до логичен извод за наличието на основния факт - знание за увреждане. В конкретния случай въззивният съд, като е установил въз основа на събраните косвени доказателства твърдените от ищеца факти и обстоятелства и е направил извод за наличие на знание за увреждане у ответника – приобретател, не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС.

Доводът на касаторите за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по въпрос 4 от раздел I, касаещ задължението на въззивната инстанция да обсъди всички доказателства и доводи на страните, по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, защото процесуалноправният въпрос не е разрешен в противоречие с константната практика на ВКС, част от която е цитирана от касаторите. Въззивният съд е обсъдил релевантните от страните доказателства в тяхната съвкупност, възраженията и доводите на страните и въз основа на тях е установил конкретните факти и обстоятелства, към които е приложил относимите материалноправни разпоредби.

Неоснователен е и доводът на касаторите за допускане на касационно обжалване на Апелативен съд Варна по шести, седми и осми въпроси, посочени в раздел I от изложението, по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Разяснения относно това в кои случай въззивната инстанция следва да изготви доклад и да укаже доказателствената тежест на страните са дадени в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК - да е направено изрично оплакване за непълнота на доклада и въззивният съд да е установил такава или при неправилна правна квалификация, когато първоинстанционният съд не е дал точни указания за подлежащите на доказване факти. В настоящия случай не е констатирана непълнота на доклада, мотивите на въззивната инстанция не съдържат извод ответниците да не са доказали определен правоизключващ факт и не са приложени презумпции, чрез които въззивният съд да размести указаната в доклада доказателствена тежест. Границите на служебното начало при разпределение на доказателствената тежест, допускането и събирането на доказателства зависят от предявения иск и предмета на доказване и страните по него и са посочени в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. В настоящия случай не се касае за приложение на императивна правна норма или за страна, за интересите на която съдът е задължен да следи служебно, поради което съдът не констатира противоречие с посоченото Тълкувателно решение.

По отношение на формулираните от касаторите в раздел II процесуалноправни въпроси не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. От една страна по тези въпроси е създадена константна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна. От друга страна, касаторите не са посочили защо считат, че посочените от тях процесуалноправни въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – не са изложили твърдения за неправилна /създадена поради неточно тълкуване/ съдебна практика, която да се нуждае от промяна, нито са посочили настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съдебната практика, нито са обосновали непълнота, неяснота или противоречие в правната уредба, пораждащи необходимост от създаването на съдебна практика.

Предвид липсата на твърдените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Варна. С оглед изхода на делото разноски на касаторите не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторите трябва да заплатят на П. Д. Й. сумата 600 лв. – направени разноски за касационното производство, изразяващи се в платено от него адвокатско възнаграждение. С отговора на касационната жалба ищецът Й. Д. Й. също претендира разноски, но не е представил доказателства, че е направил разноски за касационното производство, поради което не следва да му бъдат присъждани.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение