Определение № 2100 от 04.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 704/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищците Х. К., Т. К., К. ШИТ, С. К. и Ю. К., чрез адв. С. Ф. М., и втора чрез адв. Я. С., против решение № 407/14.11.2024 г. по в.т.д. № 403/2024 г. по описа на Апелативен съд - П., с което, след отмяна на решение № 20/20.03.2024 г. по т.д. № 77/2023 г. на Окръжен съд - Хасково в уважителната част, са отхвърлени предявените от настоящите касатори срещу ЗАД “ОЗК ЗАСТРАХОВАНЕ” АД, ЕИК[ЕИК], искове по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетения в размер на 180 000 лева за първата и по 150 000 лева за всеки от останалите четирима ищци за претърпени неимуществени вреди от смъртта на съпруга на първата и баща на останалите четирима А. К., гражданин на Република Турция, [дата на раждане] в [населено място], Република Турция, причинена при пътно-транспортно произшествие, настъпило на 03.06.2018 г. в землището на [населено място], на АМ “М.” при км. 100+400 /посока ГКПП “Капитан А.”/, по вина на И. В. Т. при управление на моторно превозно средство – товарен автомобил марка “Скания” с рег. [рег.номер на МПС], с прикачено полуремарке с рег. [рег.номер на МПС], чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника, ведно със законната лихва от 06.01.2020 г. до окончателното плащане. С решението е потвърдено и определение № 136/22.05.2024 г. на окръжния съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК.

С касационната жалба, подадена от касаторите чрез адв. С. Ф. М., са въведени оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл.281, т. 3, предл. 1 и 2 ГПК. Оспорват се изводите на апелацията за отхвърляне на предявените искове като недоказани, вкл. поради неосигуряване от ищците на разпита на допуснатия им свидетел. Акцентира се, че по делото са събрани достатъчно доказателства за търпените от тях болки и страдания. В тази насока заключение може да се направи от приобщените доказателства в досъдебно производство № 575/2018 г. по описа на Окръжна прокуратура – Х.. Счита се, че не са обсъдени от решаващия състав всички обстоятелства, които са от значение за правилното решаване на делото. Като допуснато от въззивната инстанция процесуално нарушение се сочи и неуведомяването на адв. М. за насроченото заседание на 14.10.2024 г., както и невръчването на препис от въззивното решение. Възпроизвеждат се подробно фактическите и правни изводи на първата инстанция. Иска се отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, евентуално уважаване на предявените искове в горепосочените размери.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към тази жалба се претендира допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като не е формулиран конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос.

В касационната жалба, подадена от ищците чрез адв. Я. С., се атакува въззивното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3, предл. 1 и 3 ГПК. Доводите относно приложението на чл. 52 ЗЗД се свеждат до несъобразяване от въззивния съд на създадената между всеки от ищците и починалия емоционална връзка, с оглед наличие на очертаните критерии в ППВС № 4/1961 г., допълнено с ППВС № 5/1969 г. и ППВС № 2/1984 г. Оспорват се мотивите на въззивната инстанция за недоказаност на вредите от настъпилото застрахователно събитие, предвид липсата на събрани гласни доказателства в тази насока. Изтъква се, че в случая свидетелите на ищците са граждани на Република Турция и за явяването им пред българския съд е необходимо снабдяване с виза за страната, което обстоятелство може да препятства или да доведе до невъзможност за даване на показания в процеса. Като значим фактор за определяне на неимуществените вреди се сочи действителната най-близка родствена връзка между ищците и починалия и липсата на насрещно доказване от ответника на влошавани отношения между тях, както правилно е приел първоинстанционният съд. Акцентира се, че касаторите търпят и ще търпят болки от внезапната и неочаквана загуба на техния баща и съпруг, докато са живи, което не е съобразено от втората инстанция. Прави се оплакване за необоснованост на обжалвания въззивен акт с доводи, че съставът на ПАС не е съобразил събрания по делото доказателствен материал, постановил е решението си в противоречие с установените факти и не е обосновал извода си за отхвърляне на исковете. Претендира се отмяна на въззивното решение и уважаване на предявените искове за сумата от 180 000 лева за Х. К. и от по 150 000 лева за останалите касатори.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, приложено към втората касационна жалба, се релевират доводи за допускане на касационна проверка на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “За определяне на обезщетение за неимуществени вреди на наследници на починал при ПТП, длъжен ли е съдът да извърши прецизна оценка на всички обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за определяне на обезщетението по справедливост и точното приложение на чл. 52 ЗЗД - особеностите на личните взаимоотношения?”.

2. “При наличие на обективна невъзможност за събиране на доказателства, поради наличие на законова пречка - неиздаване на виза за придвижване до компетентния съд в Република България и др., при дело с международен елемент, допустимо ли е съдът да изхожда изцяло от общите принципни в отношенията между деца и съпруга от една страна и починал при ПТП баща, за особена близост между тях и причинените им в резултата на ПТП вреди?”.

3. “Наличието на неимуществени вреди у наследници на починал при ПТП, доказва ли се с общите принципи в отношенията за близост между деца и съпруга от една страна и починалия им баща и съпруг от друга, характерни за обичайния бит и семейство, при липса на други доказателства, и при липса на доказателства за влошени отношения между тях?”.

4. “Длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени факти и върху закона?”.

По отношение на поддържаната допълнителна предпоставка по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК по първите три въпроса се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителните разяснения, дадени с ППВС № 4/1961 г., допълнено с ППВС № 5/1969 г. и ППВС № 2/1984 г., и с Тълкувателно решение № 1/2016 г. на О. на ВКС, както и с казуалната практика на касационната инстанция, обективирана в решение № 372/14.01.2019 г. по т.д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т.о. По четвъртото питане се твърди наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради отклонение на въззивния съдебен акт от трайната практика на касацията, намерила израз в решение № 470/16.01.2012 г. по гр.д. № 1318/2010 г. на ВКС, IV г.о., и решение № 127/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о. Счита се, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на материалния закон и за развитието на правото, тъй като касаят въвеждане на правна яснота по въпроси, по които ВКС не се произнасял.

Ответникът по касация ЗАД “ОЗК ЗАСТРАХОВАНЕ” АД в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва искането за достъп до касационен контрол и подадените жалби като неоснователни.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените от страните доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационните жалби са допустими – подадени са от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят формално на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая апелативният съд, сезиран с въззивна жалба на ответника застраховател, за да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част, с която са частично уважени предявените от Х. К., Т. К., К. ШИТ, С. К. и Ю. К. осъдителни искове по чл. 432, ал. 1 КЗ, е приел, че са налице процесуалните предпоставки по чл. 498, ал. 3 КЗ. Ищците са предявили претенциите си за заплащане на застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди до ответника с получена от него на 06.01.2020 г. молба и в срока по чл. 496, ал. 1 КЗ той не е заплатил такова, като с писмо изх. № 99-15159/ 25.10.2024 г. ги е уведомил за отказа си.

Въззивният съд е констатирал, че елементите от фактическия състав на деликтната отговорност по чл. 45 ЗЗД на виновния за настъпилото на 03.06.2018 г. пътно-транспортно произшествие водач И. В. Т. са установени по обвързващ, съгласно чл. 300 ГПК, начин с влязлата в сила Присъда № 8/02.03.2023 г. по приложеното НОХД №758/2022 г. на Окръжен съд - Хасково, като увреждащото деяние, съставляващо престъпление по чл. 343, ал. 1, б. “в” вр. с чл. 342, ал. 1 НК, включва в съставомерните си признаци причиняването по непредпазливост на смъртта на А. К., гражданин на Република Турция. Не се спори и относно сключената при ответника задължителна застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите по представената полица № BG/023/118000113747, валидна към датата на произшествието, което обосновава отговорността му по преките искове на увредените по чл. 432, ал. 1 КЗ. От приложения документ за наследници от 11.06.2018 г., представен на турски език с превод на български език, е видно, че ищците са наследници на починалия при процесното ПТП А. К., като Х. К. е негова съпруга, а Т. К., К. Шит, С. К. и Ю. К. са техни деца, като с оглед на тази съпружеска и роднинска връзка с починалия те несъмнено попадат в очертания с ППВС № 4 от 25.05.1961 г. кръг от най-близки на пострадалия лица, които са материалноправно легитимирани да получат обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди вследствие неговата загуба.

Решаващият състав на ПАС е преценил, че спорът във въззивното производство, с оглед оспорената от ответника с отговора на исковата молба близка връзка между починалия и ищците и развитите подробно от него с въззивната жалба доводи в тази насока, се концентрира около въпроса за необходимостта ищците да докажат наличието на претърпени от тях неимуществени вреди и дали такива в случая са установени.

По така визираните въпроси е развил подробни съображения, че смъртта на наследодателя представлява вредоносния резултат от увреждащото действие, а не самата вреда, противно на приетото от първоинстанционния съд. Предположението, че лицата, които са били в най-близка житейска връзка с починалия, е логично да търпят пряко и непосредствено за продължителен период от време и значителни по интензитет болки и страдания от загубата му, поради което е справедливо да бъдат обезщетени, съгласно чл. 52 ЗЗД, е послужило единствено за определяне на кръга на правоимащите лица. Във всички случаи, обаче, както връзката с починалия – съпружеска, родствена, на фактическо съпружеско съжителство, на отглеждане на все още неосиновено дете и по изключение всяка друга трайна и дълбока емоционална връзка, така и настъпването на неимуществени вреди за лицата, които са били в такава с него, подлежат на доказване на общо основание.

При тези разяснения въззивният състав е отчел, че с доклада по чл.146 ГПК в тежест на ищците е вменено установяване настъпването на неимуществените вреди от смъртта на наследодателя им, както и техния характер, интензитет и продължителност. Отбелязал е, че не са дадени указания за посочване на доказателства в тази насока, доколкото още с исковата молба ищците са поискали да им бъде допуснат до разпит един свидетел при режим на довеждане за установяване на претърпените от всеки от тях болки и страдания, което искане е уважено с определението по чл. 374 ГПК от 28.09.2023 г. Въпреки така предоставената им процесуална възможност ищците не са довели допуснатия им свидетел М. А., турски гражданин, нито в първото по делото заседание, нито в следващите на 27.11.2023 г. и на 22.01.2024 г., поради проблем с визите. По настояване на ответника те са задължени да представят доказателства за започната процедура по издаване на виза, но такива не са представени. В проведеното на 26.02.2024 г. последно открито съдебно заседание по делото ищците отново не са довели свидетеля и изрично са се отказали от неговия разпит. Въззивният съд е изтъкнал, че ищците са се противопоставили и на искането на ответника за получаване на справка от Република Турция дали са живели в едно домакинство с починалия като неотносимо към наличието на твърдяната от тях близка емоционална връзка с него, което не е било уважено. При тези данни е направил извод, че въпреки разпределената им доказателствена тежест и надлежно предоставените им процесуални възможности, ищците не са доказали наличието на близки отношения на привързаност с техния наследодател, от преустановяването на каквито със смъртта му да са претърпели болки и страдания, подлежащи на обезщетяване като неимуществени вреди. При това положение апелативният съд е приел, че предявените искове не са доказани по основание, поради което не се дължи преценка и не следва да се обсъждат обстоятелствата от значение за размера на обезщетенията, включително изтъкнатите такива по чл. 51, ал. 2 ЗЗД във връзка със своевременно наведените от ответника и поддържани във въззивното производство възражения за съпричиняване.

По тези мотиви въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в обжалваните му осъдителни части относно присъдените обезщетения за неимуществени вреди, ведно със законна лихва, като ги е отхвърлил.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Допускането на факултативна касационна проверка съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В случая касаторите в изложението, представено към подадената чрез адв. С. Ф. М. жалба, само формално са изпълнили изискването на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като не са формулирали правен въпрос, обусловил изхода на спора. Твърденията за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), както и питане от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, не могат да обусловят достъп до касация при липса на поставен конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, отговарящ на изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразявайки постановките на т. 1 на Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и при спазване принципа на диспозитивното начало в гражданския процес по чл. 6 ГПК, касационната инстанция не може да изведе правни въпроси от изложените от касатора оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, след като такива не са поставени от страната. Следователно не се обосновава наличие на общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по подадената чрез адв. С. Ф. М. жалба, което от своя страна прави безпредметно обсъждането на поддържаните от касаторите допълнителни предпоставки по чл. 280, ал.1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК.

В изложението към подадената чрез адв. Я. С. касационна жалба са формулирани четири въпроса. Първият от тях е относим към критериите за определяне на справедливото обезщетение по реда на чл. 52 ЗЗД. Същият не е коректно зададен, тъй като не отговаря на мотивите в обжалваното решение – в случая въззивната инстанция не е обследвала справедливия размер на обезвредата предвид решаващия й извод, че не са доказани от ищците по делото близките им отношения с починалото лице, както и претърпените в резултат на неговата кончина неимуществени вреди – болки и страдания. При това положение така формулираното питане не покрива изискванията за правно по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 на горецитираното тълкувателно решение, т.е. не е налице общата селективна предпоставка за осъществяване на касационна проверка. Това изключва необходимостта от обсъждане на въведените от обжалващата страна допълнителни такива по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК.

Поставеният от касаторите втори въпрос, относим към пречките за събиране на доказателство в дело с международен елемент, не съответства на данните в разглеждания случай. Ищцовата страна не се е позовала във въззивното производство на пречка за събиране на допуснатите гласни доказателства и такава не е обсъждана от въззивния съд. Противно на внушението във формулировката на релевираното питане, в проведеното пред първата инстанция на 26.02.2024 г. открито съдебно заседание касаторите чрез процесуалните си представители са се отказали от искането за разпит на свидетеля, който е бил допуснат с определението от 28.09.2023 г. за установяване на твърдените от тях неимуществени вреди. Следователно така поставеният въпрос не покрива изискванията за правен по чл. 280, ал. 1 ГПК и не може да послужи за допуск до касация, с оглед на което не подлежат на обсъждане и въведените от страната допълнителни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК.

Третото питане относно доказването наличие на близките отношения между пострадалия и търсещия обезвреда негов родственик, както и на претърпените неимуществени вреди, е правно и покрива общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационна проверка. В тълкувателните постановки на ППВС № 4/1961 г. е изяснено, че правилното прилагане на закона изисква за неимуществените вреди да бъдат обезщетявани само най-близките на пострадалия в случай на неговата смърт (неговите низходящи, съпруг и възходящи), и то след като се установи, че действително са претърпели такива вреди. Съгласно задължителните разяснения в Тълкувателно решение от 21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на О. на ВКС, наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира такова, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. Тези постановки са доразвити в трайната практика на касационната инстанция – решение № 43/27.04.2022 г. по т.д. № 597/2021 г. на ВКС, II т.о., решение № 50127/24.10.2022 г. по т.д. № 1341/2021 г. на ВКС, I т.о., решение № 93/27.11.2020 г. по т.д. № 2013/2019 г. на ВКС, I т.о., решение № 136/08.12.2017 г. по гр.д. № 5025/2016 г. на ВКС, III г.о., и др.

В случая въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика на касацията. Посочил е, че при изготвяне на доклада по чл.146 ГПК в първото редовно проведено по делото на 23.10.2023 г. съдебно заседание първоинстанционният съд изрично при разпределяне на доказателствената тежест е вменил такава на ищците да установят настъпването на неимуществени вреди от смъртта на наследодателя им, както и техния характер, интензитет и продължителност. Не е дал указания за посочване на доказателства в тази насока, доколкото още с исковата молба ищците са поискали да им бъде допуснат до разпит един свидетел при режим на довеждане за установяване на претърпените от всеки от тях болки и страдания, което искане е уважено с определението по чл. 374 ГПК от 28.09.2023 г. Въззивният съд е констатирал, че ищците не са довели допуснатия им свидетел М. А. в следващите съдебни заседания на 27.11.2023 г., на 22.01.2024 г. и на 26.02.2024 г., нито са представили доказателства за започната процедура за издаване на виза. В проведеното по делото последно съдебно заседание изрично са се отказали от неговия разпит. Те са се противопоставили и на искането на ответната страна за справка от Република Турция дали са живели в едно домакинство с починалия, доколкото било неотносимо към наличието на твърдяната от тях близка емоционална връзка с него, като това искане е оставено без уважение. По тези мотиви апелативният съд е стигнал до извода, че ищците, които носят доказателствена тежест за това, въпреки надлежно предоставените им процесуални възможности, не са събрали доказателства за наличието на близки отношения на привързаност с техния наследодател, от преустановяването на каквито със смъртта му да са претърпели болки и страдания, подлежащи на обезщетяване като неимуществени вреди. При това положение е намерил предявените от тях искове за недоказани и, след отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлил същите. Ето защо по третото питане на страната не се обосновава факултативен достъп до касация в релевираната хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставеният от касаторите четвърти въпрос е процесуалноправен и е относим към задълженията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на спора по делото. Относно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, намерила израз в цитираните от касаторите решения и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 142/30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. на ВКС, І т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т.д. № 843/2022 г. на ВКС, ІI т.о., и др.). Приема се, че непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор. При постановяване на решението си въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени фактически и правни изводи, като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, както и да обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и спорните пред втората инстанция факти.

По четвъртия въпрос следва да се отбележи, че в касационната жалба, подадена от касаторите чрез адв. С., не са заявени конкретни оплаквания по чл. 281, т. 3, предл. 2 ГПК за допуснати от въззивната инстанция нарушения на съдопроизводствените правила. В обжалваното решение апелативният съд, съобразно константната практика на ВКС и в рамките на правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил приетите за относими факти и доказателства, касаещи спорните във въззивното производство въпроси относно близката връзка между пострадалия и всеки от ищците, както и необходимостта последните да докажат наличието на претърпените от тях неимуществени вреди. Въззивната инстанция е изложила подробни съображения, описани по-горе, за да стигне до заключението за недоказаност наличието на трайна и дълбока емоционална връзка между всеки от ищците и починалия техен наследодател, както и на търпени от тях неимуществени вреди. При това положение не може да се обоснове твърдяното от обжалващите отклонение на въззивния съдебен акт от така формираната практика на ВКС, което изключва по четвъртия въпрос приложение на въведения допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за осъществяване на касационна проверка.

Поради наличие на цитираната практика на касацията и предвид липсата на надлежно изложена мотивировка от касаторите, по третия и четвъртия въпрос не се обосновава достъп до касационна проверка и на поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационен контрол на обжалваното решение на Апелативен съд – П..

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,